Филип Финч
Лице в лице (41)

38.

Когато Елис Хойл се върна в дома си под Койт Тауър и влезе в дневната, тя му се стори запусната и абсолютно чужда. Точно това беше една от причините, поради които напоследък не излизаше често. След като прекараше известно време — било то само няколко часа — навън, той започваше да гледа на живота си отстрани. И гледката не му правеше чест.

Не беше сигурен дали това е знак, че трябва да излиза по-често, или че е по-добре изобщо да спре да излиза. Тази сутрин този въпрос изглеждаше поставен по-остро от обичайното.

Той дръпна завесите и установи, че под ярката слънчева светлина жилището му изглежда още по-депресиращо. След малко се улови, че гледа през прозореца надолу към апартамента на Юниън Стрийт.

Някак лениво, без да влага някаква мисъл в това, той включи захранването на видеоскенера. След три дни, прекарани в безполезно сканиране, не очакваше точно този път да улови нещо съществено.

Мониторът-постепенно се събуди към живот. Докато наблюдаваше, на екрана се появи изкривен образ. Той влизаше и излизаше от синхронизация и на края се разпадна на разбягващи се вертикални линии.

Елис Хойл застана до издължената антена на скенера и провери накъде е насочена. Както можеше да се очаква, тя продължаваше да сочи право към апартамента на К. Хартмунд. Дистанционното управление беше в ръката му. Той лекичко чукна един от бутоните и антената се премести незабележимо за окото наляво. Образът изчезна. Скенерът беше направен да улавя най-силния по амплитуда сигнал в даден честотен обхват, да се самонастройва на тази честота и да филтрира останалите. Този най-силен сигнал обикновено идваше от посоката, в която бе насочена свръхчувствителната антена, така че и най-малкото отместване, дори да ставаше дума за части от градуса, го променяше. Той чукна друг бутон. Екранът оставаше празен.

Ново чукване. Чист екран. Беше загубил сигнала. Сега чукна бутон, преместващ антената нагоре.

Пак, този път надолу, и сега бягащите по екрана линии се разшириха и картината се синхронизира.

Тя показваше гола жена, просната на пода. Подробностите отсъстваха, качеството на приеманата картина беше лошо — тя беше зърнеста, на ръба на различаването, а и самото осветление, при което беше снимано, не бе правилно избрано.

Но образът бе достатъчно добър, за да различи кръвта по лицето и по ръцете на жената.

Петната бяха тъмни, защото под яркото осветление кожата й изглеждаше почти бяла.

Не обичаше подобни гледки. Но мисълта, че получава образ от апартамента на К. Хартмунд, го спря да не се извърне.

В този момент в кадър се появи човек. Камерата не помръдна, но фокусът се преместваше, докато накрая мъжът спря и се изправи над жената. На Елис Хойл му ставаше все по-ясно, че образът е заснет от кемкордър с автофокусировка. Камерата беше закрепена на статив и оставена да работи сама. Мъжът я беше нагласил в подходящ според него режим и беше влязъл в кадър.

Изглеждаше висок и слаб. Беше с гръб към камерата, така че лицето му оставаше скрито. Жената го следеше с поглед как се приближава към нея.

Той стоеше и я гледаше.

Елис Хойл също гледаше.

Мъжът на екрана леко помръдна, тялото му се напрегна, после той приклекна и вдигна дясната си ръка. Ръката беше изненадващо дълга… Вероятно държеше нещо…

Елис Хойл видя, че това е мачете.

Той замахна към главата на жената. Тя леко трепна и направи рефлекторно движение като че ли да го спре, но стори това прекалено бавно и някак лишена от сили. Острието се заби в шията. Тялото й се разтресе… бликна кръв… после мъжът дръпна окървавеното мачете и погледна да види какво е направил. Крайниците й конвулсивно се тресяха. Една разсечена артерия изхвърляше пулсираща струя черна кръв. Едва сега Елис Хойл се убеди, че никой не държи камерата в ръце. Едва ли имаше човек на земята, който би заснел подобен епизод, без да трепне. Тънката нишка на живота в очите на жената се бе скъсала. В шията й имаше дълбок разрез. Мъжът се напрегна и замахна с мачетето отново, целейки се в разреза.

Главата се изтърколи и Елис Хойл затвори очи. Когато ги отвори, сцената се развиваше в обратен ред. Някой пренавиваше лентата и я спря в момента преди нанасянето на първия удар. После пусна бавно напред. Мачетето се вдигна и пак се заби в бялата шия на жената. Лентата отново спря, беше върната назад и отново бе пусната напред.

За пореден път жената направи плахия неуверен опит да спре падащото върху нея мачете. Но то неумолимо се заби в беззащитната плът. И пак лентата спря, и пак бе върната до все същия начален момент, и пак бе пусната напред.

Едва сега Елис Хойл осъзна, че К. В. Хартмунд не просто гледа тази сцена, а се храни с нея.

И в следващия миг се сети, че трябва да запише приеманата картина.

Съобразително беше монтирал на скенера втори видеожак, за да може да записва приемания сигнал, но го бе домързяло да свързва видеокасетофон. Върна се бързо при лавиците в дневната. На екрана на монитора мачетето падаше за пореден път.

На горната лавица имаше касетофон или по-точно казано това бе професионален записващ дек. Той се пресегна и го свали.

Когато го занесе до скенера, картината на монитора беше малко по-различна. Същата стая, същият мъж, същата жена… или по-скоро вече същото тяло. Но зрителят най-сетне беше оставил лентата да подмине двата удара с мачетето. Сега мъжът клечеше до трупа и сечеше с мачетето, но не подивял от ярост, а със строги, добре премерени удари.

Той я разчленяваше.

Елис Хойл спря за миг да погледне. Мъжът от лентата вече беше отсякъл дясната ръка в лакътя и сега се занимаваше с другия лакът. Елис Хойл извърна поглед и се захвана да съедини кабела. Отне му повече време от обикновено, защото ръцете му трепереха. Опита да включи видеодека, но нямаше лента.

Пак изтича при лавиците и взе една касета от купа.

Картината на екрана беше като от старите ленти.

К. В. Хартмунд превърташе бързо напред, минавайки през епизоди, показващи хвърлянето на отсечените крайници на отвратителна купчина до тялото. Елис Хойл вкара касетата и започна да записва.

Почти в същия момент отвратителната сцена приключи и беше сменена от познатия трепкащ екран на незаписвана лента.

Това продължи само няколко секунди. След това отново се появи образ.

Този път сцената беше напълно различна, осветлението беше друго, обстановката беше променена.

На екрана се виждаше паркинг през нощта. С максимално увеличение, ако се съдеше по дългата редица коли отстрани, бе заснет възпълен мъж над трийсетте, приближаващ се към камерата.

Леката нестабилност говореше, че този път е снимано от ръка. фокусът бавно се променяше с намаляване на разстоянието.

Изведнъж картината подскочи и се заклати лудешки. Операторът явно бе извъртял камерата, без да го е грижа, че не е изключена. За миг в кадър попадна подът на паркинга, после се видя колело и броня на кола.

Изведнъж на екрана блесна оранжево кълбо. Сякаш някой бе запалил голям огън, някъде по границите на зрителното поле. Сиянието припламна още по-силно и по-ярко, като че ли огнените езици се бяха издигнали по-нависоко.

Камерата се завъртя — операторът я вдигаше до лицето си, поглеждайки в окуляра — и миг по-късно в центъра на кадъра се появи запален мъж. Пламъците се издигаха нагоре, стигайки до самия таван.

Елис Хойл различи, че мъжът е все още там, но вече паднал на колене, в центъра на огнената топка. Операторът насочи камерата към лицето на мъжа и го приближи в едър план. Устата се бе отворила в мълчалив писък, а напуканата кожа по лицето бавно почерняваше.

Образът се задържа пет или може би шест секунди. После отново се отдалечи в по-общ план. Камерата пак се извъртя и по движението Елис Хойл разбра, че снимащият се качва в кола. След малко картината се раздруса и заподскача, после се видя вътрешната страна на врата на кола и накрая краката на оператора, който потегли.

Скенерът престана да получава сигнал. Това беше краят.

Елис Хойл седна на пода, където бе оставил касетния видеодек.

Осъзна, че не е съвсем сигурен на какво точно е станал свидетел. От сутринта се чувстваше някак замаян и не съвсем на себе си. Беше изплашен и изнемощял. Имаше само един начин да се разбере.

Пренави касетата и я пусна. Очакваше да види няколко момента на празна лента преди да се появят ужасяващите кадри. Вместо това видя Кейт да духа свещите върху торта за рождения си ден.

Спомни си, че това беше двайсет и петият й рожден ден. Тогава бяха наели за една седмица къща край езерото Тахо, а той бе купил тортата, беше я изненадал и я бе заснел.

Купът, откъдето беше взел касетата, не беше с празни ленти, а с домашно видео.

Ето я сега на брега на езерото по къси панталонки и тениска, стъпила до глезени в кристалната вода и загледана в далечните планини от другата страна. После се обърна и го озари с усмивка.

Каква усмивка имаше, Боже мой!

Беше щастлива. Не… двамата бяха щастливи.

Изведнъж се появи картината от скенера, изтласквайки Кейт и Тахо от екрана. Моментът сега вече беше загубен завинаги, заместен от дебел мъж, комуто само след малко предстоеше да умре в адски мъки.

Елис Хойл се насили да гледа и да обръща внимание на дребните подробности.

Този път му направи впечатление, че колите в гаража са в по-голямата си част последни модели, а това означаваше, че сцената е заснета през последната или най-рано предпоследната година.

Табелките с номерата бяха тъмни и не наподобяваха калифорнийските, които бяха със сини букви на бял фон. Не можеше да различи нито един номер, но знаеше, че е снимано в друга част на Съединените щати.

Взря се в лицето на мъжа и обърна внимание на момента, когато той забеляза, че е сниман. Изражението му беше на безмълвна изненада. Липсваше каквото и да е било, което да подскаже, че познава онзи, който го снима.

Жертвата не познаваше убиеца. Качеството на видеообекта беше лошо. През последните години камкордерите значително бяха подобрили характеристиките си, но все още стояха много, много по-долу от професионалното оборудване.

Снимките не бяха направени с професионална камера.

Контрастът беше лош, осветлението нетърпимо — всъщност единствените светлини бяха онези, които човек би очаквал да намери в гаража на паркинг. И този огън… Заснет, той изглеждаше като изпепеляваща бяла топка. Детайлите се губеха, яркостта излизаше извън възможностите на камерата и лентата да се справят. Един професионален фотограф, подготвен за онова, което щеше да заснеме, би намерил начин да се представи по-добре.

Операторът беше аматьор.

Погледът в очите на умиращия…

Не, абсурдно бе да се помисли, че това е постановка. Ставаше дума за снимане на живо.

Елис Хойл отново се загледа в подскачащата картина, когато снимащият бе свалил камерата от очите си и я бе внесъл в колата.

В следващия миг на екрана се появи Кейт, стъпила в Тахо. Тя направи физиономия срещу камерата — Елис Хойл добре си спомняше този момент, — после се разсмя, захили се и накрая чертите й се отпуснаха в онова добре познато на Елис Хойл изражение на чиста беззаветна обич.

Остави касетофона включен и седна на ръба на леглото. Не искаше да гледа още веднъж как дебелият изгаря, не искаше да гледа дори Кейт. Но касетата се въртеше и тя продължаваше да оживява в угасващия следобед и му изглеждаше толкова далечна, като че ли ставаше дума за друг живот. По някакъв своеобразен начин тези кадри бяха също толкова тягостни като агонията на непознатия, но Елис Хойл не направи нищо, за да спре касетофона.

След малко разбра, че и не я вижда добре. В очите му беше започнала да се събира влага. След малко ги напълни. После прокапа. Остави сълзите да текат по бузите му. Беше му трудно да го понесе: Кейт и Тахо, рождения й ден, загубеното щастие, запуснатия вид на дома му, който го бе поразил сутринта, безсмислието на живота, ужаса, уловен от скенера… не беше в състояние да разграничи всичките тези неща.

Продължи да плаче.

„Защо да спирам — мислеше си той — какъв би бил смисълът?

Няма да ми навреди. А и кой би разбрал?“

Та нали беше сам в края на краищата.

* * *

Осветлението в бетонната пещера изгасна и на негово място се настани мрак, по-гъст и по-черен от всичко, което Стивън Левист бе виждал през краткия си живот.

След няколко минути свикна с него. Беше свършил с онова, което искаше да направи, така че сега му оставаше само да чака, а за целта нямаше нужда от светлина.

Много добре съзнаваше, че не е по силите му да надвие маниака. Нямаше никакво оръжие, а физическата му сила беше направо смехотворна. Но мислеше, че е намерил начин да остане жив поне още известно време… поне докато разполагаше с вода. Да остане жив и да се надява на чудо. Знаеше, че най-вероятно ще умре в това ужасно място. Но нито искаше да улеснява психопата, нито трябваше да умре точно сега.