Филип Финч
Лице в лице (24)

21.

— Дейвид, момчето ми, трябва да тръгваме — каза Роберта Хъджинс. Стоеше пред стълбите, готова да потегли.

Внук й неохотно се надигна от масата и се пресегна да изключи портативния компютър, от който не се бе откъснал през последните четири и половина часа. Точно в този момент Елис Хойл излезе от спалнята все още малко замаян, но много по-добре изглеждащ, отколкото когато бяха дошли. Отиде направо при компютъра. Затвори капака му и го подаде на Дейвид, опитвайки се да го напъха в ръцете му. Дейвид отстъпи една крачка назад и възкликна:

— Ама какво…

— За теб е.

Дейвид отстъпи още една крачка. Сякаш машината беше отровна.

— Не — завъртя глава той. — Не, съжалявам, но не мога.

— Разбира се, че можеш. Ще го използваш повече от мен.

— Не. Благодаря, но не.

Всъщност Дейвид се бе влюбил в малката машинка. В училище бе използвал само стари XT^[1] и Apple II^[2] и не че нещо им имаше, само дето една бърза 486-ца като тази наистина можеше да те разглези, така че повече нищо друго да не ти хареса. Тя работеше поне десет пъти по-бързо от всяко AT.

Той искаше този компютър. Но съвсем ясно си представяше реакцията на баба си, ако си позволеше макар и само за миг да се поколебае решително да отклони подаръка.

— Аз предварително бях решил да ти го дам — настоя Елис Хойл. — Приготвих го, дори му прехвърлих необходимия софтуер.

И той започна — какво наистина правеше той? — да събира купа ръководства, които до момента бяха стояли на масата, и да ги изсипва в един голям найлонов плик. Значи не го лъжеше и наистина бе планирал това.

„Той е по-организиран, отколкото изглежда“ — помисли Дейвид.

— Не — отказа той пак.

Зад него баба му прехвърли тежестта на тялото си на другия крак. Губеше търпение.

— Имаш нужда от него — неочаквано прозвуча гласът й.

В първия момент Дейвид реши, че тя се обръща към Елис Хойл. Но самата идея му се видя глупава: последното нещо, от което мистър Хардуер имаше нужда, бе още един компютър.

И тогава Дейвид схвана, че тя говори на него.

— Ти би могъл да го използваш — повтори тя. А на Елис Хойл — този път това със сигурност се отнасяше до него, защото сега Дейвид я гледаше в лицето, — каза: — Просто да се позанимава повечко.

— Колкото иска — отговори Елис Хойл и отново се опита да набута компютъра в ръцете на Дейвид.

Дейвид пак погледна баба си. Тя кимна кратко, но решително и едва сега Дейвид си позволи да хване дръжката.

— Ще ви го върнем — заяви тя.

— Знам — успокои я Елис Хойл. — Но съм сигурен, че дълго няма да се сетя да го потърся.

— Благодаря.

Той пъхна пластмасовия плик в другата ръка на Дейвид и в последния момент — преди Дейвид да успее да дръпне плика — хвърли в него един модем с кабелите и каза:

— Е, приятни забавления.

— О, със сигурност — изненадващо за себе си отговори Дейвид. — Сто на сто.

— Дейвид… — подсети го баба му.

И схващайки явния намек, Дейвид послушно допълни:

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Елис Хойл неопределено сви рамене и едва-едва се усмихна.

— Ей… изпробва ли играта? — сети се той.

— Нарича се „Опитай ме“ — отговори Дейвид.

— Да, забелязах.

— Играх я няколко минути. Това е игра, при която зрителното поле е през очите на героя. Обичам този вид. Това наистина те въвлича в действието. А графиката е страхотна. Моделиране текстурата на предметите, промяна на осветеността. Плавна смяна на изображенията. Не знам как би работила на по-бавна машина, но на 486-цата направо летеше. Мисля, че поддържа и звукова карта. Това никъде не е написано, но имам чувството, че го прави. Съдя по общата композиция на нещата.

— Значи ти хареса?

— О, не бих казал.

— Какъв е тогава проблемът?

Дейвид захапа долната си устна. Като че ли претегляше думите си и не му се искаше да отговори на този въпрос. Накрая се реши:

— Много е гадна.