Филип Финч
Лице в лице (42)

39.

Елис Хойл изглеждаше ужасно: смачкан и мръсен.

„Победен“ — мина през ума на Лий Уейд.

— Май трябваше да позвъня, преди да дойда — каза той, застанал на прага на Тесла Стрийт 2600.

— Няма нищо — промърмори Елис Хойл. „Нима е плакал?“

Не изглеждаше от сантименталните. Но тези очи…

— Споменахте, че бихте могли да ми помогнете — обясни идването си Лий Уейд. — Да ми покажете как се осъществява контакт, помните ли?

— Разбира се — въздъхна Елис Хойл. — Радвам се, че дойдохте. Наистина би трябвало сам да видите как става.

— И той отстъпи назад, за да даде възможност на Уейд да влезе.

Слязоха по стълбището, изправиха се пред един от компютрите върху наредените в полукръг маси и Елис Хойл свали купчина книги и документация от един от столовете, като направи знак на Лий Уейд да седне. После влезе в кухнята, включи кафеварката, върна се, придърпа стол и за себе си, двамата седнаха рамо до рамо пред компютъра и той го включи.

От този момент нататък започнаха да стават разни неща, които се случваха прекалено бързо, за да може Лий Уейд да ги следи. Основното беше, че Елис Хойл говореше на компютъра, а той, изглежда, го разбираше, защото по екрана се стрелнаха няколко реда непонятен текст, после модемът издаде сигнал за набиране на номер, след това, изглежда, избра нещо и преди Лий Уейд да усети какво става, той видя, че са се включили към електронната система за обмен „Вербум“ — поне така твърдеше екранът. Едва сега съобрази, че е избран телефонният номер, който фигурираше на толкова много места в тефтерчетата на Траск.

— Това е панелът на централния бюлетин — разказваше Елис Хойл. — Тук човек може да се натъкне на какви ли не високопарни изблици и налудничави брътвежи… е, от време на време и на някоя непристойност. Има възможност да се търси по ключова дума — например може да се извика всяко съобщение, в което се споменава „Сърбия“ — но още е възможно да се сортират съществуващите съобщения по дата на постъпването или по автор, ако човек държи да прочете всичко, изпратено от дадено лице. Всъщност предоставени са средства за доста гъвкава обработка. Лий Уейд крадешком го погледна отстрани. Елис Хойл започваше да губи нещастния си външен вид. „Дай му компютър — помисли си Уейд — и това може дори да го съживи. Колкото и зле да се чувства.“

— Идвам тук един-два пъти седмично — продължаваше междувременно Елис Хойл, — за да видя какво се е натрупало.

Говореше, сякаш ставаше дума за някое място. Но Лий Уейд не виждаше никакво табло със съобщения. Седеше си на стола пред екрана на компютъра и доколкото можеше да разбере, не ставаше нищо особено.

Тогава Елис Хойл щракна няколко клавиша и на екрана се появиха думи, които се сляха в изречения и параграфи. Елис Хойл продължаваше да говори все по-енергично и по-възбудено.

— Това, което харесвам в бюлетините — разказваше той, — е чувството за общуване, което е особено подчертано при „Вербум“, усещането, че потъваш сред един народ, възможността да видиш кои са тези хора и как те се потапят в тази нова култура.

Точно в момента някакъв тип на име „ГариВ“ кълнеше следобедните задръствания на пропускателните пунктове за Бей Бридж.

БМС превъзнасяше достойнствата на новия монголски ресторант в Бъркли.

„Маскирания отмъстител“ обясняваше, че стои сам в апартамента си, слуша ръмженето на лифта, влачещ кабинките си над Пауъл Стрийт, и споделяше с другите, че като малък в Ларами, Уайоминг никога не бил предполагал, че ще доживее да чуе този звук. Смяташе, че е извървял дълъг път, и искаше всички да разберат това.

Елис Хойл, който за кратко бе замълчал, се обади:

— Искам да кажа, че системата е такава, каквато я направят потребителите, но и тя им въздейства, така че връзката е двупосочна. Лий Уейд мислеше, че започва да разбира: хората си седяха пред компютрите и изпращаха малки късчета от себе си… но къде? Там някъде имаше нещо, което стигаше до съзнанието на хората.

И това не беше някакво неопределено място, а такова, което Доналд Траск бе посещавал многократно. „Предпочитано от жертвата място“ — ето така вероятно би го вписал в доклада си.

Но точно тук нещата ставаха неясни. Защото в нормалния живот той би знаел какво да прави като попадне на това място: улица, по която Доналд Траск е минавал всяка сутрин, магазин, където е купувал зеленчуците си. На едно реално съществуващо място той би могъл да се огледа, да сондира обстановката, да поговори с хората, да зададе въпроси.

Сигурно би се почувствал по-близко до жертвата, а вероятно и по-близко до убиеца.

Това тук обаче беше нещо съвсем различно. Нямаше какво толкова да се види, освен някакви думи. С кого би могъл да поговориш? А дори да поговориш с всички, как ще ги опознаеш? Как ще погледнеш в очите им, как ще се вслушаш в интонацията на гласовете им, как ще възприемеш начина, по който стоят, и как ще видиш по какъв начин държат ръцете си, докато им задаваш неудобните си въпроси?

И въпреки това започваше да разбира. По един абсолютно налудничав начин това пред него бе нещо напълно реално.

И хората бяха истински. Ако прочетеш думите им, би могъл да получиш някаква представа кои са… Какви са.

„А може би ще разбереш само какви се преструват, че са — мина през ума му. — И ако добре играят ролята си, никога няма да узнаеш истината.“

— Какво ви доставя удоволствие? — попита го Елис Хойл.

— Имате ли някакви интереси? Извън това да ловите лошите, разбира се.

— Ходя на риба, когато имам възможност.

Елис Хойл си поигра с клавиатурата и на екрана се появи приветствието:

Добре дошли сред природата

Няколко клавиша по-късно компютърът поиска:

Търсене на ключова дума: риболов

Намерени 27 статии

Елис Хойл бутна клавиатурата пред него, показа му как да преглежда съобщенията и как сам да изпрати нещо, ако почувства такова желание. После излезе да види какво става с кафето.

Първото съобщение беше от „ДжониБ“, който искаше да научи доколко са удобни въдиците модел „Мер“ за лов на пъстърва в окръг Сискю. Оо, това бе въпрос, по който Лий Уейд имаше какво да сподели.

Той започна да въвежда, чукайки бавно с два пръста отговора си, и през главата му мина мисълта: „Хей, та това е лесно, всеки би могъл да го прави“.

* * *

Елис Хойл беше в кухнята, когато Лий Уейд го попита:

— Кой е „Аватар“?

— Това съм аз. Регистрирах се с моя идентификатор, така че всичко, което напишете, ще бъде от мое име, затова внимавайте да не ме изложите.

— А кой е „Стома“?

Това накара Елис Хойл да изскочи от кухнята.

— Защо питате?

— Ами той иска да разговаря с вас — обясни Уейд. И наистина, на екрана бе изписано:

Стома> Здрасти, Аватар.
Стома> Аватар, здравей.
Стома> „Земята“ вика Аватар, има ли някой там?
Стома> Здрасти, Аватар.

Без да сяда, Елис Хойл дръпна клавиатурата към себе си, наведе се и написа:

Аватар> Да.
Стома> Опита ли играта?
Аватар> Твоята игра е гадно изпражнение.
Стома> Интересна реакция. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Защо
не ми дадеш телефонния си номер?
Аватар> *Ти* си едно гадно изпражнение.
Стома> Винаги се радвам да осъществя контакт. Дай ми телефонния си номер и
ще обсъдим нещата.
Аватар> Изяж си онази работа и пукни.
Стома> Хм, не се бях замислял по този въпрос. Ще ми се да го обсъдим
по-подробно. Какъв е телефонният ти номер?
Аватар> Розите са червени, теменужките са сини.
Стома> Интересна реакция. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Защо
не ми дадеш телефонния си номер?
Аватар> Дано изгниеш в ада.

— Малко сте груб — отбеляза Лий Уейд, който с интерес следеше „диалога“.

На екрана се изписа отговорът на „Стома“:

Стома> Винаги се радвам да осъществя контакт. Дай ми телефонния си номер и
ще можем да си поговорим.
Аватар> Ръкопляскали ли са ти някога?
Стома> Задаваш интересен въпрос. Бих искал да го обсъдим най-подробно. Защо
не ми дадеш телефонния си номер?
Аватар> Совата и Котката излезли в морето с чудесна граховозелена лодка.
Стома> Не съм сигурен, че те разбирам добре. Дай ми телефонния си номер и ще
си поговорим от сърце.
Аватар> Взели малко мед и повечко пари и ги увили в банкнота от пет фунта.
Стома> Убеден съм, че можем да обсъдим тази материя по-резултатно, ако си
поговорим по телефона. Дай ми номера си и аз ще ти позвъня.

Елис Хойл се изправи, без да откъсва поглед от екрана.

— Мозъкът му работи на една вълна — обади се Лий Уейд.

— Това не е човек — отговори Елис Хойл. — Това е бот: софтуерен робот. Чакал ме е да се включа, за да се свърже с мен. Кучият му син е написал бот само и само да се добере до телефонния ми номер.

— С каква цел?

На екрана се появиха думите:

Стома> Какво ще кажеш? Хайде да си поговорим. Дай ми телефонния си номер и
аз ще се свържа с теб.

Елис Хойл обясни:

— Онзи, който го е написал, иска да разбере кой съм аз. Иска да знае къде живея. Известно му е, че все някога ще се появя във „Вербум“, но не може да предвиди точно кога ще го направя и разбира се, няма намерение да виси там и да ме чака вечно. Затова сяда и написва бот, чиято единствена задача е да чака.

— Телефонния номер? — уточни Лий Уейд.

— Ще ви покажа нещо — каза Елис Хойл.

Беше лентата със сканираната от апартамента на К. Хартмунд картина, Елис Хойл я сложи във видеодека, но преди да я пусне, трябваше да обясни за видеоскенера, за идеята, заложена в него, и за принципа, на който работи.

Когато чу за скенера, Уейд направи два коментара:

— Това законно ли е? — попита той най-напред. После допълни: — Частните граждани винаги разполагат със страхотни играчки. Те и федералните агенти. Честно казано, и аз бих могъл да използвам тази дяволия с добри резултати.

После Елис Хойл пусна касетата. Когато свърши, Лий Уейд поиска да я върне и пусне отново.

— Доста правдоподобно — заключи той, когато я прегледа повторно.

— Не правдоподобно. Истинско.

— Е, това едва ли може да се каже със сигурност.

— Хайде сега, нали сам го видяхте.

— Нямате представа какви неща запечатват хората на лента. Та това може да е всичко. Какво толкова: първо виждам някакъв тип да върви към камерата, после камерата снима пода за известно време, след това се вдига пак и записва нещо, което гори. Всичко това може да е нагласено и няма как да се разбере. Сваля камерата, изтичва бързо, взема манекен и го запалва. Защо да не е станало по този начин?

— Но защо да си играе с тези неща?

— Понякога хората откачат, без да е ясно защо — обясни Уейд. — Повярвайте ми, знам го много добре.

— Тук няма никаква постановка — настоя Елис Хойл. — И онзи, който го е снимал, е толкова побъркан, че повече не може.

Но Лий Уейд още не беше убеден. Това накара Елис Хойл да му разкаже за „троянския кон“ — дори му описа принципа на действие, — за опита на „Стома“ отпреди няколко дни да проникне в компютъра му, за играта и за изводите, до които бе стигнал относно създателя й.

— Какво искате да кажете? — попита накрая Лий Уейд. — Мислите, че той е убил някого?

— Това е един задник с болен мозък — отсече Елис Хойл. — Ако е толкова извратен, колкото имам основания да вярвам, спокойно може да е ликвидирал Доналд Траск. Та колко убийци може да има във „Вербум“?

— Ние не сме уверени, че има дори и един — напомни Уейд.

— Казва се К. В. Хартмунд. Живее там долу, в полите на хълма, и мога да ви покажа мястото оттук.

През цялото време Елис Хойл не бе свалил погледа си от Лий Уейд, опитвайки се да си внуши, че човекът пред него е полицай и че той е онзи, който би следвало да лови престъпниците.

Накрая Уейд безпомощно разпери ръце.

— Добре тогава — въздъхна той. — Ще сляза долу и ще го проверя, окей? Това ще ви направи ли по-щастлив?

— Като начало.

— Не, повече нищо друго няма да последва.

Двамата отидоха до прозореца и Елис Хойл извади бинокъла си, за да покаже на Уейд апартамента. После му даде името и точния адрес.

— Ще се върна след малко — каза Лий Уейд. После посочи компютъра, който бе използвал — общ жест, който включваше не само машината, но цялата идея, „Вербум“ и всичко останало, — и завърши: — Благодаря, беше наистина крайно интересно, но вие бяхте прав — закъснял съм с десетина години и е много жалко. После излезе.

Елис Хойл се върна при прозореца. Загледа се в далечината, отвъд Ръшън Хил и панорамата на града под себе си.

Отново беше останал насаме с нещастието си. Неочакваното посещение на Лий Уейд го бе отвлякло за известно време от тежките мисли, беше му дало възможност известно време да използва главата си отново.

Как искаше да освободи съзнанието си, но то упорито се връщаше все на едно и също и сякаш обикаляше в кръг.

Играта…

Касетата…

„Троянския кон“…

Ботът…

Извратеният интелект на „Стома“…

Доналд Траск…

И за пореден път Елис Хойл започна да обмисля възможностите.