Филип Финч
Лице в лице (37)

34.

Стивън Левист се измъкна през прозореца на спалнята си на покрития с дървени плоскости покрив.

Беше малко след полунощ. Последните лампи в дома бяха изгасени преди петнайсетина минути, първо в стаята на сестра му, после в спалнята на родителите му. Той предпазливо се спусна по наклона — макар да беше дребничък, бе пъргав и изобщо не се страхуваше от височини. Стигна до ъгъла и слезе по стълба там, използвайки монтираните по него дървени колчета, на които майка му закрепваше стеблата на увивни растения.

След малко стъпи на парапета на оградата и скочи на земята. Териерът на съседите го чу и се разлая.

„Моля те, млъкни“ — примоли се той наум. Дори не искаше да мисли за неприятностите, които щеше да има, ако родителите му научеха, че е излязъл посред нощ. И все пак беше им оставил бележка на възглавницата си, за в случай, че откриеха празното му легло:

„Излязох да покарам колело, всичко е О. К., не се страхувайте.

Обичам ви, Стиви“ така че да не се побъркат от страх и да не алармират полицията.

Зави покрай ъгъла на двора, бутайки колелото. Кучето изджавка още няколко пъти и млъкна. Стивън Левист скочи на седалката и натисна педалите. Гледката бе странна — една неправдоподобно крехка фигурка, загубила се в раздърпаните джинси и тениска с надпис Batman, обута в гуменки и понесла се в мрака на смълчаната улица.

Когато стигна до „При Дени“, часовникът над бара вътре показваше 12:24. Той заключи с катинар веригата на колелото си около близкия уличен стълб и зачака. Съвсем нарядко минаваха коли — все пак търговският комплекс беше затворен вече от два и половина часа, — а това му даваше възможност внимателно да огледа всяка от тях, докато се приближаваше към ресторанта и подминаваше, без да спре.

След малко отново погледна стенния часовник вътре — 12:43.

Върна се при тротоара. Вече се бе отказал да оглежда минаващите коли, беше навел глава, изучаваше пукнатините в уличната настилка и влачеше гуменките си по нея.

Когато за трети път опря чело в стъклото на витрината, часовникът показваше 12:57. Каза си, че ще изчака още три минути. Ако „Шедоумастър“ закъснееше повече от половин час, каква бе гаранцията, че изобщо ще се появи?

Стивън започваше да си мисли, че са му вързали тенекия.

В 1:05 отключи веригата и я нави под седалката. В този момент „Шедоумастър“ сигурно се заливаше от смях някъде. Единственото, което не можеше да разбере, бе защо му бе необходимо да си създава цялото това главоболие: да пише програмата, да я записва на дискети, да ги праща по пощата, да го проверява с онзи тест… Всичко това само за да изработи едно 12-годишно хлапе? Не, не бе възможно да е чак толкова смахнат.

„От друга страна, животът е пълен с ненормалници“ — помисли си той и се отправи към дома.

* * *

И докато „Джойбой“ натискаше педалите нагоре по склона, убиецът довършваше в ресторанта порцията лимонов пай с разбити белтъци. Той проследи с поглед отдалечаващото се момче и допи на една глътка останалото кафе.

Нямаше за какво да бърза.

Бе влязъл в ресторанта около дванайсет и четвърт и бе избрал място до самата витрина. Ниски перденца скриваха долната й част, но там, където се намираше той, беше възможно леко да се дръпнат и да се огледа тротоарът отпред.

Беше си поръчал обилна вечеря — с наближаването на кулминацията винаги го обземаше чувство на силен глад — и сега просто седеше и чакаше „Джойбой“ да се появи.

Колело!

Не се бе сетил за такава възможност. Това правеше отвличането още по-лесно и означаваше, че може да го извърши когато и където пожелае.

Но „Джойбой“ бе толкова дребничък!

„Дете“ — мислеше си той, оглеждайки слабичкото момче на тротоара отвън. Не бе очаквал това. Усещаше как раздутият мехур на страстта да убива се свива. Не можеше да си представи какво удовлетворение би могъл да получи от смачкването на този голобрад ученик с ръчички като кибритени клечки.

Но „Джойбой“ трябваше да си отиде. В тези неща имаше ред и „Джойбой“ представляваше само част от мозайката, която щеше да загуби смисъл, ако останеше непълна поради липсата на някой от компонентите.

Нещастно малко създание. Щеше да го смачка като хартиен плик.

И в този миг се сети как да направи нещата по-интересни.

Чудесно.

Мехурът започна отново да го изпълва. Какво облекчение щеше да изпита, когато го спукаше!

Картата на местността, която бе запомнил от екрана на компютъра-бележник, правеше съвсем ясен евентуалния маршрут на „Джойбой“ от дома му до търговския комплекс. На две преки от къщата минаваше Скайлайн Булевард, който стигаше до превала, отделящ крайбрежието от останалата част на полуострова, върху който бе разположен Сан Франциско. Комплексът се намираше долу в ниското на около миля и половина по права линия по склона от превала.

Спускането с колело сигурно е било лесно и бързо. Но изкатерването на цялото възвишение…

Картата бе показала съществуването на няколко напълно празни петна между „Скайлайн“ и комплекса. Той знаеше, че това са гробища, пръснати по склона. Пътят от „Скайлайн“ дотук минаваше между тях. Ставаше дума за площ от неколкостотин акра осеяна с надгробни плочи земя, обширна като царевична нива в Айова.

Напълно подходящо за случая. Убиецът остави на масата достатъчно пари, за да покрие цената на вечерята плюс щедър бакшиш, и излезе. Не бързаше, но изглеждаше като човек, решен да отиде някъде и да свърши работата, която му предстои.

* * *

Когато наклонът стана прекалено стръмен, Стивън Левист слезе от колелото. Нямаше тротоар, само ивица черен път, покрит тук-там с рядка трева. Той забута колелото нагоре. Беше не по-бавно, отколкото да кара, но за сметка на това много по-лесно.

Намираше се на три преки от търговския комплекс, извън пряката видимост от малкото околни къщи. Около него се простираха гробищата.

Пое дъх и продължи да бута. Задното колело скърцаше — трябваше да го смаже — и това бе най-силният звук в нощта.

Вече четири-пет минути не бе видял нито една минаваща кола.

На всичко отгоре нямаше улично осветление. Местните жители явно бяха счели това за безсмислен лукс.

„Колко тъпо“ — мислеше си той, — колко тъпо е всичко това, как се вързах на този номер, какво правя тук, след като сега бих могъл да спя в леглото си. Гробищата бяха тъмни и заплашително притихнали.

В този миг зад него се зададе кола. Двигателят ръмжеше, после вдигна обороти, сигурно защото шофьорът беше превключил на по-ниска предавка. Фаровете осветиха пътя пред него и той видя собствената си сянка, първоначално неправдоподобно дълга и размита, да се скъсява и фокусира с приближаването на колата.

Когато усети, че тя намалява скорост, Стивън се обърна назад и примигна, заслепен от мощните фарове.

Не беше лека кола, а кафяв товарен микробус, който отби и спря до него.

Прозорецът от другата страна на шофьора беше свален. Отвътре се разнесе глас:

— Джойбой, нали? Извинявам се, че закъснях. Стивън не можеше да различи лицето на човека.

Това би могъл да бъде единствено „Шедоумастър“. Но те се намираха на четири преки от „При Дени“. Как е могъл да го намери чак тук?

Не, тук нещо не беше наред…

— Хайде, скачай вътре — подкани го мъжът. — Ако не искаш да ходим до Пало Алто, няма проблем, ще го направим друг път. Нека поне те хвърля до вас.

— Не, благодаря — отказа Стивън, малко изненадан, че думите му намериха път през буцата в гърдите му. Той се обърна и отново забута велосипеда си нагоре.

Микробусът потегли, изравни се с него и продължи да го следва.

— Хайде, качи се — обади се мъжът.

Но Стивън гледаше упорито право напред, опитвайки се да не му обръща внимание, и буташе.

Микробусът пъплеше до него.

Той ускори ход.

После вдигна предното колело във въздуха, извъртя велосипеда на задното колело, метна се на седалката и полетя надолу по склона, въртейки педалите с бясна скорост.

Зад него — ясно се чуваше какво става — Микробусът рязко спря, трансмисията му изскърца, двигателят изрева и гумите изсвириха. Колата бе потеглила на заден ход и сега го преследваше надолу, докато той се носеше все по-бързо и по-бързо.

Луд! — мислеше си ужасен Стивън Левист.

А лудият го догонваше.

Стивън се понесе с все сили, а колата с рев го преследваше. С периферното си зрение той я виждаше как криволичи не съвсем уверено. В следващия момент тя изви задницата си към него.

Забелязвайки промяната на посоката, Стивън реагира мигновено, също отклони встрани, но загуби контрол. Усети, че поднася, натисна спирачките и миг по-късно излетя във въздуха, падна и се претърколи по меката почва край пътя, спирайки във високата до кръста му каменна стена, която заграждаше гробището.

Микробусът също спря с поднасяне не много по-надолу и достатъчно близо, така че Стивън чу вратата да се отваря и после да се затваря с удар.

Мъжът тръгна с тежки стъпки през тревата към него.

Стивън Левист скочи на крака, преметна се през каменната стена в гробището и се хвърли по тъмната пътека между две редици гробове. Чу зад гърба си как онзи също скача през оградата и тръгва след него.

Известно време двамата вървяха в пълен синхрон: краката на Стивън стъпваха леко в тревата между гробовете, а тези на непознатия тежко, но в същия ритъм.

Стивън сви надясно през няколко редици каменни плочи и се насочи надолу по склона към тъмните силуети на десетина гробници, издигащи се сред по-ниските паметници и надгробни плочи. Реши, че там ще му бъде по-лесно да се скрие. Непознатият го следваше неотклонно. Стивън изтича напред, шмугна се зад една от големите гробници и притихна.

Тежките стъпки приближиха и също спряха.

Стивън чакаше.

Минута-две не се чу нищо. Той предпазливо се премести до страничната стена на гробницата, за да може да погледне в посоката, от която бе дошъл, нагоре по хълма.

Не видя никого. Гробниците му даваха убежище, но скриваха също и маниака.

Пътят оставаше вляво от него и макар да не го виждаше в момента, Стивън добре знаеше, че не може да е далече. Така че бавно се премести натам, надявайки се да се отдалечи от мястото, където лудият го бе зърнал за последен път.

След малко се реши и изостави прикритието на гробницата, плъзна се зад един паметник, представляващ пиедестал, върху който бе поставена статуята на дете в халат, с ангелски ореол над главата.

Никаква следа от непознатия.

Стивън излезе иззад пиедестала и се сгуши зад една широка надгробна плоча.

Нагоре по хълма нищо не помръдваше.

Вляво от него имаше гола ивица от може би двайсетина метра, а от другата страна се виждаше още една мраморна гробница. Оттам сигурно щеше да е възможно да изтича незабелязано до пътя.

Около него цареше пълно спокойствие. Стивън Левист приклекна, готов да се хвърли към последната гробница.

В този миг една ръка го сграбчи за рамото отзад.

Дори само шокът от изненадата би бил достатъчен да го парализира на място. Но и захватът на ръката бе обезкуражително здрав. В следващата секунда втора ръка запуши устата му, извивайки главата му назад. Загубил равновесие, той бе хвърлен леко на земята, а после маниакът клекна върху него и заби коляно в корема му.

След малко го вдигна и го понесе с една ръка. Другата продължаваше да затиска устата му, задушавайки всеки звук, който би се опитал да издаде.

Стивън Левист се помъчи да се измъкне. Само веднъж. Защото непознатият така го стисна, че изкара всичкия му въздух от гърдите.

Стивън осъзна, че лудият е предостатъчно силен и ако пожелае, може да го убие на място.

Така че спря да се извива и се отпусна.

Силният захват също омекна. Стивън Левист с благодарност пое глътка въздух и се остави похитителят да го носи през гробището, потънало в мрака на нощта.