Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

15.

Кейт Лейвин отмести пердето няколко пръста и го видя да стои на ръба на кея. Не помръдваше въпреки брулещия вятър и проливния дъжд. Беше с вдигната качулка с жълт анорак и с жълт клин.

Гледаше в обратна посока, към края на кея. Качулката скриваше лицето му.

После се пресегна да почука отново по стъклената врата, обърна се към нея и забеляза, че тя го наблюдава.

Спря ръката си на сантиметър от вратата. И се усмихна. Кейт регистрираше подробностите една по една, бързо и подсъзнателно.

Беше на нейната възраст. Висок метър и осемдесет, строен. Гледаше я право в очите. С приятна усмивка.

Хубаво лице — поне онова, което се виждаше от него. Много хубава усмивка.

Викаше нещо и сочеше към края на кея. Продължаваше да се усмихва, но викаше, за да надвика бурята. Тя не можеше да разбере нито дума. Отключи вратата и я открехна. Дъждът веднага я зашиба в лицето.

— … ли е мястото за акостиране на частни лица? — чу го да завършва въпроса си.

— Не — каза тя и направи жест над рамото му. — То е в трети сектор, там има обявени тарифи за престои.

Едва сега видя в края на кея-яхта — когато се бе прибрала я нямаше. Подскачаше във вълните, но не беше в опасност. Яхтата беше голяма — поне 12 метра — и изглеждаше като плавателен съд, който би могъл да се използва за сериозни пътувания.

— Чудесно — каза той, достатъчно високо, за да го чуе, но с все същата усмивка на леко огорчение.

— Там ще бъдете в безопасност — допълни тя. Той кимна.

— А има ли наблизо някое място за сам човек?

Тя поклати глава отрицателно. Не през нощта и не в тази част на града. Може би в центъра на Соусалито — там, където са ресторантите, но това означава поне една миля пеша.

Дъждът обливаше лицето му.

— Поне за чаша кафе? — удиви се той и вятърът едва не погълна думите му. — Снощи се повреди генераторът ми. Трябваше да се прибера в Билонас, докато имах възможност… сам съм си виновен.

Продължаваше да говори в единствено число.

— Сам ли сте? — попита тя.

Всъщност думите сами изскочиха от устата й. Но това беше важно — дали този човек ще трябва да стои съвсем сам и гладен в студената, тъмна и подскачаща яхта, в очакване бурята да отмине.

Едва по-късно се сети, че такъв като него сигурно е прекарал много самотни нощи на борда на яхтата си. След като пътуваше сам, това за него би било най-обикновено ежедневие.

— Да — късо отговори той.

Дъждовните пръски се стичаха по лицето му.

— И искате кафе? — ненужно уточни тя.

— Да. — На лицето под качулката бе започнала да се разцъфва усмивката на плаха надежда.

Тя плъзна вратата встрани и той влезе.

Наложи й се да се отдръпне, за да му направи път, после се пресегна покрай него, за да затвори. След това го изчака да смъкне анорака си, да изуе защитния клин, под който се виждаха къси панталони, и да събуе ботушите си. Имаше здраво жилаво тяло, скрито под тениска.

Беше по-висок, отколкото й се бе сторило. Поне метър и осемдесет и пет.

Забеляза още нещо, докато го наблюдаваше да се съблича: очите му не обходиха любопитно мястото, където се намираше, както би постъпил един неспокоен човек. Мъжът пред нея не беше неспокоен.

И все пак той хвърли един бърз поглед. Забеляза вечерята за един на малката масичка и това му каза всичко, което би искал да знае.

— Изглежда, ние двамата сме като загубени в бурята самотни сирачета — отбеляза той.

Тя му каза името си и протегна ръка, за да се запознаят. Той взе ръката й. Ръкостискането му беше приятелско и добре премерено по продължителност.

— Джонатан Регет. Не знам как ще ви се отблагодаря.

Каза го с такъв тон, че зад баналната фраза прозвуча истинска загриженост.

Този човек беше способен да намира точната мярка във всичко.

Последва я до плота на кухнята и остана при нея да й прави компания, докато тя приготвяше капучиното. Разказа, че плава на юг и е тръгнал от островите Сан Хуан — недалеч от Британска Колумбия, — където бил прекарал последните три месеца. Заливът на Сан франциско бил само междинна спирка на път за Кабо Сан Лукас.

— Канада през зимата, Мексико през лятото — отбеляза тя. — Това ако не е оригинално…

— Аз съм особен човек — обясни той. — Мразя тълпата. Започваше да й харесва.

После седнаха в дневната и се разприказваха. Оказа се, че е от Изтока, Масачузетс. От близо година се занимавал именно с това — да плава сам, без да завързва връзки и без да си самоналага ограничения. Създаваше впечатление на човек, който има пари или поне разполага със средствата да си позволи този начин на живот, но нито той навлезе в тези подробности, нито тя се поинтересува.

Накара я да се засмее пет пъти, преди да видят дъното на чашите капучино. Осъзна, че се чувства уютно в неговата компания. Причината отчасти беше в това, че той се чувстваше уютно в дома на непознат — беше уверен, но не се държеше свойски.

Тя стопли още един пакет от фризера и този път потърси някаква салата за гарнитура.

Разговорът продължи по време на вечерята, после на втората чаша кафе. Той й зададе няколко въпроса, отнасящи се до нея, но не прояви особено любопитство, давайки й възможност да отклони темата, ако пожелае.

Като че ли и двамата забелязаха едновременно, че бурята навън е стихнала. Нощта беше спокойна.

Тя изпита съжаление. Нали точно бурята бе станала причина да прекарат заедно, а ето че вече я нямаше.

Той отнесе чашата си до умивалника и каза:

— Май ще трябва да измъкна лодката си оттук.

— Да — съгласи се тя.

— Платеният кей е от другата страна, така ли?

— На около половин миля по вълнолома — ще го намерите лесно.

Той вече беше на вратата. Взе екипа си, обу ботушите. Тя също се приближи и отвори вратата. Откъм залива нахлу чист въздух.

— Беше чудесно — въздъхна той. — Аа, колко слабо е да се изразя по този начин. Но е истина. Беше много хубаво. Сега осъзнавам, че точно това ми липсва, когато съм там, навътре. — По лицето му се плъзна все същата леко изкривена усмивка и той допълни: — Но ако по-често ми се случваха тези неща, може би изобщо нямаше да излизам в морето.

И прекрачи прага.

— Успех — пожела му тя.

— Благодаря още веднъж — каза й той. Направи няколко крачки по кея, обърна се и я видя да стои все така на вратата и да го наблюдава как си отива.

Понечи да каже нещо. Но не го направи. Вместо това леко кимна с глава за последно, извърна се и продължи надолу, загубвайки се в тъмнината на нощта.