Филип Финч
Лице в лице (8)

5.

Кейт Лейвин взе душ, изми си зъбите и набързо изсуши косата си със сешоар. Взе напосоки блуза и панталони от гардероба — как наистина би трябвало да се облече за късна вечеря с бившия си съпруг? — върна ги обратно и извади модна рокля от зелена коприна. Че защо пък не, по дяволите.

Тя и Елис бяха разведени от година след четиригодишен брак и познанство, продължаващо повече от половината им живот.

И все пак не беше сигурна какво означават те двамата един за друг.

Бяха приятели и щяха винаги да бъдат — знаеше това със сигурност. И много добре съзнаваше, че той е нещо особено. Необикновените хора винаги я бяха привличали, а Елис Хойл оглавяваше нейния списък.

Можеше да я накара да се залива от смях. Можеше да я смае. Можеше да я впечатли и винаги можеше да я научи на нещо. Не беше способна да го извади от мислите си за дълго. Понякога се безпокоеше за него, което бе много странно, защото Елис бе изключително компетентен по много въпроси.

Елис се бе превърнал в част от живота й и завинаги щеше да си остане такъв.

Но чувствата му не й бяха така ясни. Той се безпокоеше за нея, да, по някакъв свой си начин. Зависеше от нея, също по свой начин. Но явно не беше създаден, за да бъде предан някому, а още по-малко бе способен на любвеобилност. Тези неща просто не бяха в него. Кейт обу чифт лачени обувки и си сложи малко бледо червило. Поколеба се за миг, после пусна в чантичката си песарий и опаковка „Ортогинол“. Бяха спали няколко пъти след развода, без да го планират, отдавайки се на чувствата си в момента. Нямаше представа дали няма да им се прииска да го направят и тази нощ.

Да, разводът беше усложнил някои неща: двамата с Елис не знаеха предварително как да се държат един с друг, а още по-малко им беше известно какво могат да искат един от друг.

Технически погледнато, разводът бе нещо лесно. Но да бъдеш разведен се бе оказало доста по-трудно.

Най-нелепото бе, че само тя се измъчваше с подобни терзания. Знаеше, че Елис изобщо не си задава философски въпроси за естеството на взаимоотношенията им. Той беше способен да прекара часове, разгадавайки топологията на някоя печатна платка например, но станеше ли дума за сърдечни дела, предпочиташе неопределено да се усмихва. И това безкрайно го устройваше.

Този факт бе нещо, което трябваше да се осъзнае, за да бъдеш близък с Елис Хойл. Но човек се научава да живее с въпроси, останали без отговор.

* * *

Тя отключи масивната входна врата на Тесла Стрийт с ключа, който бе използвала по време на петте години съвместен живот с Елис. Той не бе отворил дума, че си го иска обратно.

Тръгна надолу по стълбището, носейки купената вечеря. Той беше в стаята, превърната в работилница. Седеше до прозореца и наблюдаваше екрана на монитор, лявата му ръка бавно въртеше потенциометър върху черен шкаф. Не беше виждала устройството преди, но изглеждаше сложно, ако се съдеше по множеството превключватели и индикатори.

Но тя не обърна внимание на подробностите, защото — о, чудо! — завесите бяха дръпнати и големият красив мост буквално изпълваше прозореца.

Той се обърна, вдигна поглед към нея и стана, за да я поздрави. Носеше набран панталон от мек плат — поне с един размер по-голям от неговия — и карирана риза. Когато го целуна по бузата, тя установи, че е избръснат.

При всеки друг това — избръсване и що-годе прилични дрехи — не би било кой знае какво. Но за Елис Хойл то бе знак на специално внимание. Та той даже бе стигнал дотам, че да й дари в продължение на няколко часа гледката през прозореца, която тя толкова харесваше.

— Чудесно изглеждаш, Елис, направо си готин — каза тя.

— Аха — отговори й той. И после, точно като дете от първите класове в училище, което изведнъж се е сетило какво се казва в такива случаи, добави: — И ти си страхотна, Кейт.

— Благодаря, Елис.

Тя занесе пликовете с храна в трапезарията. Масата вече беше разчистена и подготвена за двама — беше използвал стария й порцеланов сервиз и сребърните прибори. Елис беше готов да й даде и тях при раздялата на имуществото, но тя бе настояла покъщнината да не се дели. Знаеше, че той никога няма да подмени повечето неща, но хранеше надеждата, че ако му остави приличен сервиз, хубави хавлиени кърпи и свестни мебели, това ще му помогне да запази полуцивилизованото си състояние за известно време.

На кухненския плот стоеше кофичка за лед с бутилка „Шандон“ — може би от кашона, който бе донесла преди време — и две чаши за вино с дълги като на лале дръжки. Тя отвори бутилката и наля по малко в чашите.

Той я последва в кухнята и взе чашата, която му подаде.

Тя отпи от своята.

— Много е хубаво, Елис. Оценявам усилията, които си положил, наистина. Очарована съм.

Той сви рамене като притеснено момче.

Виното й действаше добре. Може да беше смешно, но при вида на стария порцелан на масата тя изпита нещо като носталгия. И едновременно с това радост, че ще бъде част от тази къща през следващите няколко часа.

Сега беше доволна, че взе „Ортогинола“.

Той й помогна да разпредели храната от хартиените пликове в чиниите. Седнаха да вечерят. Бързо. Тя беше гладна, а Елис не бе човек, който би се отдал на церемонии, особено трапезни.

Тя яде много, изпи втора, а след това и трета чаша вино. Беше й приятно, чувстваше се отпусната.

С някого другиго в този момент вероятно би се пресегнала под масата и би стиснала многозначително ръката му. После щяха да отидат на дивана, щяха да отпиват виното на бавни глътки и щяха да си говорят разни неща, а може би дори щяха да стигнат и по-далеч. Но с Елис етикетът на ситуацията беше по-различен.

— Окей, умнико — въздъхна тя, — да видим сега новата ти придобивка.

Последва го в дневната — Господи, това си беше нейната невероятна дневна, която след напускането й ставаше все по-разбъркана и по-разбъркана — до работната маса пред прозореца.

Той седна до кутията, която представляваше метален шкаф с размера на куфарче и бе боядисана с черна грапава боя. Имаше два блока за цифрова индикация, комплект превключватели и няколко потенциометри.

От нея излизаха два видеокабела и отиваха до монтираната на триножник антена, сочеща към прозореца. Друг комплект кабели влизаше в поставения наблизо компютър, който от своя страна бе свързан със скъп „NEC Мultisync“ монитор. NEC-ът показваше…

…„Семейство Партридж“, мина през главата й.

— Шегуваш ли се?

— Това е модифициран видеоскенер на Ван Ек — обясни Елис. — Намерих принципната схема в едно холандско списание отпреди десет години. Идеята ми се стори страхотна, но после видях, че Ван Ек е пропуснал да сложи някои от ключовите компоненти… Както и да е, справих се. Какъв е принципът: генерира се синусоидална вълна, която се модулира с електромагнитното излъчване на телевизор — всъщност на какво да е устройство с кинескоп, — и се възстановява вертикалната му и хоризонтална синхронизация, така че получаваш видеосигнал.

Думите му не й говореха нищо. Виждаше само, че образът е леко зърнест, както при приемане на много слаб сигнал. Хоризонталната синхронизация беше нестабилна, но Елис си поигра с единия потенциометър и картината се върна на мястото си.

— Защо е без звук? — поинтересува се тя.

— Няма звук. Това е излъчването на кинескопа и е само видео.

— Значи стоим и гледаме „Семейство Партридж“ без звук, като двама малоумни идиоти?

— Не — ухили се той, явно доволен от себе си, — стоим и наблюдаваме електромагнитното излъчване на телевизор, на който някой малоумен идиот е избрал да гледа „Семейство Партридж“. Разликата е голяма.

Но виждаше, че тя все още не е разбрала.

— Добре — каза той, — щом това не те впечатлява, нека потърсим друго.

Обърна се към прозореца и вдигна ръка. Държеше кутийка, приличаща на дистанционно управление, и започна лекичко да почуква с пръст едно от бутончетата. Антената бавно се завъртя на триножника.

Кейт видя, че тя е монтирана върху система за насочване с два серводвигателя. Имаше няколко от същия тип в студиото. Изпълнителните механизми контролираха вертикалния наклон и азимута на камерата — в случая това бе антената — в отговор на командите, подавани чрез пулта на дистанционното управление. Това поне й беше ясно.

Семейство Партридж изчезна от екрана. Сега там имаше само бял шум. Елис продължаваше да търси, хвърляйки поглед от нея към монитора и обратно. На екрана се появи нов образ. Лари Кинг отваряше нямо уста. Първоначално не можа дори да го познае, но Елис чукна клавиша още един-два пъти, антената незабележимо се помръдна върху триножника и характерните черти на Лари дойдоха на фокус. В същия миг две мисли едновременно пронизаха главата й и тя схвана какво става пред очите й. Първо, той не бе дръпнал завесите, за да й достави удоволствие — проклет да беше! — а просто искаше да вижда накъде е насочена антената. Това я разстрои, но тя не се замисли над значението на този факт, защото беше разбрала точно какво прави той. Антената беше насочена към нечий дом. През стените. Така че в момента Елис „подслушваше“ картината на чужд телевизор.

— Засега се справям на разстояния до около шестстотин метра — поясни той, — но лесно мога да подобря резултата. Ще използвам свръхчувствителна антена, а имам и някои идеи за схемата. Големият проблем е алгоритъмът на търсене. Както и честотната дискриминация, макар че и за това имам нещо предвид. Сигурен съм, че без много усилия ще стигна до хиляда и четиристотин метра. Хиляда и четиристотин метра… близо миля.

— Впечатляващо, Елис, наистина — каза тя. И беше искрена, реализацията на идеята беше в типично негов стил.

Той отново въртеше антената. Тя се приближи зад гърба му и се наведе над него. Антената беше насочена към жилищен блок, недалеч от полите на Телеграф Хил. Той почти веднага попадна на нова картина. Робин Лийч с предаването „Стилът на богати и известни“. Още няколко чуквания по клавишите. Сега видя, че се опитва да сканира апартаментите от последния етаж на блока.

Чук, чук. Ръш Лимбо.

Чук, чук. Видеоигра „Супер Марио Брадърс“,

Чук, чук. Мъж проснат върху друг — твърдо порно.

— Само че — започна тя, — ще си призная, че не разбирам целта.

— Хайде сега — обади се той разсеяно, — мисля, че трябва да ти е ясно.

Чук, чук. Реклама: новата видеокасета с Джейн Фонда по време на упражненията й.

— Ако искаш да докажеш с това някому, че някъде там има много хора, които всяка нощ си пълнят главите с боклуци, имам една новина за теб: никой няма да оспори подобно твърдение.

— Нищо не се опитвам да доказвам — възрази й той. Гледаше екрана и почукваше с пръст по настройката. „Гафове на знаменитости и тъпи шеги“. — Това е наблюдение.

— Да — съгласи се тя, — наблюдаваш много боклук.

— Не. Наблюдавам хора. Едно време — през шейсетте — старите хора мъдро заявяваха „Ти си онова, което ядеш“. Глупости на търкалета. „Ти си онова, което гледаш“ и това твърдение е много по-близко до истината. — Говореше с жар и беше крайно необичайно да го види така развълнуван.

— Покажи ми какво си избрал на екрана пред себе си, какво гледаш, какво изключваш и само за месец ще знам съвсем точно що за човек си. — Спря за малко и на екрана се появи картина на MTV с „Пърл Джем“. — Само след няколко години оптичните кабели ще докарват в стаите ни по петстотин канала. И тогава няма да ми трябва цял месец, за да те разбера какво представляваш. Дай ми възможност да те погледам в течение на един ден какво избираш и вече ще си ми ясен.

Още няколко чуквания. На екрана имаше… числа. Но тя едва ги различаваше.

Той хвана блока и завъртя няколко потенциометъра върху пулта за настройка. Числата вече бяха доста по-ясни. Можеше дори да различи черна стрелка на курсора на мишката да пълзи по формуляр, който подозрително приличаше на данъчна декларация номер 1040.

Едва сега схвана какво вижда. Това не беше телевизор или кабелна програма. Някой там в основата на хълма използваше една от множеството програми за автоматизирано попълване на данъчни декларации.

Така че в този момент тя наблюдаваше как един непознат преглежда собственото си счетоводство.

Непознатият се върна към първа страница на декларацията си. Ясно се виждаха имената — съпруг и съпруга, — адресът и номерата на социалните им осигуровки^[1]. Четяха се имената и рождените дати на двете им деца, следваха доходите. Сякаш надничаше през рамото на непознатия.

Не, беше много по-лошо: сякаш надзърташе през отворения му прозорец.

А като се замисли, разбра, че е много по-лошо дори и от това. Защото онзи, който не си дърпа щорите, не може да иска от съседите си да не поглеждат през прозореца му. А в случая нещастникът седеше, затворен между четирите стени на стаята си, и вярваше, че е сам. Тя се извърна от екрана. Не можеше да гледа повече. Чувстваше се, като че ли трябва да се обади на тези хора утре сутринта и да им се извини.

— Ето — проговори Елис, — не е само боклук.

„Окей — отговори му тя наум, — сега вече разбирам. Но още не мога да си отговоря защо?“

Той отново се бе заел с дистанционното, изоставяйки човека с данъчната декларация. Но тя не можеше да гледа повече. Скенерът я плашеше. Струваше й се мръсен… неморален.

Елис обаче явно не можеше да му се насити. Искаше й се той да изключи това нещо, да я вземе в ръцете си, да я целуне и да я отведе при леглото. А той бе захласнат по новото си устройство.

Беше свикнала с това след толкова години съвместен живот. Беше се научила да не го приема като лично отношение.

Реши да го изчака още малко. Разходи се безцелно из стаята и влезе в пространството между подредените във формата на подкова бюра. Там сред компютрите видя машина, каквато не помнеше отпреди. Имаше размера на настолен компютър, но беше без монитор и без дискови устройства, ако се съдеше по липсата на характерните им процепи…

… но имаше свързана към нея телефонна гарнитура, към куплунг на задния капак бе закрепен коаксиален кабел… Какво наистина бе това и какво правеше то на работното му място?

Елис хвърли поглед към нея и видя какво бе привлякло вниманието й.

— Друга нова играчка — подметна той.

— Тази не си я правил ти.

— Не, купих я.

— Мога ли да попитам какво представлява? — каза тя и още преди да беше изрекла въпроса си той й отговори, че било „система за тестване на клетъчни телефони“. — Като „мобифоните“ ли? — не разбра тя.

— Да — потвърди той, малко засрамен, сякаш го бе хванала да прави нещо нередно. — Тестова система. Използват ги компаниите, които предлагат тези услуги… понякога и в полицията. По същество устройството контролира употребата, идентифицира фабричния номер на апарата, който използваш при връзка с клетъчна система, и ти казва от кой апарат е направено позвъняването. На покрива имам антена и от тази височина приемането е отлично. Мога да контролирам всички обаждания от апарати в зоната на пряка видимост.

„Пряка видимост“, мина през главата й. Та това означава половината град, по-голямата част от Марин, целият Ист Бей, практически до средата на Пенинсула…

— Не се опитвай да ме убедиш, че и това е законно.

— Не, не съвсем. Но имам приятел, който ми дължеше голяма услуга, и направо го изнудих да ми го отстъпи. Нямаш представа на какви неща е способен.

— Какви например? — поинтересува се тя.

— Компаниите биха искали във всеки момент да знаят кой използва оборудването им. Полицаите… хм, това, мисля, и сама можеш да се досетиш.

— Питах по-скоро за какво ще го използваш ти?

— О… — почна той. — Би могло да се каже, че това е новото ми средство за подслушване.

— Да не започваш пак историята с телефоните?^[2]

— Не телефони — отговори Елис леко подразнен. — Хора. — Но вече се беше овладял. — Хора — повтори той. — Голямата цел.

* * *

Първите думи, които й каза в коридора на висшия колеж „Редууд“, Мил Вели, бяха „Искаш ли да се обадиш в Маракеш?“^[3]. И двамата бяха второкурсници. Семейството й току-що се бе преместило в Марин. Той беше надут пънк, на когото просто бе написано „неприятности“, съвсем неприличащ на външен вид на математика-отличник, какъвто бе. Още в първи курс бе хвърлил двойна бомба в преподавателската стая, първо, като бе предал теста си за интелигентност само след 20 минути и, второ, след като се оказа, че е набрал 180 точки.

По-късно сам бе казал, че в тази част на таблицата числата нямат особен смисъл. Същата година тя и Елис бяха записали поезия и физика в една и съща група. Самата тя беше във фазата на обожествяване на Силвия Плат^[4] и виждаше в Елис един нов Шарл Бодлер, а защо не и един нов Лу Рийд.

Това беше поезията.

Физиката… тя просто му доскуча. Някъде около месец след началото на курса стигнаха до темата за атмосферното налягане. Учителят им обясни на какъв принцип работи барометърът. После вдигна Елис да разкаже на класа как би използвал барометър, за да определи височината на един небостъргач.

Идеята беше да се запише показанието на барометъра на партера, после да се качиш на покрива и да запишеш новото показание, а по разликата между двете числа да се изчисли височината на сградата. Това бе отговорът, който всички отличници по физика бяха давали на тази задача през последните петдесет години.

Но Елис отговори:

— Ще пусна барометъра от покрива и ще засека за колко време ще падне до земята. После ще използвам формулата за изминатия път при равноускорително движение и ще изчисля височината на небостъргача.

Учителят по физика се усмихна насила и каза:

— Това е много умно, Елис, но аз мисля, че има и друг начин да се направи.

— Разбира се, че има — съгласи се без замисляне Елис. — Намирате интенданта на сградата и му казвате: „Ей, ще ти дам този страшен барометър, ако ми кажеш колко е висок този небостъргач“.

В този миг тя се влюби в него.

Но дотогава той даже не я бе погледнал. Тя си мислеше, че нещо в нея не му харесва и изобщо не й минаваше през ума, че момчето, което може да провали урок по физика на мистър Уилис, може да не знае как да подходи към момиче като нея.

Без да чака много, още същия ден тя отиде при него и му каза:

— Мисля, че си страхотен, а освен това си и чудесен човек.

Защо ме мразиш?

А той я попита:

— Искаш ли да се обадиш в Маракеш?

След това бръкна в един от дълбоките джобове на бойния си клин в маскировъчна шарка и извади от него малка синя кутийка с бутончета, на външен вид почти като саморъчно направен телефон. По-късно тя научи, че точно такова е името й. Малката синя кутийка представляваше тон-генератор^[5], в много отношения подобен на телефона с бутонно избиране, с тази разлика, че можеше да прави чудеса, на които телефонът не беше способен. Малката синя кутия^[6] можеше да отвори напълно безплатно линии за международни разговори из целия свят. Тя можеше да вкара посветения в интимния свят на системата — системата „Бел“, — а веднъж попаднал там, човек можеше да прави каквото си пожелае.

И така, още същия ден те се обадиха в Маракеш от телефонния автомат в кафето. Елис знаеше номера на пансион, където отсядаха надрусалите се с наркотик стари хипита. Знаеше още номера на бордей в Париж, на италиански ресторант в Хонконг и на обществен телефон на Червения площад.

Елис беше „фрийкър“. И по двата начина^[7].

Той й обясни разликата. Едните фрийкъри бяха просто хора, любопитни да надникнат в ъгълчета, които други биха желали да останат скрити в тайна. Човек би могъл да чуе някой компютърен хакер^[8] да казва небрежно: „Снощи фрийкнах в Обединена Омахска“, което трябваше да се разбира в смисъл, че е използвал собствения си компютър, за да проникне в базата данни на някоя компания. Без лошо чувство — само влязъл в системата и се повъртял из нея, за да види как правят бизнес големите момчета.

Фрийкърите обичаха да изследват границите на считаното за възможно. Точно такъв бе и Елис, нищо повече. Но имаше и телефонни фрийкъри. Елис в крайна сметка загуби интерес към телефонните компании, но така и не се отказа окончателно да изпробва възможностите на системата. На системата, която и да е тя. За да види как работи и докъде може да проникне в нея.

Фрийкър веднъж, фрийкър завинаги.

* * *

— Това е игра — думите му я извадиха от спомена. — Избираш си едно обаждане от клетъчен телефон, кое да е. Опитваш се да прецениш какъв е човекът — толкова, колкото можеш. Понякога единственото, с което започваш, е самият номер. А може и да чуеш нещо, което да ти помогне. Друг път прехващаш кода за телефонния им секретар^[9], което е винаги интересно, ако можеш да го декодираш.

Тя не можеше да повярва, че той е в състояние да говори за тези неща и да се усмихва с очевидно удоволствие. Да слушаш чужд телефонен секретар!

— Както и да е — продължи той. — Опитваш се да научиш всичко възможно за хората. Изумително е какво има там, Кейт — там, където е достъпно за всички. Няма да повярваш: сделки с недвижимо имущество, молби за получаване на разнообразни лицензи, заглавната част на договорите за даване на кредит — всичко това и още много повече се намира грижливо съхранено в някоя база данни някъде. И после, ако между другото успееш да се добереш до нечий номер за социална осигуровка… е, с това вече можеш да получиш почти всичко. — Въпреки че се стараеше да се сдържа, усещаше, че започва да се вълнува. — Можеш да съставиш досие на някой и да събереш в него неща, които хората сами не знаят за себе си.

— Това е нечистоплътно, Елис.

— И съвсем не е нужно да си Сам Спейд^[10], достатъчно е само да седиш на клавиатурата и да избираш чрез нея правилните номера.

— Да не си станал придирчив, Елис?

— Това е работа като всяка друга.

— И кога започна всичко това?

— Миналото лято. Веднага след развода.

— А какво правиш със събраните данни?

— Нищо. Интересува ме колко мога да събера. За мен това е упражнение.

— Познаваш ли някой от тези хора?

— Боже мой, разбира се, не. — Беше шокиран. — Откъде накъде? Това би било против правилата.

— А, значи има и правила.

— Естествено.

— И кой създава правилата? — поинтересува се тя.

— Аз.

Той явно я чакаше да каже още нещо. Но тя не го направи — какво можеше да му каже?

Тогава той се обърна към оставеното настрана дистанционно управление и екрана на видеоскенера. „Още едно средство за следене“ — помисли си тя. Какво ставаше тук?

Приближи се до него. Той не откъсваше поглед от монитора. Изправи се съвсем близко зад гърба му. Докосна го по рамото.

— Писал ли си скоро някакви програми? — попита тя.

— Не, не бих казал.

— Един от твоите приятели хакери навремето сподели с мен, че си написал някой от най-елегантните програми, които бил виждал. Думите му бяха: „Елис пише програми като брилянти“.

— Може би.

— Аз пък знам, че ти си най-добрият техник, с когото съм работила във видеобизнеса.

— Е, имал съм и добри моменти.

— Ти определено си най-умният човек, когото познавам. И когото някога ще познавам.

Той се обърна към нея.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Кейт?

Тя неопределено посочи към устройството и после бавно върна ръката си към компютъра.

— Защо си губиш времето с това?

Той поклати глава по начин, който би могъл да означава всичко. Не знам. Няма да кажа. Няма значение. Не ти влиза в работата.

— За нищо вече ли не ти пука? — продължи тя.

За миг на лицето му се показа измъченото изражение на човек, който не знае какво става около него.

— Мисля, че не — неохотно призна той, погледна към монитора и понечи отново да задвижи антената. — Освен за теб. Мисля за теб.

— Вечният отговор след замисляне — въздъхна тя. — Това е то.

После го целуна по тила, взе чантичката си и тръгна към входната врата.

— Къде отиваш? — опита се да я спре той с въпрос.

— У дома.

— Недей — помоли я той. — Моля те, остани. Тонът му едва не я върна… едва.

— Трябва да си вървя — каза тя. — Просто трябва. После изкачи стълбището и излезе в нощта.