Филип Финч
Лице в лице (4)

1.

Трупът на масата носеше кървава червена маска. Поне така изглеждаше на пръв поглед отдалеч. Някой беше обелил кожата от челото, носа и слепоочията и после, я бе издърпал надолу по бузите, челюстта и брадичката.

Цялата кожа — от ухо до ухо и от темето до челюстта. Голата плът беше остъргана и разкървавена. Това подчертаваше застиналите в озъбена полуусмивка устни, а белите, лишени от клепачи очи изпъкваха още по-силно.

Лий Уейд стоеше няколко крачки встрани, докато помощникът на съдебномедицинския лекар нагласяше камерата точно над главата на трупа. Камерата беше монтирана в специален накрайник, свободно висящ на гъвкав кабел, спускащ се от тавана на залата за аутопсии. От накрайника излизаше навит на спирала черен проводник, който свързваше камерата с пластмасовата кутийка в лявата ръка на съдебния лекар.

Светкавицата на камерата блясваше всеки път, когато той натиснеше с палец големия черен бутон на кутийката.

Щрак, снимка на главата и раменете.

Щрак, същия кадър отблизо.

Щрак, профил отляво.

Щрак, профил отдясно.

След всяка снимка хирургът завърташе камерата под нов ъгъл. Напомняше на Уейд професионалния фотограф в магазина „Сиърс“. Действаше бързо и някак механично.

Щрак.

Хирургът до момента не беше помръднал от мястото си: само въртеше подвижната камера, натискаше бутона и методично снимаше тялото отгоре надолу. Щрак, щрак, щрак…

От същия накрайник, в който бе скрита камерата, стърчеше и микрофон. Хирургът непрекъснато диктуваше в него.

— Добре охранен, прилично развит мъж от бялата раса, към двайсет и петте. Ясно изразен rigor mortis^[1] в крайниците.

Масивна ливидност в дорсалната област^[2]. Кръгла прободна рана с диаметър около един сантиметър в долния край на ареолата на лявото гръдно зърно. Има съответстваща рана в горната лява част на гърба. Двете рани очевидно бяха резултат от единствено пробождане с дълъг остър инструмент, подобен на шило за лед, който бе пронизал сърцето на жертвата, влизайки откъм гърдите и излизайки през гърба.

Мъжът беше мъртъв от около дванайсет часа. Случаен бегач, излязъл да пробяга дневния си крос, го бе намерил рано сутринта към 6 часа да лежи по гръб до едно огромно евкалиптово дърво, недалеч от входа за Голдън Гейт Парк откъм 12-о авеню.

Лий Уейд захласнато наблюдаваше как помощникът избира скалпел и започва Y-образния разрез, имащ за цел да отвори тялото от гърдите до пудендума^[3]. Около четиридесет минути по-късно, точно докато изваждаше вътрешностите, помощник-хирургът посочи издатина в горния край на ректума^[4]. Той разряза тъканта и установи, че причината е прозрачен пластмасов балон, около два сантиметра в диаметър.

Приличаше — а всъщност точно това си и беше — на една от капсулите, които могат да се намерят из супермаркетите в автоматите за джунджурии, задействащи се при пускане в тях на четвърт или половин долар. Двете й половинки бяха запечатани с някаква субстанция — както се установи по-късно, цианоакрилен адхезив или казано на по-прост език — лепило „Супер-глу“.

Вътре в капсулата ясно се различаваше свито на тръбичка листче бяла хартия.

Хирургът разряза капсулата с триона за кости, извади листчето с щипци и го разви внимателно — хартията можеше да е запазила някакви отпечатъци от пръсти, макар впоследствие да се оказа, че този случай не е такъв.

Уейд вече стоеше до съдебния лекар и надничаше, за да види листчето. С шрифт „Куриер“, размер 12 пункта, на него бе напечатано:

Мийтуер версия 1^[5]

4–16

Взет: 17424 05071

Убит: 17441 05086

Лий Уейд много добре знаеше, че понякога на места, където изобщо не би трябвало да ги има, се намират действително доста странни предмети. Парчета от неща, загубени, когато играчката се превърне в плачка. Но онова, което виждаха очите му, в никакъв случай не изглеждаше като случайно попаднало там. Инстинктът му казваше, че е сложено точно за този момент и търпеливо бе чакало да бъде открито. Като писмо в бутилка, носена от вълните.

— Това говори ли ти нещо? — попита Уейд за всеки случай хирурга.

— Абсолютно нищо.

— И на мен — призна Уейд. — Някой си играе игрички. Нямаш представа как мразя тези гадости.

* * *

Пръстовите отпечатъци отговаряха на Доналд Артър Траск, последен известен адрес Честнът Стрийт, квартал Марина. Уейд паркира пред дома и видя, че това е малък блок с апартаменти на три етажа, с по четири апартамента на всеки. За разлика от повечето в Марина, той беше оцелял след земетресението през 1989-а.

На пощенската кутия за апартамент „3С“ пишеше „Д. А. ТРАСК“.

Управителят — някоя си мисис Аликзандър — живееше в „1А“. Докато се качваха по стълбището, тя каза на Уейд, че Дон Траск бил добро момче, живеел сам, никога не създавал проблеми и винаги си плащал наема навреме.

Беше възпълна възрастна жена. От кока на тила й стърчаха снопчета сива коса. Уейд си помисли, че с нещо му напомня на една снимка на мисис Хрушчова, която случайно бе запомнил от детските си години.

— Имаше ли някакви приятели? — поинтересува се Уейд.

— Посетители, които са идвали повече от веднъж?

— Не съм виждала никакви приятели — каза тя.

— А момичета? Момчета?

— Никога не съм виждала никого.

— Е, хайде сега — въздъхна Уейд. — Вие сте в апартамент на първия етаж, точно между входната врата и стълбището. И се грижите за колко… някакви си единайсет апартамента, така ли? Не ми казвайте, че не наблюдавате кой идва и си отива.

— Следя, разбира се — призна тя. — През цялото време. И точно затова знам, че Доналд нямаше никакви приятели.

Тя отключи вратата и го пусна да влезе.

Вътре беше прибрано. Мебелировката бе семпла, в по-голямата си част скандинавска, забеляза Уейд, от онзи вид, който получаваш в кашони и си сглобяваш сам. В умивалника имаше само една-две чинии, на релсата на завесата на душа висеше мокра кърпа и изобщо всичко като че ли си беше на мястото.

Нищо не подсказваше, че тук е било извършено престъпление. Това не можеше да бъде мястото, където някой е бил прободен в сърцето и след това кожата на лицето му е била одрана. Не, жертвата не беше убита тук. Уейд прекара близо час в апартамента, търсейки някакви писмени следи, които да му разкажат що за човек е бил Траск, какво е знаел и защо някой би поискал да го убие.

Не намери много. Пакет писма, подадени във Валпарайзо, Индиана, явно от родителите му. Друг пакет с подател по-голямата му сестра в Блумингтън, Индиана. Няколко унищожени чека, едно-две известия за неплатени сметки — човекът явно не беше затруднен материално. Доналд Траск притежаваше телевизор, стерео-система и компютър, поставен на покрита с дъбов фурнир специална масичка в ъгъла на дневната. Уейд се изправи за малко пред компютъра. Мониторът беше изключен, но от кутията на компютъра се разнасяше слабо бръмчене. Той включи монитора и изчака екрана бавно да просветне.

Лий Уейд, на възраст 38 години, беше представител на последното поколение американци, сблъскало се с предизвикателството на компютрите на средна възраст, а не като деца. Последното поколение, за което компютрите бяха едно сеещо смут в душите непонятно явление. „Това е като старата дилема: или изваждаш рибата, или се прощаваш с кукичката — помисли си той.

— Или разбираш проклетото нещо, или не.“

Той специално така и не го бе разбрал. Малко по-малко компютрите бяха навлезли в ежедневието на полицейската работа и дори в техния участък инсталираха няколко на бюрата. Неговият принцип обаче беше: „Ако трябва да използваш компютър, намери някой хлапак да го направи вместо теб“.

Така че когато мониторът оживя, първото, което Уейд изпита, беше удивление. Защото виждаше летящи тостери. Цели ескадрони преминаващи напречно на екрана тостери. „Това е някаква шега — мина през ума му, — сега ще стане нещо друго.“ Но картината не се промени — беше все такава, безкрайни реещи се тостери и той не можеше да проумее как е възможно Доналд Траск или който и да било друг да седи на стола пред компютъра и да ги наблюдава.

Лий Уейд никога не бе чувал за „скрийн сейвърите“^[6]. Не знаеше, че никой не стои да наблюдава летящите тостери, и нямаше представа, че само трябва да чукне кои да е от клавишите, за да изчезнат тостерите и да види с какво се бе занимавал Доналд Траск точно преди да излезе от апартамента на път за срещата със смъртта си.

Уейд не докосна клавиатурата. Вместо това изключи монитора, после се пресегна, напипа ключа на захранването на компютъра и изключи и него.

Бръмченето секна. Настана тишина, която бе някак празна. Без да разбере, Лий Уейд бе загубил единствения си шанс да разкрие не само убийството на лишения от лице мъж на масата за аутопсии, но и още много други неща около него, които оставаха невидими и незабелязани.