Филип Финч
Лице в лице (56)

53.

Компютърът на Кристиян Хартмунд издаде протяжен звън. Това беше алармен сигнал. Той бързо отиде при бюрото, на което стоеше машината, и видя, че „Аватар“ се е включил във „Вербум“.

Убиецът най-сетне беше научил някои неща за „Аватар“. Не кой знае какво, но три факта бяха от значение. „Аватар“ живееше сам и беше самотен човек. „Аватар“ водеше уединен живот в къща на по-малко от половин миля от него.

„Аватар“ стоеше в този момент пред клавиатурата.

* * *

Елис Хойл свърза кабелите, които трябваше да му дадат възможност да прехвърли видеоклипа с огнената смърт на онзи паркинг в компютъра. После изгаси осветлението. Светлината от екрана му бе напълно достатъчна.

Беше му добре в мрака и тишината. Това беше правилната обстановка, предразполагаща към работа. Не, това бе единствената обстановка, позволяваща нещо да се свърши.

Пусна видеокасетата. За пореден път прегледа ужасната сцена, започваща с приближаването на нищо неподозиращата жертва през гаража и последвалата огнена топка. Видеобластерът поемаше сигнала, преобразуваше го в цифрова форма и го записваше на твърдия диск на компютъра. Елис Хойл пусна клипа още веднъж, този път не от видеодека, а от диска. Нагласи скоростта на възпроизвеждане на кадър в секунда. При тази скорост зрението възприемаше поредицата не като филм, а като последователност от диапозитиви с малки разлики между тях.

Целият клип се състоеше от 1372 кадъра. Всеки кадър представляваше застинал момент, откраднат от времето и запазен като комбинация от светлина и цветове — „пиксели“ на компютърен език, — подредени в правилни редици и колони.

При нормалната скорост от трийсет кадъра в секунда, клипът продължаваше 46 секунди.

При скорост на преглеждане един кадър в секунда, на Елис Хойл щяха да му бъдат необходими близо 23 минути, за да види всичко. Той се наведе и впи поглед в екрана.

* * *

Долу на Юниън Стрийт Лий Уейд, Ронсън и още двама униформени полицаи се готвеха да арестуват човека, известен и като Стърмър, и като Хартмунд. Двамата полицаи застанаха под прозорците, а Уейд и Ронсън позвъниха на входната врата.

Няколко минути по-късно те вече звъняха, чукаха и викаха, но никой не отговаряше.

След малко се появи домоуправителят, явно привлечен от шума, поинтересува се какво става и им отвори апартамента. Но вътре нямаше никого. Убиецът си беше заминал.

* * *

В този момент той се изкачваше по Тесла Стрийт.

Беше облечен в тъмносин работнически комбинезон, със синьо кепе и носеше здрава брезентова чанта, затворена с цип. Твърдата му целеустремена походка създаваше у околните впечатление, че е техник, повикан да отстрани някакъв проблем.

В известен смисъл това беше точно така.

Проблемът се казваше „Аватар“. Макар в предварителните му намерения смъртта на „Аватар“ да бе свързана с повече драма и известен ритуал, „Аватар“ сам бе приближил собствения си край, изпращайки на „Стома“ онази снимка.

„Аватар“ трябваше да бъде елиминиран. Поради това, че беше без изход само след една пряка, Тесла Стрийт се радваше на малко движение. Единствено живущите тук идваха и си отиваха. А понеже кварталът беше от скъпите, почти на никого не се налагаше да ходи на работа, за да може да изплаща луксозния си дом. По тази причина убиецът нямаше усещането, че някой го наблюдава, докато вървеше по тротоара. Нито една кола не го пресрещна и нито една не го застигна.

Вече беше почти където трябва. Къщата се намираше на склона на Телеграф Хил и бе построена по такъв начин, че повечето й стаи се намираха под нивото на улицата. Между номер 2600 и съседната къща имаше празнина, достатъчно широка, за да се вмъкне в нея, да прескочи оградата и да се спусне по каменистия склон на хълма.

Оказа се по-стръмно, отколкото си го бе представял. Наложи му се да се хване за някаква канализационна тръба, за да спре плъзгането си покрай стената на къщата. Вече беше стигнал почти на нивото на жилищните помещения. Малко по-надолу се виждаше тесен прозорец. Той се спусна до него и предпазливо надникна вътре.

Беше спалня и в нея нямаше никого. Вратата бе отворена и през нея можеше да се види част от дневната.

И там нямаше никого. Спря се да си поеме дъх. Не се налагаше да бърза — никой минаващ по улицата горе не би могъл да го види тук. А ако някой случен наблюдател го забележеше отдолу и отдалече, сигурно щеше да го вземе за техник, отстраняващ повреда. Отвори чантата. Беше почти пълна: пластмасови пликове за окървавяваните дрехи, резервен чифт обувки, пакет хартиени кърпи за бърсане, комплект инструменти и шперцове, ролка скоч-лента, малък лост и още ред неща, които не се виждаха — комплект за крадец-взломаджия и убиец-кръвожаден.

Сложи си ръкавици и ски-очила. Видя, че прозорецът е заключен. Извади от чантата си дръжка, на единия край на която бе закрепена полусфера за вакуумно захващане, натисна я в горния край на прозореца и очерта с елмаз за рязане на стъкло кръг по периферията на полусферата. Леко, но рязко натисна дръжката, кръгът се отдели от останалата част на стъклото, той го изтегли и се пресегна през дупката да отвори.

Пусна дръжката и стъкления кръг в чантата и извади от нея мачете.

Е, не беше от неръждаема стомана, но по острието не се виждаше нито едно петънце.

Остави го върху останалите неща в чантата и вдигна прозореца с две ръце.

* * *

В потъналата в мрак работна стая Елис Хойл беше стигнал почти до края на 46 секундния клип.

Кадрите продължаваха да се сменят на екрана, а той продължаваше да се взира напрегнато, попивайки подробностите.

В един миг се наклони още по-напред, взря се съвсем отблизо, с няколко клавиша спря възпроизвеждането на останалата част и се върна на онова, което го бе заинтересувало.

Един кадър назад… Втори…

В мига, в който убиецът влизаше в колата си и беше наклонил камерата, в огледалото за обратно виждане се бе мярнало лице. Едно случайно подреждане на камера, фокус, огледало и човек бе станало причина той да се самозаснеме.

Елис Хойл почти опря нос в екрана, разглеждайки безценния кадър. Лицето в огледалото беше прекалено малко, за да се различи нещо от него. С няколко команди той изолира частта от клипа, обхващаща кадъра с огледалото и отражението в него.

Този образ беше лицето на убиеца. И Елис Хойл знаеше как да го види по-добре.

* * *

Все още извън дома, убиецът хвана мачетето за дръжката, промъкна се през прозореца и леко скочи на пода в спалнята.

Чу тракането на клавиатура, докато пресичаше отделящото го от вратата разстояние. След малко застана на прага и хвърли бегъл поглед на онова, което бе пред очите му. Дневната беше значително по-голяма, отколкото му се бе сторила по време на огледа отвън. Изглежда, необичайната й височина — близо два етажа нагоре — допринасяше за този ефект.

Видя масите, отрупани с компютри. „Аватар“ беше компютърен експерт, в това вече не можеше да има никакво съмнение. Чукането по клавиатурата идваше отляво на убиеца, непосредствено до прозореца.

Мачетето беше готово и леко повдигнато, дясната му ръка леко сгъната в лакътя. Той прекрачи прага и се обърна към звука.

На седем-осем метра, седнала с гръб към него и с лице към прозореца, дребна фигурка се бе сгушила над клавиатурата.

Убиецът безшумно пристъпи напред. По пътя си трябваше да мине покрай друг, много широк портал. С периферното си зрение долови, че това може да е кухнята, но вниманието му бе приковано върху фигурата пред него. Беше се концентрирал върху онова място между плещите, където вратът преминава в рамене. Повдигна мачетето за решителния удар.

Но нещо дълбоко в подсъзнанието му го глождеше. „Аватар“ не изглеждаше по този начин.

И в този миг телефонът иззвъня.

* * *

Апаратът се намираше зад Дейвид Хъджинс.

Той се извърна от монитора, погледна зад себе си и видя маскиран мъж, замахнал с високо вдигнато мачете, да прави няколко бързи крачки, скъсявайки дистанцията помежду им.

* * *

„Това не е «Аватар»!“ — осъзна убиецът, когато фигурката в стола се обърна към него.

Изненадата го забави за миг, той се поколеба и дори леко свали мачетето. После си каза, че вече няма място за отстъпление, че с това трябва да се свърши, така че пак вдигна оръжието и пристъпи напред.

И тогава в кухнята, която до момента бе игнорирал…

* * *

Роберта Хъджинс беше в кухнята. Стоеше точно до портала зад плота, над който висеше закачалка за медни тигани — все скъпи неща, събиращи прах от деня, в който стопанката на тази къща я бе напуснала.

Телефонът иззвъня за пръв път и тя погледна към него.

Върху плота бяха натрупани тенджери и тигани, които се бе захванала да бърше, лъска и окачва обратно на местата им. Когато вдигна поглед към звънящия телефон, тя зърна минаващия в този миг покрай нея мъж с маскирано лице и някакъв нож — Боже Господи, истински меч! — в ръка.

Но той не я видя.

Дейвид се извърна в стола си.

Маскираният се поколеба, после вдигна меча и пристъпи напред…

… и изведнъж времето забави ход и всеки момент се превърна в цяла вечност…

… и без много да мисли, тя се пресегна и взе един тиган, защото под ръката й в момента имаше точно тиган, но от движението натрупаните медни съдове се заклатиха и с изненадващ грохот се стовариха на пода, пръсвайки се във всички посоки.

— Я СПРИ ТАМ! — извика тя с глас, излизащ от неподозирани дълбочини в малкото й тяло, започнал малко високо, като за писък, но бързо преминал в изръмжаване, във вопъл, изтръгнал се от нея и понесъл в себе си цялата обич към нейния внук.

Телефонът иззвъня повторно. Викът и грохотът забавиха мъжа с мачетето, накараха го да спре, да се обърне към нея… значи да се извърне настрани от Дейвид. Той я погледна неуверено през отворите в маската.

В същия миг Дейвид изскочи от стола и се хвърли встрани от нея, от мъжа и от острието.

Добро момче!

Тя отново посегна към тигана, без да гледа, и този път го напипа. Дългата му дръжка удобно легна в ръката й.

Непознатият хвърли поглед към Дейвид, но Дейвид вече беше на безопасно разстояние.

Телефонът иззвъня за трети път. Мъжът, явно взел решение — тя видя това в погледа му, — се обърна към нея, заплашително разклати острието и пристъпи напред. Но, изглежда, не беше съвсем сигурен в себе си.

Когато той направи крачка към нея, тя отстъпи назад, оставяйки плота между двама им, после също вдигна големия меден тиган…

… телефонът иззвъня за четвърти път, но тя регистрира този факт с крайчеца на съзнанието си…

… тогава той се пресегна през плота…

И острието се спусна надолу!

Тя направи движение, за да го блокира. Острието попадна отстрани на изпъкналото дъно на тигана, издрънча и отскочи.

Тя отстъпи още една крачка. Той отново се хвърли напред и пак замахна, но тя леко премести тигана и този път острието попадна право в центъра му. Тиганът се превърна в църковна камбана, отекна с удара, а мачетето излетя от ръката му, превъртайки се във въздуха. Удари се в един от шкафовете и падна на пода в краката й.

Тя се наведе и го взе. Дейвид в дневната беше сграбчил телефона и набираше трите цифри, трите най-сладки цифри.

Тя чу напевната им мелодия, но мъжът с маската също я чу. Той погледна Дейвид с телефона, после нея с мачетето.

След това се извърна и побягна.

* * *

Деивид Хъджинс вдигна телефона в мига, в който някой се бе отказал повече да чака.

Чу сигнал „свободно“ и пръстите му сами полетяха по бутоните — 9… 1… 1.

— Полиция — каза нечий глас.

* * *

Елис Хойл долови дрънченето на съдове и вика на Роберта Хъджинс с подсъзнанието си. Чу и звъна на телефона и се запита защо тя не вдига слушалката. Тук горе имаше извод за телефон, но не бе намерил време да свърже апарат.

Той отхвърли опитите за отклоняване на вниманието му и отново се концентрира върху задачата, срещу която се бе изправил.

Вече беше увеличил кадъра и бе изолирал онзи негов фрагмент, показващ лицето на убиеца, отразено в страничното огледало за обратно виждане на колата. Увеличено до размерите на цял екран, лицето не беше много ясно, защото самата картина не бе с добро качество. Ново увеличение само щеше още да го замъгли. Имаше още една възможност.

Но не можеше да я изпробва тук.

Отдолу се разнесоха нови викове. Гласът беше на внука на мисис Хъджинс, който викаше за помощ.

Елис Хойл скочи и излезе от работната си стая. Застана на площадката и видя долу мисис Хъджинс седнала и прехвърлила ръка през раменете на своя внук. Тя вдигна поглед към него и обясни:

— Висок мъж в сини дрехи… Опита се да убие Дейвид. Влезе в спалнята, така че внимавайте. Полицаите идват насам.

Прозорецът на спалнята беше отворен. Елис Хойл надникна през него и не видя нищо особено. После изтича горе и изскочи през входната врата. На тротоарите нямаше никого.

* * *

Кейт Лейвин изчака клетъчния си телефон да позвъни четири пъти, преди да се откаже и да го прибере обратно в чантата.

Елис сигурно бе излязъл. Знаеше, че ако е там, щеше да се обади още на първия или най-много на втория път.

Стоеше пред гишето за билети на аерогарата. Искаше да вземе номера на резервацията си от Елис.

— Моля ви, проверете пак — каза тя на служителя. Той направи едва забележим жест, издаващ, че е на границата на търпението си. Опашката зад Кейт беше станала доста дълга.

— Списъкът е пред очите ми — обясни той. — Внимателно го прегледах целия, но името ви отсъства. Няма нищо дори близко до вашето име.

* * *

Убиецът се спускаше по хълма под Тесла Стрийт. Беше изскочил през прозореца на спалнята, беше се плъзнал по каменистия склон и заедно с брезентовата си чанта се бе озовал на съседната пряка. Преди да излезе на нея, съобразително беше свалил ръкавиците и маската си.

Никой не го спря. Всъщност никой не му обърна внимание.

Шевролет се намираше наблизо, той го отключи, хвърли чантата вътре, влезе, запали двигателя и потегли.

Първите полицаи, които видя, стояха в патрулна кола в подножието на Телеграф Хил. Канеше се да завие по „Ембаркадеро“, когато отдясно се зададе друга, бързо движеща се кола с двама униформени полицаи.

Той спря и ги пусна да минат. Бляскащите светлини на буркана го заслепиха за миг, после колата полетя на висока скорост нагоре по улицата. Беше започнал да идва на себе си. Чувстваше се в безопасност. Беше оставил достатъчно разстояние между себе си и фиаското на върха на хълма. Никой не знаеше кой е той и никой не би могъл да го докосне с пръст.

Включи на скорост, зави и видя пред себе си моста Голдън Гейт, опънал снага над покривите на магазини и ресторанти, пръснати по Рибарския кей. Да, трябваше му точно мостът.

Мостът, квартал Марин, Соусалито, брегът. Край на дреболиите.

Беше дошъл часът на истината.