Филип Финч
Лице в лице (9)

6.

Същата нощ неканеният гост открадна подробностите за живота на Джейн Регалия.

Голямата програма, която „Стома“ беше изпратил, съдържаше втора, много по-малка програма, която автоматично се бе стартирала, когато Джейн бе въвела командата ТRY_ME.

Казано на жаргон, ТRY_ME беше „троянски кон“. Малката, скрита в нея програма беше „демон“. Демонът незабавно си бе намерил място в електронната памет на компютъра и едновременно се бе самокопирал в сектор от твърдия диск, където системата съхраняваше „скрити“ файлове. Беше останал непокътнат дори след като Джейн бе изтрила TRY_ME от диска и сега очакваше системата да стигне програмираното в него състояние.

Този момент настъпи, когато системният часовник отмери 04:00.00 часа сутринта. Демонът се събуди за живот и временно промени някои вътрешни установявания — операция, отнела му само няколко милисекунди, — резултатът от което беше, че компютърът започна да възприема постъпващите през модема данни като вход от клавиатурата.

След това препрограмира модема да отговаря на всяко позвъняване от първия път. Това също беше извършено практически мигновено. През следващите трийсет минути всеки, който позвънеше отвън, щеше да има пълен достъп до машината и съхранените в нея файлове. Джейн Регалия продължаваше да спи в неведение. Две минути по-късно някой безшумно се свърза. Събитието бе отразено за външния свят само с мълчаливото примигване на червените светодиоди на лицевия панел на модема.

Позвънилият беше мъжът, който се представяше под името „Стома“, понякога „Сноуфлейк“. Сега той разполагаше с компютъра, сякаш ръцете му бяха върху клавиатурата. Беше установил пълен контрол по телефонната линия.

Без да се бави, той започна да преглежда файлове и директории, копирайки някои от тях директно на своя компютър.

Това бяха факти, чувства, тайни и размисли. Събрани на едно място, те представляваха Джейн Регалия такава, каквато беше. Бяха животът й. Бяха самата нея. Това продължи близо час. Дискът едва чуто прещракваше и отстъпваше онова, което тя бе съхранила на него в пълната увереност, че никой никога няма да го види.

* * *

След като тя си замина, Елис се обърна пак към монитора. И отново започна да мести антената с помощта на пулта за дистанционно управление. Картините на екрана се сменяха една след друга.

Попадна на нещо, което приличаше на Еди Мърфи на сцената — усмихваше се, а устните му безмълвно се мърдаха. Но вертикалната синхронизация беше нестабилна и картината трептеше. Еди се кривеше неприлично.

Елис Хойл опита да стабилизира образа с няколко почуквания по дистанционното. Но ръцете му трепереха. А и сякаш не виждаше добре. Образът се раздвояваше. Очите на Елис Хойл се пълнеха със сълзи.

Тогава остави дистанционното и отиде в кухнята. Напълни умивалника със студена вода и започна да плиска лицето си. После се избърса, наля си кафе, сложи в него лъжичка захар, отпи глътка, след нея втора…

Обхвана чашката с ръце. Привичното движение го успокои. Нова глътка. Вече беше значително по-добре.

Взе чашата и я отнесе при компютрите. Седна и стартира една от програмите.

Няколко команди от клавиатурата и модемът започна да избира зададения номер. След малко на екрана се появи познатото приветствие:

Поздрави.

Вие се свързахте със системата за общуване „Вербум“.

Пръстите му полетяха над клавиатурата. Първите една-две минути му се налагаше да се концентрира над сменящото се на екрана съдържание.

Но само толкова — няколко минути. Не след дълго отново беше забравил за всичко, погълнат от безвременната тъмнина.