Филип Финч
Лице в лице (43)

40.

Няколко минути по-късно Лий Уейд стоеше пред жилищния блок на Юниън Стрийт. Първо провери имената на пощенските кутии — да, наистина имаше Хартмунд, — после бръкна за портфейла си и извади от него служебната си карта с полицейската значка. Накрая почука на вратата. След няколко секунди чу някой — а може би нещо — да се приближава. Разнесе се някакво тракане — кунк-кланк, кунк-кланк, кунк-кланк, — което постепенно се усилваше.

Вратата се отвори и Лий Уейд видя каква е причината за странния звук. Мъжът от другата страна на прага имаше метална шина, пристегната на крака. Лий Уейд се представи и попита;

— Вие ли сте Кристиян Хартмунд?

— Да, аз съм.

— Сам ли живеете тук?

— Да, сам.

Лий Уейд не можеше да свали поглед от шината. Тя беше голяма на външен вид, изглеждаше тежка и обхващаше левия крак на Кристиян Хартмунд от глезена до средата на бедрото.

— Какво има? — осведоми се Кристиян Хартмунд.

— През цялото време ли носите това?

— Като изключим случайте, когато имам желание да падна по лице. — В гласа му се долавяше смес от ирония и раздразнителност.

Лий Уейд си мислеше какво значи да носиш тази шина, докато се опитваш да убиеш някого. Представи си как трябва да преследваш, да залавяш, да се бориш, да надвиваш съпротивляващата се жертва с това нещо на крака.

Абсурд.

Кристиян Хартмунд допълни:

— За да не се чудите, ще ви кажа, че съм болен от множествена склероза.

Лий Уейд сложи картата обратно в джоба си.

— Станала е грешка — извини се той. Нямаше никакво съмнение, че е така. — Няма нищо общо с вас, извинявам се, че ви обезпокоих.

— Значи нямате нужда от мен, така ли? Топля обяда си на печката, така че ако…

Лий Уейд поклати глава и се обърна. Вратата зад него се затвори и когато поспря, Лий Уейд отново чу същото кунк-кланк, кунк-кланк, кунк-кланк, което сега постепенно затихваше с отдалечаването на Кристиян Хартмунд от вратата.

* * *

Лий Уейд не се върна на Тесла Стрийт. Обади се на Елис Хойл по телефона около час по-късно.

— Забравете за теорията си — каза Уейд. — Нещастникът в онзи апартамент може и да има вкус към по-особени видеокасети, но не е убиецът.

— Видяхте ли го?

— Да, видях го, разбира се, и то много добре.

— Познава ли Доналд Траск?

— Не съм го питал такива работи. Няма начин да е убиецът. Той е инвалид.

— Така си и мислех.

— Знаели сте това?

— Имах едно на ум, че може да се окаже така. Сигурно става дума за случай на МС, нали?

— Знаели сте това? — повтори Уейд. — Чакайте малко, искам да си изясня нещо. Знаели сте, че той е инвалид, и въпреки това ми пускате мухата, че е убиец?!

Елис Хойл мълчеше.

— Хм… Добре… Добре, дявол да го вземе. Боже мой, просто не ми го побира главата. — Осъзна, че заеква. Опита да се успокои, да си поеме дъх и след малко продължи: — Е, ще ме осветлите ли, ако обичате? Най-покорно ви моля. Ще ми кажете ли къде ви е бил умът, за да ми съобщите, че един инвалид може да е убил двама души?

— Знам каквото знам — отговори Елис Хойл.

— Аха. Е, благодаря. — Уейд не се стараеше да скрива ехидността си. — Не, наистина благодаря. Благодаря за малката демонстрация, благодаря за ценните указания, благодаря за загрижеността ви. Никога не забравям, че успехът ни зависи от сътрудничеството на гражданите. — Знаеше, че трябва да прекъсне разговора, но още не можеше да го направи. И понеже Елис Хойл не се възползва от кратката пауза, за да каже нещо, Лий Уейд продължи: — Знаели сте значи? Знаели сте, че е инвалид? И не ми го казахте? Просто не мога да го повярвам… Вие сте много интелигентен човек. Знам, че сте такъв. Гений, в това няма съмнение. Но аз пък не съм готов да изтърпя унция унижение дори за цял тон от онези неща, с които сте се заобиколили там горе. И сега вече наистина сложи слушалката на вилката. И си помисли с гняв: „Майната му… Имам и друга работа“.