Александър Дюма
Кралица Марго (18)

Глава 18
Призраците

Известно време двамата младежи пазеха един от друг тайната си. Най-сетне в един ден на откровения мисълта, която ги занимаваше, сама избликна на устните им и двамата затвърдиха приятелството си с това последно доказателство, без което няма приятелство — тоест с пълно доверие.

Те и двамата бяха безумно влюбени, единият в херцогиня, другият в кралица.

За двамата влюбени имаше нещо страшно в това почти непреодолимо разстояние, което ги отделяше от обекта на техните въжделения. И все пак надеждата е чувство, така дълбоко вкоренено в сърцето на човека, че макар и надеждите им да бяха безумни, те все пак се надяваха.

И двамата, щом се съвзеха, започнаха да се грижат за лицата си. Всеки човек, дори най-равнодушният към физическите преимущества, в известни моменти води безмълвни разговори и смига съучастнически на своето огледало, след което се отдалечава от душеприказчика си почти винаги доволен от събеседването. А нашите двама млади герои не бяха от тези, на които огледалото би изказало жестоки мнения. Ла Мол, тънък, блед и елегантен, притежаваше благородна красота. Коконас, силен, добре сложен, румен, притежаваше мъжествена красота. И нещо повече дори — Коконас бе спечелил от болестта — той бе отслабнал, побледнял, така че прословутият белег, който някога го бе измъчвал с цветовете си, сходни с цветовете на дъгата, сега бе изчезнал, предвещавайки вероятно също като небесното явление дълга поредица от ясни дни и ведри нощи.

Всъщност двамата ранени все така бяха обградени с най-внимателни грижи. Всеки от тях в деня, в който стана от леглото, намери на най-близкото кресло халат, а в деня, в който можеха вече да се обличат — пълно облекло. И не само това, в джоба на дрехите им — богато натъпкана кесия, която всеки от тях запази, разбира се, за да я върне, когато му дойде времето, на непознатия покровител, който бдеше над него.

Този неизвестен покровител не можеше да бъде принцът, у когото бяха настанени, защото той не само не се бе качил нито веднъж да ги види, но дори не се бе осведомил за здравето им.

Смътна надежда тихо нашепваше на сърцето на всеки от тях, че неизвестният покровител е обичаната жена.

Затова може би ранените очакваха с невъобразимо нетърпение да излязат. Ла Мол, по-силен и по-бързо излекуван от Коконас, отдавна можеше да го стори, но някаква негласна уговорка го свързваше със съдбата на приятеля му. Решили бяха първото им излизане да бъде посветено на три посещения; на непознатия доктор, чието спасително питие бе въздействало така благодатно на пламналите гърди на Коконас; второто в дома на покойния метр Ла-Юриер, където всеки от тях бе оставил куфар и кон; и третото у флорентинеца Рьоне, известен не само като парфюмерист, но и като магьосник, който продаваше не само козметични средства и отрови, но приготвяше любовни питиета и предричаше бъдещето.

След два месеца възстановяване и затворничество този толкова очакван ден най-сетне дойде.

Казахме „затворничество“ и тази дума е най-подходяща, защото много пъти в своето нетърпение те бяха искали да ускорят излизането, но стражата, поставена на вратата им, постоянно им бе преграждала пътя и те бяха разбрали, че могат да излязат само с позволението на метр Амброаз Паре.

И ето един ден изкусният хирург прецени, че двамата болни, ако не напълно възстановени, то поне на път да оздравеят, могат да излязат. Към два часа следобед в един от тези хубави есенни дни, които понякога Париж поднася на своите учудени жители, почти примирили се вече с настъпването на зимата, двамата приятели, подкрепяйки се един друг, излязоха от Лувъра.

Ла Мол бе намерил с голямо удоволствие на едно кресло прословутия си вишнев плащ, който бе сгънал така грижливо преди дуела. Той се обяви за водач на Коконас и Коконас прие, без да възразява и дори без да разсъждава. Той знаеше, че неговият приятел го води у непознатия доктор, чието непатентовано лекарство го бе възстановило за една нощ, докато всичките лекове на метр Амброаз Паре бавно го убиваха. Беше разделил на две парите в кесията си, тоест от двеста нобли беше отделил сто за награда на неизвестния Ескулап, комуто дължеше оздравяването си. Коконас не се страхуваше от смъртта, но нямаше нищо против да живее. Затова, както се виждаше, се канеше да възнагради щедро своя спасител.

Ла Мол тръгна по улица Л’Астрюс, после по голямата улица Сент-Оноре, по улица Прувел и скоро се озова на площада пред халите. Близо до старата чешма на мястото, което днес е известно под името Каро де-Ал, се издигаше осмоъгълна зидана постройка, завършваща с дървена кула с остър покрив, на чийто връх скрибуцаше ветропоказател. Тази дървена кула имаше осем отвора, пресечени всеки подобно полето на герб с нещо като дървено колело, състоящо се от два полукръга, между които в специално изрязани отвори приклещваха главата и ръцете на осъдения или осъдените, изложени на единия, другия или няколко от осемте отвора. Тази странна постройка, която се отличаваше от всички околни сгради, се наричаше позорен стълб.

Една безформена къща, изкорубена, изподраскана, сляпа и разкривена, с покрив, обрасъл с мъх като кожа на прокажен, беше поникнала до тази своего рода кула като гъба.

Това беше жилището на палача.

Един човек беше изложен на стълба и се плезеше срещу минаващите — един от крадците, който се бе подвизавал около бесилката в Монфокон и случайно бе заловен по време на своите подвизи.

Коконас помисли, че приятелят му го води да погледа това интересно зрелище. Той се смеси с тълпата любопитни, които отговаряха на гримасите на прикования на позорния стълб, с крясъци и дюдюкания.

Коконас беше по природа жесток и това зрелище го забавляваше. Той би желал дори вместо дюдюкания и крясъци да хвърлят камъни срещу осъдения, който беше толкова безочлив, че се плезеше на благородните господа, оказващи му честта да го погледат.

Затова, когато подвижната кула се завъртя върху основата си, за да може и другата страна на площада да се полюбува на тази гледка, и тълпата се спусна нататък, Коконас също понечи да я последва, но Ла Мол го спря, като му каза полугласно:

— Не сме дошли за това тук.

— А за какво? — запита Коконас.

— Ще видиш — отговори Ла Мол.

Двамата приятели си говореха на „ти“ след онази забележителна нощ, в която Коконас искаше да заколи Ла Мол.

И Ла Мол поведе Коконас право към малкия прозорец на къщата, долепена до кулата, на който се бе облакътил един мъж.

— Аха, вие ли сте, господа? — каза човекът, като свали червената си шапка и откри гъстите си черни коси, които се спущаха чак до веждите му. — Добре дошли!

— Кой е този човек? — запита Коконас, ровейки се в спомените си, защото му се струваше, че е виждал това лице по време на треската.

— Твоят спасител, скъпи приятелю, той ти донесе в Лувъра освежителното питие, което те възстанови.

— О! — каза Коконас. — Приятелю… — И той протегна ръка на човека.

Но мъжът, вместо да подаде ръката си, се изправи и се отдръпна крачка назад.

— Господине — каза той на Коконас, — благодаря за честта, която искате да ми направите, но вероятно бихте се отказали от намерението си, ако ме познавахте.

— Бога ми — каза Коконас, — уверявам ви, че дори да сте дяволът, аз съм ваш длъжник, защото без вас щях да бъда мъртъв в този час.

— Не може да се каже, че съм точно дяволът — отговори човекът с червената шапка, — но мнозина по-скоро биха предпочели да видят дявола, отколкото мен.

— Но кой сте вие? — запита Коконас.

— Господине — отговори непознатият, — аз съм метр Кабош, парижкият палач…

— Аха! — възкликна Коконас и отдръпна ръката си.

— Нали ви казах! — забеляза метр Кабош.

— Нищо подобно, ще стисна ръката ви или дяволите да ме вземат! Подайте ми вашата!

— Наистина ли?

— Наистина, дайте си ръката.

— Ето я.

— Отворете я широко… още… по-широко… Така, добре…

И Коконас измъкна от джоба си шепата злато, приготвено за неизвестния лечител, и го постави в ръката на палача.

— Бих предпочел само вашата ръка — каза метр Кабош, поклащайки глава, — защото не ми липсва злато. А, напротив, страшно ми липсва ръка, която да стисне моята. Но здраве да е. Бог да ви благослови, благородни господине.

— Значи тъй, приятелю — каза Коконас, като погледна любопитно палача, — вие изтезавате хората, привързвате ги, въртите ги, разчеквате ги, режете глави, чупите кости, ха-ха, много ми е приятно, че се запознах с вас!

— Господине — каза метр Кабош, — аз не правя всичко това сам. Защото, както вие благородниците си имате прислужници, за да извършват това, което не ви е приятно, така и аз имам помощници, които извършват грубата работа и довършват простолюдието. Само когато случайно имам работа с благородници, като вас и вашия приятел например, о, тогава е съвсем друго. За мен е чест да се занимая лично с всички подробности на екзекуцията, от първата до последната, тоест от изтезанието до обезглавяването.

Коконас усети неволно във вените си хлад, сякаш груба скоба стягаше краката му, а стоманено острие докосваше гърлото му. Ла Мол, без да си дава сметка за причината, изпита същото усещане.

Но Коконас сподави това чувство, от което се срамуваше, и желаейки да се сбогува с метр Кабош с една последна шега, подхвърли:

— Добре, метр, ще си спомня думите ви, когато дойде моят ред да се кача на бесилката на Ангеран дьо Марини или върху ешафода на херцог дьо Ньомур. Тогава лично вие ще се погрижите за мен.

— Обещавам ви.

— Този път — каза Коконас — ето ви ръката ми, залог, че приемам вашето обещание.

И той протегна ръка на палача, който я докосна плахо, макар че явно гореше от желание да я стисне сърдечно.

Коконас леко пребледня само при допира, но усмивката не слезе от устните му, докато Ла Мол, чувствайки се неудобно и виждайки, че тълпата се върти ведно с кулата и се приближава към тях, го дръпна за плаща.

Коконас дълбоко в душата си също като Ла Мол беше изпълнен с желание да сложи край на тази сцена, която бе продължил поради естествената си склонност към подобни неща повече, отколкото би искал, затова кимна с глава и се отдалечи.

— Бога ми — каза Ла Мол, когато той и приятелят му стигнаха до кръста Траоар, — признай, че тук се диша по-свободно, отколкото на площада пред халите.

— Признавам — каза Коконас, — но все пак много ми е приятно, че се запознах с метр Кабош. Добре е да имаш приятели навсякъде.

— Дори и в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ — забеляза, смеейки се, Ла Мол.

— О, колкото се отнася до горкия метр Ла Юриер — каза Коконас, — той е мъртъв, и то стопроцентово. Видях пламъка на аркебузата, чух как изсвистя куршумът, който отекна, сякаш беше ударил камбаната на „Парижката света Богородица“. И го оставих проснат в локва кръв, която струеше от носа и от устата му. Ако предположим, че е приятел, значи, имаме един приятел на онзи свят.

Докато говореха така, двамата приятели излязоха на улица Арбр-Сек и се отправиха към странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, чиято фирма продължаваше да скърца на същото място, предлагайки както обикновено на пътника своето гастрономическо огнище и апетитен надпис.

Коконас и Ла Мол очакваха да заварят къщата опечалена, вдовицата в траур и прислужниците с черна лента на ръката, но за най-голямо тяхно учудване завариха къщата, изпълнена с оживление, госпожа Ла Юриер, съвсем цветуща, а прислужниците по-весели от когато и да било.

— Ах, неверницата! — каза Ла Мол. — Преженила се е!

После, обръщайки се към тази нова Артемиза, той продължи:

— Госпожо, ние сме двамата благородници, познати на нещастния господин Ла Юриер. Бяхме оставили тук два коня и два куфара, които идваме да си вземем.

— Господа — отговори съдържател ката, като се опита да си ги припомни, — понеже нямам честта да ви познавам, ще извикам, ако нямате нищо против, мъжа си. Грегоар, извикайте господаря!

Грегоар мина от първата кухня, която беше цяло дяволско сборище, във втората, тоест в лабораторията, където се приготвяха ястията, преценявани от метр Ла Юриер приживе като достойни да бъдат приготвени от неговите вещи ръце.

— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас. — Направо ми е мъчно, като виждам така весела тази къща, която всъщност би трябвало да бъде тъжна. Горкият Ла Юриер!

— Той искаше да ме убие — каза Ла Мол, — но аз му го прощавам от все сърце.

Ла Мол едва беше изрекъл тези думи, когато на прага се появи един мъж с тенджера в ръка, бъркайки с дървена лъжица лука, който пържеше в нея.

Ла Мол и Коконас извикаха изненадани.

Мъжът вдигна глава и също извика от изненада, изпусна тенджерата, а в ръката му остана само дървената лъжица.

— In nomine Patris — каза човекът, махайки лъжицата като ръсило, — et Filii, et Spiritus saneti…

— Метр Ла Юриер! — извикаха двамата младежи.

— Господа дьо Коконас и дьо Ла Мол! — възкликна в отговор Ла Юриер.

— Значи, вие не сте мъртъв? — каза Коконас.

— Значи, вие сте живи? — изненада се съдържателят.

— Та аз ви видях, като паднахте — каза Коконас. — Чух куршума, който ви счупи нещо, не знам какво. Оставих ви легнал в канавката, а кръвта бликаше от носа, устата и от очите ви.

— Всичко това е истина като Светото евангелие, господин дьо Коконас, само че куршумът удари шлема ми и за щастие се сплеска в него. Но все пак ударът не беше много слаб и ето доказателството — добави Ла Юриер, като повдигна шапката си и показа обелената си глава. — Доказателството е, както виждате, че не ми е останал нито един косъм на главата.

Двамата приятели избухнаха в смях, гледайки комичната му глава.

— Ах, вие се смеете — каза Ла Юриер, малко успокоен. — Значи, не сте дошли с лоши намерения?

— А вие, метр Ла Юриер? Вие, изглежда, сте се излекували от войнствените си склонности?

— Да, бога ми, да, господине, и сега…

— И сега какво?…

— Сега дадох обет да не поглеждам друг огън освен огъня в моята кухня.

— Браво — каза Коконас, — ето това се казва благоразумие. Ние оставихме във вашия обор два коня, а в стаите два куфара.

— Ах, дявол! — каза съдържателят, като се почеса по ухото.

— Какво има?

— Два коня ли казахте?

— Да, в конюшнята.

— И два куфара?

— Да, в стаята.

— Само че нали… нали ме бяхте помислили за умрял?

— Точно така.

— Съгласете се, че както вие сте се излъгали, така и аз бих могъл да се излъжа.

— И считайки ни мъртви, сте се чувствували напълно свободен…

— Ах, точно така. Щом сте умрели, без да оставите завещание… — продължи Ла Юриер.

— Какво, какво?

— Аз помислих, разбира се, сгреших, добре виждам сега…

— Какво помислихте?

— Помислих, че мога да ви наследя.

— Аха! — възкликнаха двамата приятели.

— Но все пак съм страшно доволен, че вие сте живи, господа.

— И така, вие сте продали нашите коне? — запита Коконас.

— Уви! — каза Ла Юриер.

— И нашите куфари — продължи Ла Мол.

— О, куфарите не, само съдържанието им.

— Я кажи, Ла Мол — обади се Коконас, — дързък мошеник, как ти се струва? Дали да не го изкормим?

Тази заплаха, изглежда, направи силно впечатление на Ла Юриер, който подхвърли:

— Господа, струва ми се, че нещата могат да се уредят.

— Слушай — каза Ла Мол, — аз имам най-голямо основание да се оплаквам от тебе.

— Съвсем вярно, господин графе, защото спомням си, че в момент на лудост имах дързостта да ви заплашвам.

— Да, с един куршум, който мина на два пръста от главата ми.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Щом сте сигурен, господин дьо Ла Мол — каза Ла Юриер с невинно изражение, повдигайки тенджерата, — аз съм ваш слуга и не смея да ви противореча.

— Е, добре — каза Ла Мол, — аз не искам нищо.

— Как така, ваша светлост?

— Само…

— Ах, ах! — възкликна Ла Юриер.

— Само вечеря за мен и моите приятели всеки път, когато попаднем в този квартал.

— Как? — извика Ла Юриер възхитен. — На вашите заповеди, ваша светлост, на вашите заповеди!

— И така, решено, нали?

— От сърце и душа. А вие, господин дьо Коконас — продължи съдържателят, — вие съгласен ли сте с този договор?

— Да, но и аз като моя приятел поставям едно условие.

— Какво?

— Да върнете на господин дьо Ла Мол петдесетте екю, които му дължа и които ви бях поверил.

— На мен ли, господине, кога?

— Четвърт час преди да продадете коня и куфара ми. Ла Юриер кимна, сякаш нещата му се изясниха.

— Аха, разбирам — каза той.

После се отправи към един шкаф, дръпна чекмеджето, отброи едно по едно петдесет екю и ги подаде на Ла Мол.

— Добре, господине — каза благородникът, — добре, поднесете ни омлет. Петдесетте екю са за господин Грегоар.

— О! — извика Ла Юриер. — Вие действително, благородни господа, сте принцове по сърце и можете да разчитате на мен на живот и на смърт.

— В такъв случай — каза Коконас — пригответе ни омлет, без да пестите масло й сланина. — После погледна часовника и добави: — Бога ми, Ла Мол, прав си. Имаме още три часа и по-добре да ги прекараме тук, отколкото където и да е другаде. Още повече, че ако не се лъжа, тук сме на половината път до Пон Сен-Мишел.

И двамата приятели седнаха в дъното на малката зала на същата маса, на която бяха седели през прословутата вечер на 24 август 1572 година, когато Коконас бе предложил на Ла Мол да залагат на първата любима.

Да признаем, че за чест на морала на нашите двама млади герои нито на единия, нито на другия тази вечер дори през ум не му мина да направи подобно предложение.