Филип Финч
Лице в лице (16)

13.

Същата сутрин Кейт Лейвин взе полета в 10 часа за Бърбенк, за следобедна среща с един от редовните си клиенти — кабелна мрежа с офиси на булевард „Уилшър“.

Когато същата вечер летеше в обратна посока, тя беше получила поръчка: едночасов документален филм за застрашения от изчезване централноамерикански ягуар, който предстоеше да се заснеме основно в Белиз. Кейт бе спечелила поръчката с обещанието, че нейният екип ще открие и заснеме една от едрите котки по време на нощен лов.

И че първоначалната версия ще бъде монтирана най-късно до три месеца.

„Какво толкова — мислеше си тя, — нали така работим?“

Обичаше този вид работа на ръба на изпълнимото, обичаше да поема предизвикателства, обичаше да проверява границите на възможностите си. Точно това беше начинът нещо да стане — понякога да напуснеш зоната на комфорта.

Беше на борда на самолета за обратния полет в 6:15. Чувстваше се силна и способна — това беше обичайното усещане след добър ден. Но през седемдесетте минути, преди самолетът на „Еър Уест“ да кацне на пистата в Сан Франциско, нещо се случи.

Почувства се депресирана. Казваше си, че това е обикновена химическа реакция, че не може да бъде иначе след като адреналинът цял ден е препускал из тялото й. Добро обяснение. Едва ли не приемливо, ако не беше фактът, че именно така — на приливи и отливи — живееше вече от месец. И отпадането не идваше непременно в края на деня. Можеше да й се случи сутрин, можеше да я накара да се хвърля от една на друга страна в леглото, можеше да я свари неподготвена по обед и да я държи така часове наред. Знаеше, че това отпадане не се дължи само на хормонален дефицит. Помисли си, че трябва да направи нещо за Елис Хойл. После се поправи: „Не, не за Елис, а за мен самата!“

„Това е истинският проблем — каза си тя. — Чувствата и постъпките на Елис вече нямат значение. Елис е минало. Централният въпрос е собственият ми живот — сега, след като Елис е извън него.“

„Направи нещо“ — убеждаваше се тя.

Когато спря на паркинга в близост до Бриджуей, навън шибаше пороен дъжд, носен от вятъра. Тя наведе глава, мина покрай портала на кея и извървя почти цялата дължина до края му, който беше доста навътре в залива.

Домът й бе на две стоянки от самия край: представляваше едноетажна конструкция с корпус от кедрово дърво, закрепена върху широка основа от фибростъкло, издигаща се до под самата повърхност.

Конструкцията покриваше почти цялата основа. Като застанеше на ръба на кея, тя стигаше с ръка до ключалката на плъзгащата се врата, която бе и главният вход за жилището й. Отключи, бутна вратата встрани и най-сетне се скри на сушина. Плъзна обратно вратата зад гърба си, отново я заключи и дръпна завесите, които я скриваха от чужд поглед.

Вътре цареше полумрак и беше студено. Тя тръгна през всички стаи и запали всички лампи наред, включи термостата на електрическия нагревател и едва сега съблече подгизналите си дрехи и събу обувките. Спря в кухнята и отвори вратичката на фризера. Вътре се мъдреха поне половин дузина хартиени подноси, опаковани с пластмасово фолио — полуфабрикати, купени от близкия магазин за деликатеси, които само трябваше да се затоплят. Напоследък почти не се залавяше да готви.

Изгледа храната скептично и припомни сама на себе си, че колекцията от ястия трябва да изглежда подбрана с вкус и ефективна по замисъл, а не… нелепа.

Издърпа един от пакетите, на които пишеше „Лазаня“, и го сложи в микровълновата печка. Наля си чаша червено вино и я взе със себе си в банята, където се досъблече и стъпи под горещия душ.

Усещаше бързият вятър навън да поклаща платформата, чуваше прикрепящите я въжета да простенват и дъждът да шиба прозорците с ледените си струи.

Когато усети, че най-сетне се е стоплила, излезе изпод душа, избърса се, наметна пеньоар от изкуствена материя и изсуши косата си със сешоара — късата й прическа изискваше не повече от няколко минути внимание.

Лазанята в кухнята вече беше готова и я чакаше. Тя сложи диск със струнните квартети на Хайдн в CD-плейъра и взе храната и виното в дневната. Седна с кръстосани по турски крака на пода, сложи хартиения поднос пред себе си на малката масичка за сервиране на кафе и започна да вечеря. Макар всички лампи да бяха включени, нагревателят да работеше, а яденето да бе топло, жилището й се струваше празно. Беше не дом, а по-скоро междинна станция. И в този миг, когато стихиите навън бушуваха, някои почука по стъклената врата. Силно: три остри, решителни почуквания.

По начина, по който го правят мъжете.