Филип Финч
Лице в лице (10)

7.

Джейн Регалия отпразнува първия слънчев ден в околия Мендосино от почти месец насам, прекарвайки шест часа извън наетото бунгало, за да прекопае малката градинка.

Трудът беше изнурителен. Макар да бе с ръкавици, и на двете й ръце почти веднага се появиха и се спукаха мехури. Но почвата бе сочна и тя си представяше летни утрини в недалечно бъдеще, когато щеше да се прибира в кухнята със собствена реколта.

Това продължи до късния следобед. Тогава тя влезе в бунгалото, седна пред компютъра и се включи към „Вербум“.

Както винаги досега и днес системата я приветства със съобщението: Поздрави. Вие се свързахте със системата за общуване „Вербум“.

„Вербум“ е социален и технологически експеримент, посветен на свободния обмен на идеи и информация. Можете да разглеждате „Вербум“ като един безграничен салон за срещи. В тази система ще намерите хора, чиито знания и интереси покриват целия спектър на човешкия опит. Каним Ви да се запознаете с тях, точно така както сме поканили тях да се запознаят с вас.

Моля ви, въведете името, под което желаете да бъдете известни по време на тази сесия.

Неговата дължина не бива да надвишава дванайсет символа.

Тя напечата:

Порша

Системата моментално реагира:

Идентификаторът, който искате да използвате, е резервиран от регистриран потребител. Моля, въведете Вашата парола или натиснете <Control>-I, за да смените паролата.

Джейн Регалия беше регистрирана във „Вербум“ от почти два месеца. Тя въведе паролата си и системата отговори:

Добре дошла, Джейн Регалия

Последно изключване: 17:44; 04/25/94^[1]

Помни, „Вербум“ съществува, за да те обслужва. От теб зависи какво представлява тя.

Тогава тя въведе: Visit WI^[2]

Командата я прехвърли в един от постоянните форуми, поддържани от „Вербум“. Екранът я приветства:

Справяме се и сами: Независими жени

На канала на форума имаше още осем други потребители. Тя познаваше повечето от тях. Беше една от малкото, които се включваха за дискусия почти всеки ден в късния следобед.

За първи път бе взела участие във форума преди около два месеца. Някои от редовните участници се включваха тук от много по-отдавна. Малко бяха тези, които се бяха срещали лице в лице, но всички смятаха, че добре се познават.

Появата й не остана незабелязана.

Нанси-Т> Ето я и нея. Крайно време беше.

Кери> Прегръдки от всички.

Мичико> Чакахме те.

Саломе> Страхувах се, че днес няма да се покажеш.

Порша> Имах друга работа. Съжалявам, Сал.

Саломе> Винаги си е струвало да те почакаме, мила.

Джейн Регалия се облегна и започна да чете текста на досегашната дискусия. Забеляза, че днес всички са малко по-особени.

Продължаваше да наблюдава екрана. От време на време хвърляше поглед през прозорчето над писалището. Мониторът почти скриваше гледката, но като се поместеше малко встрани можеше да вижда тясната алея, която започваше от бунгалото и тръгваше надолу по склона на каньона към крайбрежната магистрала.

„Мичико“ споделяше с останалите как е открила един започващ с 900 телефонен номер на стара сметка за извършени телефонни разговори.

Мичико> Това бяха онези номера, на които можеш да излееш сексуалните си фантазии. Три месеца преди бракът ни да се разпадне, ние харчехме стотици долари на месец за брачни консултации. Точно когато трябваше да се научим как отново да бъдем интимни, той се разреждаше по телефона с някоя наемна курва. Това беше преди година, сега вече сме разделени, така че би трябвало изобщо да не ми пука. Но не е така. Тогава това ме скапа. И истината е, че още се чувствам отвратително, когато се сетя. Джейн Регалия реши да се намеси:

Порша> Понякога най-болезнено възприемаме дребните неща. В моята кухня например единият кран на чешмата капе и това непрестанно ми напомня колко съм безпомощна.

Кери> Обади се на собственика и му кажи да ти го оправи.

Порша> Той е в Бостън, а от друга страна, ако му досаждам за най-малката дреболия, ще вземе и ще ме изхвърли оттук. Но не това исках да кажа. Съпругът ми се справяше с дребните ремонти. Кранът ми напомня за колко много неща е отговарял — неща, пред които сега съм безсилна.

Саломе> Такова нещо наистина може да те кара да се чувстваш безсилна.

Порша> Да.

Саломе> И ти напомня колко далеч трябва да стигнеш, преди да станеш истински независима.

„Точно така“ — призна в себе си Джейн Регалия. В много отношения „Саломе“ беше любимката на Порша измежду всички редовни участници в групата. Понякога малко рязка и изпълнена с горчивина. Но „Саломе“ можеше да разбере. Сал знаеше.

Джейн Регалия отговори:

Порша> Да, да, да.

Саломе> Изходът е да се научиш и ти да го правиш.

Порша> Но това е почти невъзможно. Всички тези мъжки задължения…

Саломе> Не, лесно е. Точно това е една от тайните на мъжете. Те се държат сякаш става дума за някакво тайнствено познание: как да оправиш крана, как да регулираш колата… хиляди такива неща. Мъжете обожават да правят от тях голяма работа, така че да си мислим колко незаменими са. А семплата истина е, че всеки би могъл да се научи.

Нанси-Т> Мъжете не са се родили научени. Убиецът наблюдаваше този обмен на мнения, чийто текст излизаше на екрана на портативния компютър в скута му.

Нанси-Т> Мъжете не са се родили научени.

Кери> Щом те могат да се научат, значи всеки може. Пръстите му затракаха по клавишите и думите, които въвеждаше, се появиха на екрана, докато печаташе. Курсорът плавно се плъзгаше и сякаш изсипваше след себе си символите:

Саломе> Точно така. Не може да е толкова трудно. Направи малка пауза и продължи:

Саломе> Хей, едва сега забелязах колко е часът. Трябва да свършвам.

Порша> Толкова бързо?

Саломе> Задължения.

* * *

Системата обяви изключването й:

Саломе напусна групата.

Джейн Регалия остана да чете размяната на реплики още половин час. През по-голямата част от времето стоеше във фона — „спотайваше се“ според жаргона на интерактивните потребители.

„Кери“ през цялото време се оплакваше от адвоката, който бе наела да движи развода й. Някоя на име „ДжейБий“ — името бе непознато на Джейн Регалия — разказа безкрайна история, описвайки как й досаждали в бар за самотници.

Темите — адвокати и барове за самотници — не интересуваха Джейн Регалия.

Поне засега. Мехурите на ръцете я боляха. Тя стана от стола, отиде до кухненския шкаф, извади опаковка „Тайленол“ и изпи две таблетки с чаша вода. Когато се върна при компютъра, „Аврора“ разказваше вицове:

Аврора> Защо толкова много жени се преструват, че имат оргазъм?

И точно докато се готвеше да седне отново, Джейн Регалия чу някакъв шум отвън. Беше от кола — някой очевидно идваше по алеята. Тя се наведе през прозореца и видя отвън да спира микробус. Беше кафяв, в тютюнев нюанс, без никаква маркировка, от малкия модел, с който обикновено се превозват деца или се пазаруват зеленчуци. Не, това беше товарният модел, защото отделението зад шофьора нямаше прозорци. Тя отиде до вратата.

Кери> Предавам се, не мога да отговоря.

Аврора> Защото толкова много мъже се преструват по време на любовната игра.

Нанси-Т> Мушвам Порша с лакът в ребрата.

Нанси-Т> Порша не реагира, доколкото виждам.

Кери> Порша е нашата права стрела. Така ли е, Порша? Настъпи пауза, през която всички очакваха отговора й.

Вътре в бунгалото Порша пищеше. Курсорът мигаше неподвижен на монитора й и едновременно с това на екраните на останалите седем компютри, които бяха свързани с нея чрез „Вербум“. При компютрите неподвижният курсор се асоциира със звука на тишината. Появиха се нови думи, малко неуверени:

Мичико> Порша?

Аврора> Хей, момиче, това беше само една нескопосана шега.

Кери> Порша? Какво става?

Те изчакаха десетина секунди. След това мрежата предаде:

Порша> Ето ме отново. Мина камионът на пощата.

Кери> И как изглежда пощаджията?

Порша> Казва се Джанет.

Аврора> Бързата свалка е като полицая. Винаги е наблизо, но никога не можеш да го намериш, когато ти трябва.

Нанси-Т> Кажи ни истината, Порша. Случвало ли ти се е да се чувстваш малко… хм, да кажем малко неспокойна там из тези северни гори?

Кери> За Порша ли говориш?

Порша> Не искам да бъда груба, но май ще трябва да се изключа. Ще повикам водопроводчик. Ще сложа край на това капане.

От крана, не на мъжа ми.

Мичико> До утре тогава.

Порша> Не съм сигурна… Смятах да отскоча до Оклахома за няколко дни. Имам там стара приятелка, която не съм виждала отдавна.

Кери> „Приятелка“, а?

Нанси-Т> Охо. Порша май започва да се чувства малко неспокойна.

Аврора> Какъв е точно полът на тази приятелка?

На клавиатурата на компютъра на Порша една мъжка ръка въведе отговора:

Порша> Това е моята малка тайна.