Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Пролог
„Сноуфлейк“ 24–25 март
Предупреждението

Животът ви е в опасност. Докато четете този текст, вие сте в обсега на действие на един убиец. Зад вас стои изправена смъртта — мълчалива и невидима. Всеки миг може да почувствате ледения й дъх на тила си, когато тя се наведе да ви потупа по рамото…

В най-близко бъдеще някой от четящите това съобщение ще умре от ръката ми — гротескно и ужасно (това може да си ти!).

Казвате си: Невъзможно. Не, това не се отнася до мен!

Защото смятате, че сте неизвестни и незабележими. Чувствате буфера на разстоянието между вас и мен — автора на това съобщение. Намирате спокойствие в собствената си анонимност.

Няма такъв буфер. Фактът, че този текст ви е намерил, е доказателство, че където и да се намирате, там мога да стигна и аз.

А анонимността… тя повече не съществува.

Отказахме се от нея в името на удобството — пожертвахме я на олтара на Негово Величество Електрона. Дигитализираните[1] подробности на вашето съществуване са предоставени за общ достъп и всеки, притежаващ минимум интелект и опит, може да ги извлече. Вие сте разголени.

Отворени сте за мен като курва, завързана с белезници за четирите крака на легло. Ще проникна във вас, когато ми се прииска. Внимателно и без да бързам ще ви разрежа, ще ви изследвам и ще ви разчленя. Вие сте оставени на милостта ми.

Вие сте ми ИЗВЕСТНИ.

Знанието е власт.

Властта е моя.

Не можете да се скриете.

Е, как ще реагирате на това?

* * *

Така, в 7:48 една петъчна вечер през последната седмица на март, се бе обявил убиецът. Беше прехвърлил текста на посланието си в раздела за общ достъп на „Вербум“.

„Вербум“ бе една от хилядите налични системи за обмен на информация, достъпни за собствениците на компютри. Някой от съществуващите, като например гигантите „Компусърв“[2] или „Продиджи“, представляваха огромни пазари на разнообразна информация и обслужваха милиони клиенти, готови да заплатят за нея.

Но самата „Вербум“ бе много далеч от тези мащаби. Тя не бе нищо повече от една най-обикновена система за безплатни услуги, спонсорирана от фондация за социални изследвания със седалище в Сан Франциско, която на свой ред дължеше съществуването си на щедростта на неформално сдружение на създатели на софтуер и други лица, дължащи просперитета си на компютрите и електронната революция. Въпреки привидната си незначителност, „Вербум“ бе популярно място за среща на ценителите. Потребителите, които я предпочитаха, бяха предимно добре образовани, най-малкото материално обезпечени и по правило под петдесетте. Почти всички бяха фанатици на електронното бъдеще и споделяха общата увереност, че мястото им в това бъдеще е запазено. Именно последното бе онова, което ги отличаваше от останалото човечество.

Погледната откъм чисто физическата страна на нещата, „Вербум“ се намираше в офиса на фондацията в квартала на Сан Франциско Саутъф маркет и представляваше лавица компютри, свързани към магистрален сноп от 84 телефонни линии. Над половината от абонатите на „Вербум“ бяха местни жители и за тях въпросната услуга се свеждаше до едно най-обикновено позвъняване на градски номер. В известен смисъл обаче системи, подобни на „Вербум“, обезсмисляха географския принцип. Защото за всеки, който притежава компютър и модем, интерактивната мрежа се намира веднага след телефонната розетка.

Всяка седмица „Вербум“ регистрираше по 8000 включвания към нея — индивидуални свързвания чрез откритите телефонни линии. Потребителите се срещаха един с друг в електронните салони на „Вербум“, разговаряха, спореха, обсъждаха, изказваха предположения и дори флиртуваха посредством компютърните си клавиатури. Съобщенията, изпращани до раздела за общ достъп или до което и да било друго място в системата, не се преглеждаха и още по-малко се цензурираха. „Вербум“ бе замислена и съществуваше като една наистина отворена среда за общуване. Единствената явна забрана се отнасяше до обмена на материали, защитени с авторско право, и съображенията за това бяха само от юридически характер.

Макар почти всички интерактивни системи да позволяваха използването на неофициални идентификатори, повечето от тях изискваха от потребителите да се регистрират с адресите и истинските си имена.

Не и „Вербум“. Наистина много потребители се бяха регистрирали с цел да получат изключителното право върху даден идентификатор, както и за да могат да ползват услугите на електронната поща, позволяваща им да изпращат и получават лични съобщения. Но даже такива вече регистрирани веднъж потребители понякога се включваха под нови имена, възприемаха нови самоличности и блуждаеха из системата като никому неизвестни пришълци.

Така че по същество „Вербум“ беше един гигантски маскен бал, на който всеки беше свободен да идва, да си отива и да се предрешва, както си поиска.

Затова „Сноуфлейк“ беше напълно анонимен.

„Вербум“ беше записала единствено, че обаждането му е продължило по-малко от две минути — време, напълно достатъчно за включване в системата и изпращане на посланието.

„Сноуфлейк“ можеше да се намира където и да е.

„Сноуфлейк“ можеше да бъде който и да е.

* * *

Разделът за съобщения на „Вербум“ бе най-привлекателната й особеност. На пръв поглед посланието на „Сноуфлейк“ наподобяваше множеството други налудничави съобщения, които често се появяваха там, така че не предизвика особено безпокойство.

Петима различни потребители реагираха на него практически веднага след постъпването му. Макар отговорите да бяха адресирани до „Сноуфлейк“, те бяха изпратени в общия раздел за съобщения, така че бяха достъпни за всички.

До: „Сноуфлейк“

От: „Джойбой“

Искам да се уверя: ти възнамеряваш да убиеш някого и съобщаваш на света намерението си предварително, така ли?

Май наистина е така. Добре, позволявам си малко литературна критика. Казваш „… Зад вас стои изправена смъртта мълчалива и невидима…“ Не е ли малко пресилено? Впрочем интересно име. Почти си улучил. Защо не се откажеш от първата сричка? „Флейк“[3] би било идеално.

До: „Сноуфлейк“

От: „ДийТийДюд“

Ти си известен. Ти си разкрит. Като ЗАДНИК!!!

До: „Сноуфлейк“

От: „Чаз“

Ти си типичен случай на аморален боклук, който замърсява тази иначе почтена институция!

Предлагам да се създаде специален комитет, който да предложи метод, позволяващ подобни материали да бъдат цензурирани, преди да попаднат на място, където да станат достояние на благопристойната публика.

Честно казано, признавам, че съм впечатлен от образа на разголената курва. Стига да й е стъпено на врата. И да й го вкарват, без да бързат. Да, това определено ме възбужда.

До: „Сноуфлейк“ и „Чаз“

От: „Порша“

Искам да напомня и на двама ви, че днешните нерези утре стават на котлети.

До: „Сноуфлейк“

От: „Аватар“

Любопитно съобщение. Повдигаш някои много интересни въпроси относно правото на анонимност. Ние наистина сме уязвими и аз съм уверен, че някога, някъде, някой ще се възползва от нашата уязвимост точно по начина, който си описал. Дали това ще си ти… много се съмнявам. Че си силен в приказките, разбрахме. Дали обаче си способен на нещо?

Осъдителният тон на повечето отговори не беше нещо необикновено. Сериозните абонати на „Вербум“ не бяха склонни да толерират детинщини. Ако си позволим да използваме жаргона на мрежата, „Сноуфлейк“ беше изпепелен.

„Сноуфлейк“ се включи към „Вербум“ за втори път в 5:48 на следващата сутрин. Той веднага се насочи към рубриката за общи съобщения и прегледа всичко, постъпило на негово име.

Няколко минути по-късно прехвърли второто си послание:

До: „Осъдителите“

От „Сноуфлейк“

Позволете ми да ви отговоря.

„ДийТийДюд“: Сарказмът ти е като кинжал в сърцето ми. Ще трябва да ти отговоря със същото.

„Порша“: Когато те порази сатъра, спомни си, че ти предложи метафората с кланицата.

„Чаз“: Голяма шега. Такава, за която си струва да умреш.

„Джойбой“: „Пресилено“, казваш? Само почакай… ти още нищо не си видял.

„Аватар“: Приемам това предизвикателство по приятелски. Ще ти дам възможност да оцениш сам усилията ми. Вярвам, че няма да се разочароваш. Внимателно обмисленият ти отговор бе доста освежаващ. За нещастие той не ти гарантира имунитет. Предупреждавам те, че си белязан, както останалите.

„Сноуфлейк“ не се изключи веднага. Остана да наблюдава активността в рубриката за общи съобщения. Благодарение на малкото потребители в този ранен час, мощният компютър на „Вербум“ — модел „Sun Sparcserver 1000“ — имаше възможност да опреснява съобщенията в рубриката за общ достъп практически моментално. Така че „Сноуфлейк“ и „Зиги“ подхванаха особен диалог:

До: „Зиги“

От: „Сноуфлейк“

Това не е шега.

До: „Сноуфлейк“

От: „Зиги“

Да поговорим тогава. Във форума?

Зиги имаше предвид една от най-популярните услуги на „Вербум“. Във „форума“ те можеха да разговарят в реално време. Това означаваше, че всяко натискане на клавиш от единия щеше да се появява на екрана на другия без забавяне.

Възможно бе някой от останалите абонати на системата да наблюдава развитието на диалога и да вмъква собствените си коментари. Всъщност „Вербум“ просто предоставяше електронна конферентна зала за дискусията между „Зиги“ и „Сноуфлейк“, оставяйки вратата открехната за другите.

До: „Зиги“

От: „Сноуфлейк“

Самостоятелен канал.

Това също беше директна линия, но достъпна само за двамата. Никой друг не би могъл да ги подслушва. На практика „Сноуфлейк“ предлагаше да влязат в залата, но да заключат вратата зад себе си.

До: „Сноуфлейк“

От „Зиги“

Защо самостоятелен?

До: „Зиги“

От: „Сноуфлейк“

Да кажем, че съм от свенливите.

Зиги запази мълчание близо три минути.

До: „Зиги“

От: „Сноуфлейк“

Там ли си още?

До: „Сноуфлейк“

От: „Зиги“

Окей, самостоятелен канал.

Двамата поотделно излязоха от рубриката за общи съобщения и поискаха частна връзка, която автоматично им бе предоставена.

От електронна гледна точка „Зиги“ и „Сноуфлейк“ сега се срещаха на четири очи.

Сноуфлейк> Ти си жена.

Зиги> Моят пол е без значение.

Сноуфлейк> Един мъж би отрекъл. Да, ти определено си жена. Още повече, че проявяваш женска уклончивост, женска неохотност да се обвържеш с нещо конкретно. Женска предпазливост. Това е добре.

Зиги> Защо?

Сноуфлейк> Предпазливостта в случая е съвсем уместна. Светът навън е жесток и студен. Между впрочем, това се отнася и до света тук. Особено след като взех решение да утвърдя себе си.

Зиги> Моля те, престани! Това не е забавно за никого.

Сноуфлейк> Повтарям: това не е шега. Но ти, разбира се, не ми вярваш.

Зиги> Преструвам се, че не ти вярвам. Наистина ли искаш да говорим на тази тема?

Сноуфлейк> Мисля, че е интересна.

Зиги> Защо би искал да убиеш някого?

Сноуфлейк> За да подчертая онова, което имам да кажа. Да покажа, че то може да бъде сторено. Освен това, в тази система се регистрират много умни хора. Те особено ме интересуват.

Зиги> Мразиш умните хора?

Сноуфлейк> Съвсем не… те ме забавляват. Предполагат, че са защитени отвсякъде.

Зиги> Но ти също си умен, така ли?

Сноуфлейк> „Умен“ е дума, която е недостатъчна, за да ме опише точно.

Зиги> Аа, ти си нещо съвсем различно. Истински гений, нали?

Сноуфлейк> Това е факт. Независимо дали ще го приемеш, или отхвърлиш.

Зиги> И как смяташ да го направиш?

Сноуфлейк> Искаш от мен да разкрия няколко големи изненади.

Зиги> „Изненади“… В множествено число?

Сноуфлейк> Не съм поставил никакви ограничения.

Зиги> Предполагам смяташ да се пресегнеш през тази система и да извършиш убийствата?

Сноуфлейк> Това е много по-близко до истината, отколкото дори можеш да предположиш. Мрежата напълно ме задоволява до момента, когато ще трябва да нанеса последния удар. Е, тогава вече ще трябва да осъществя и личен контакт за ръчната работа.

Зиги> Как би могъл да се добереш до нас? Та ние сме напълно анонимни.

Сноуфлейк> Анонимността струва нещо само докато някой още не е привлякъл вниманието на другите.

Зиги> Мисля, че нещо не те харесвам. Иска ми се да си бе стоял далеч от мрежата.

Сноуфлейк> Съжалявам, но по този въпрос вече нищо не може да се направи. Всъщност… аз бих могъл да ти кажа същото.

Зиги> Защо аз би трябвало да стоя настрана?

Сноуфлейк> Защото това място стана опасно. И защото ти би била прекалено лесна жертва.

Зиги> Само не ми казвай, че суперинтелект като тебе ще се задоволи с лесна жертва.

Сноуфлейк> Това е второто ти предупреждение. Точно с две повече, отколкото някои хора някога ще получат през живота си.

Зиги> Край на разговора!

Сноуфлейк> Това без съмнение е най-здравословният импулс, на който си се поддавала от дълго време насам. Но струва ми се, че е малко закъснял.

Зиги> И защо?

Сноуфлейк> Вече си белязана.

Младата жена, използваща идентификатора „Зиги“, прекрати връзката си със „Сноуфлейк“ по необикновен начин: тя се пресегна и изключи захранването на компютъра си.

Екранът плавно избледня. Бръмченето на компютъра секна.

Беше стояла включена стотици часове наред както във „Вербум“, така и в много други интерактивни системи. И никога преди не бе прекъсвала сесия толкова внезапно… и толкова грубо. Но „Сноуфлейк“ я бе отвратил и тя бе почувствала непреодолим инстинкт да бъде колкото може по-далече от него. Щракването на ключа на захранването сякаш изключваше съществуването му в тази вселена. Или поне така й се струваше.

* * *

Малко след прекратяването на връзката със „Зиги“ „Сноуфлейк“ също се изключи от „Вербум“ и незабавно след това отново се включи, използвайки необявен номер, който системните администратори бяха запазили за технически цели. Макар подобни номера да се смятаха за повече или по-малко тайни, човек с достатъчна настойчивост можеше да ги открие.

Когато се свърза, операционната система поиска парола. Паролите също можеха да бъдат научени от някой, който наистина би искал да ги узнае, ако проявеше известна доза хитрост.

„Сноуфлейк“ въведе седемсимволен низ и компютърът му разреши достъп.

Този път на екрана не се появиха приветствените надписи. Той се намираше отвъд всички потребителски менюта, в самото ядро на системата.

Захвана се за работа, използвайки средствата на операционната система. Целта му беше да намери всеки запис, в който фигурираше думата „Сноуфлейк“, направен през последните 14 часа.

Промяната или изтриването на системните файлове на „Вербум“ изискваше най-висши привилегии на достъп: онова, което е известно като статус на „суперпотребител“. Паролата, която „Сноуфлейк“ бе използвал, не му предоставяше подобни привилегии.

Той обаче имаше права да променя електронния етикет, с който операционната система идентифицира всяко записано в нея съобщение. Тази информация включваше датата и часа, когато съобщението бе влязло в системата.

„Сноуфлейк“ промени датата на файловете, които го интересуваха. В това число влизаха всички негови съобщения, както и всички отговори на тях. Сложи им задна дата, така че да изглеждат една седмица по-стари, отколкото бяха в действителност.

В 6:56 се изключи.

Всяка сутрин, точно в 7:00, мощният компютър на „Вербум“ изпълняваше програма по почистване на диска си.

Първата от задачите беше да се сканират отделните директории на диска за текстови файлове, създадени през последните двайсет и четири часа, с последващо копиране на тези файлове на магнитна лента, която техникът, поддържащ „Вербум“, щеше по-късно да прибере в сейф.

Именно тези файлове бяха една от главните причини за съществуването на „Вербум“. В известен смисъл системата бе замислена като един продължителен социален експеримент. Директорите на спонсориращата фондация вярваха, че някой ден архивата от ленти ще даде на бъдещите изследователи на обществото една панорамна картина на компютърните ентусиасти от последното десетилетие на XX век.

Същата сутрин, докато сканираше новите съобщения, компютърът прескочи онези, на които „Сноуфлейк“ бе променил датата на създаване. Така че нито файловете с неговите собствени съобщения, нито тези с отговорите бяха архивирани на лента.

След това компютърът изпълни втората задача — по почистването. Вече беше маркирал файловете, престояли на диска му повече от една седмица. Тази сутрин в тяхното число бяха включени и тези, манипулирани от „Сноуфлейк“.

Всички маркирани файлове бяха изтрити в съответствие с разбирането на създателите на „Вербум“, че никое съобщение не трябва да остава активно в системата по-дълго от седем дни. Само няколко секунди по-късно всяко споменаване на „Сноуфлейк“ бе заличено.

* * *

„Сноуфлейк“ бе прекратил съществуването си. Но човекът, използвал този идентификатор, отново се включи в рубриката за общ достъп на „Вербум“ същата сутрин след 7:00, този път под друго име.

Той беше написал онова, което на компютърен жаргон се нарича „бот“ (от „робот“) — програма, която автоматически избираше по телефона „Вербум“ и се включваше в системата. След регистрирането действията на бота бяха напълно неотличими от тези на човек.

Задачата му бе да наблюдава дали няколко конкретни потребители ще се включат във „Вербум“. Ботът трябваше да ги проследи и да копира съобщенията им, така че „Сноуфлейк“ да ги прочете по-късно. Всъщност, ако някой от тези потребители се включеше в системата, неговите действия, каквито и да бяха те, щяха да бъдат записвани през цялото време на престоя му в съответната група.

За да не привлече нечие внимание, ботът бе програмиран да остава регистриран в системата в продължение на не повече от час, след което трябваше да се изключи. После отново щеше да се свърже, щеше да се регистрира под ново име и щеше да поднови контролирането на системата. Ботът можеше дори да поддържа елементарен разговор, ако някой се обърнеше към него с въпрос.

Ботът позволяваше на „Сноуфлейк“ да следи „Вербум“ почти непрекъснато, дори когато му се налага да спи. Интересуваха го потребителите, регистриращи се под шест различни прозвища, които бе подал като параметър на програмата:

„Чаз“

„ДийТийДюд“

„Аватар“

„Порша“

„Джойбой“

„Зиги“

* * *

Роберта Хъджинс взе такси на спирка „Трансбей“. Шофьорът беше мексиканец, а може би гватемалец или салвадорец — нов в града, което стана ясно по неуверения му поглед, когато тя му каза адреса: Тесла Стрийт, недалеч от „Киърни“.

— Quе? — каза той.

— Телеграф Хил — поясни тя.

Той се замисли и след няколко секунди лицето му светна. Дясната му ръка се насочи нагоре и се завъртя по спирала, имитирайки стръмните завои, докато накрая опря в покрива на колата. Да, някъде там горе.

— Точно така, сладур — окуражи го тя и той полетя напред по „Фримънт“.

Уличното движение бе относително спокойно — беше малко след седем сутринта, пиковият час тепърва предстоеше. Тази сутрин бе предприела обичайното си пътуване около два часа по-рано. Не бе казала на Елис Хойл, но знаеше, че той няма да се разсърди. Можеше дори и да не забележи — за човек като него времето не означаваше нищо.

Шофьорът се оказа не чак толкова безнадежден случай: от „Фримънт“ той зави по Фолсъм Стрийт, измина няколко преки по нея и без да се двоуми, отби наляво по „Ембаркадеро“.

Отдясно беше заливът, видим от време на време в тесните пролуки между дългите пристани. Напред беше Койт Тауър — цилиндрична бетонна постройка, издигаща се право нагоре от зелената корона на Телеграф Хил.

Точно под кулата се намираше домът на Елис Хойл. Не можеше да го види оттук, защото бе скрит между другите сгради, осеяли нагъсто склона на хълма.

Тя насочи шофьора по „Ембаркадеро“ и после нагоре през лабиринта от стръмни и тесни улички. Сградите наистина бяха залепени една за друга, а тротоарите бяха символични.

Едно време това беше квартал на италиански рибари, които всяка сутрин слизаха от хълма до лодките си. Улиците се провираха между схлупени къщурки. Но през последните трийсетина години старите къщи бяха отстъпили мястото си на модерни блокове — ниски правоъгълни сгради, икономично оползотворяващи всеки квадратен метър от заделената им площ.

Тесла Стрийт беше притихнала. И тя беше тясна, и тя беше непрекъснато задръстена от паркирали по нея коли. Роберта успокои шофьора, че трябва да я откара на не повече от половин пряка нагоре по улицата. Точно пред тях се издигаше Койт Тауър и сякаш се опитваше да достигне небето.

Плати и слезе пред входа на дома на Елис Хойл. Оттук гледката не беше особено впечатляваща: малко бунгало с гипсова мазилка. Решетки на прозорците. Спуснати щори… както обикновено.

Роберта изрови ключа от чантичката си и отключи предната врата. Беше от масивно твърдо дърво, дебела, излъскана до блясък — великолепна врата, първият белег, че онова, което се намира зад нея, не ще да е обикновено бунгало.

Тя влезе и затвори вратата зад себе си. Беше тъмно.

Запали осветлението. Веднага зад вратата, там където човек би очаквал да се озове в дневна, се простираше широк открит вътрешен балкон, дълъг колкото къщата. Право пред него имаше панорамен прозорец.

С вечно спуснати щори. Роберта тръгна надолу по стълбището от черно желязо, започващо в единия край на балкона. Къщата беше построена върху склона на Телеграф Хил. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-пълно се разкриваше долният етаж и спускайки се от нивото на улицата, човек навлизаше в основната жилищна част — ако, разбира се, онова, което Елис правеше тук, би могло да се нарече живеене.

Тя вече долавяше аромата на кафе, долитащ откъм основата на стълбището. Полумракът тук беше още по-плътен. Единственият източник на осветление бе бледото сияние на екрана на компютъра, осветяващ лицето на Елис Хойл, който се взираше в него, отпуснал ръце върху клавиатурата. Беше мъж над трийсетте, чорлав и с брада на два дни. Изглеждаше като човек, прекарал поредната безсънна нощ.

Той даже не вдигна поглед към нея. Нещо на онзи екран бе приковало вниманието му. Както обикновено.

Беше се сгушил в гнездото си. Тя просто не знаеше как иначе да го нарече. В отсрещния край на стаята, точно до високия френски прозорец — там, където всеки друг би сложил един-два дивана и няколко кресла, за да може от тях да се наслаждава на гледката — Елис Хойл бе наредил във формата на подкова шест бюра. В средата на празното пространство между тях бе поставен въртящ се стол.

Бюрата не бяха празни. Бяха отрупани с компютри или по-точно три компютъра с монитори, принтер, факс-апарат, копирна машина и най-различно електронно оборудване, което тя даже не знаеше как се нарича. Плюс купища книги, ръководства, справочници, натрупани толкова високо, че образуваха три стени, заградили между себе си Хойл. Гнезденце, какво друго. От другата страна на бюрата имаше полици и пак полици, отрупани с електронна техника, видеокамери, най-различни устройства, касетофонни декове, части и компоненти за всички тези неща.

Тя запали още няколко лампи. Очите му не се откъсваха от екрана. Сигурно беше разбрал, че е дошла, но продължаваше да гледа като хипнотизиран в монитора, захапал долната си устна.

Не е от най-общителните, мислеше си тя. И то меко казано. Опитваше се да се убеди, че това би трябвало до известна степен да я облекчава в работата й, защото с такъв като Елис Хойл не беше необходимо да си губи времето в празни приказки. Освен това той беше изключително умен. Човек би трябвало да се отнася към него с разбиране.

И все пак притесняваше я да бъде игнорирана по такъв начин. Два пъти седмично през последните шест месеца бе идвала тук, за да почиства къщата на този човек, да пере дрехите му, даже да му готви понякога й най-парадоксалното — бе я наела бившата му съпруга, която искаше да бъде сигурна, че е направила всичко, за да бъде животът му нормален.

Казваше си, че вече би трябвало да е свикнала със странностите му, но, от друга страна, чувстваше, че заслужава нещо повече. Влезе в кухнята, наля му чаша кафе, намери в кутията за хляб кифла с боровинково сладко и я сложи на чинийка. После сложи кафето и чинийката на поднос и го остави пред ниската купчина книги, непосредствено до лакътя му.

Пръстите му ловко скачаха по клавишите.

Готвеше се да се върне в кухнята, когато забеляза тънка светла ивица под една от завесите на прозорците. Изненада се, без сама да знае защо — толкова умилителен беше този едва забележим проблясък в тъмната стая.

И може би именно той я подтикна да направи онова, което й се бе искало да стори още в първия ден, когато бе видяла този дом. Тя заобиколи бюрата, отиде до прозореца, сграбчи завесите и ги дръпна. Стаята експлодира от изпълнилата я дневна светлина. Роберта Хъджинс застана пред прозореца и пое с очите си гледката. Погледът й стигаше далеч през залива чак до Ист Бей. Право пред нея мостът Бей Бридж се бе опънал към Оукланд. Предните стъкла на минаващите по горната му платформа коли хвърляха отблясъци. Малък боядисан в бяло и червено ферибот пореше водите в посока към остров Алкатраз. По-наблизо се виждаха пристани, „Ембаркадеро“, а Рибарският кей беше пъстроцветен като изваден от антикварен магазин. В непосредствено съседство се виждаха прозорци на домове, апартаменти и административни сгради — толкова наблизо, че на човек му се искаше да се пресегне и да ги докосне с пръсти.

И може би за стотен път, откакто се бе запознала с него, потисна желанието си да му предложи да си разменят домовете поне за известно време. Искаше й се да му каже: „Хей, една тъмна стая по нищо не се различава от друга. Имам апартамент с три спални недалеч от Мартин Лутър Кинг Паркуей, който е тъкмо за такъв като теб. Ще можеш да си оковеш прозорците и ще се почувстваш като мида в черупка.“

После се извърна от прозореца.

Елис Хойл най-сетне бе вдигнал поглед от екрана. Гледаше я през рамо. Изглеждаше леко развеселен. Или поне такова впечатление създаваше тънката усмивка на устните му. Този човек сигурно би бил много симпатичен, ако малко се поспретнеше..

— Здравейте, мисис Хъджинс — проговори той.

— Ъхъ — неопределено каза тя.

Влезе в кухнята и се захвана да прегледа кутиите храна, наредени върху плота. Елис Хойл получаваше зеленчуците си направо у дома. Два пъти седмично тя сготвяше по нещо и го оставяше във фризера. Той не беше придирчив — устройваше го всичко, което можеше да се събере в една чиния и да се стопли в микровълновата печка.

Тя разчисти мръсните съдове от умивалника, прибра зеленчуците и включи съдомиялната машина. После се върна в стаята.

Там отново беше тъмно. Елис Хойл пак бе дръпнал завесите и доброволно се бе лишил от гледката за милиони.

И пак се бе сгушил в гнездото си. Лицето му отново бе осветено от призрачната светлина на екрана. Тя поспря и остана загледана в него близо цяла минута: той пак бе вперил поглед в екрана, пръстите му танцуваха по клавишите, спираха за миг и отново се втурваха енергично по тях. Този човек изглеждаше щастлив.

„Колко различен трябва да си, за да намериш щастие в това“ — помисли си тя.

Но той беше Елис Хойл. И действително беше различен от другите. По много начини.

Бележки

[1] Сведените до цифров вид за компютърна обработка. — Б. пр.

[2] както наричат тази мрежа американците (англичаните биха произнесли името „Компюсърв“). — б. пр.

[3] Люспа (англ.) — Б. пр.