Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

58.

— Какво искаш? — попита го Кейт. Беше я отнесъл до стаята със запасите от храна и я бе поставил в седнало положение до газовите бутилки, тубите с вода и консервите.

— Не е необходимо да знаеш какво искам — отговори Джон Регет. — Защото аз ще го получа, независимо от всичко. А ти не можеш да промениш нищо.

И той се наведе над лицето й. Ако можеше, тя би се отдръпнала, но все още беше вързана и неспособна да помръдне. Усещаше топлия му дъх, примесен със застоялия въздух в малката подземна стаичка.

Очите му я гледаха, без да примигват.

— Свършена си — каза той. — Нищо, че още дишаш, това е без значение. Можеш да започнеш да броиш минутите, които ти остават. Можеш да броиш ударите на сърцето си. Всичко е свършено… мъртва си.

Тя разбра, че той говори сериозно, и това я изплаши. И страхът й сигурно бе проличал, защото той се усмихна злорадо, отдръпна се, посочи с ръка и поясни:

— Ето… това е нещото, което търся. Неподправената истина. Колко често ни се удава възможност да надникнем в очите на жена, която съзнава, че изтичат последните й мигове?

Тя се опита да се овладее и да го лиши от онова, което му доставяше удоволствие.

Но той беше прав — тя просто не можеше да го направи. Беше изплашена, това си личеше, и той жадно попиваше страха й.

— Бих искал да ти кажа, че много внимателно обмислих как трябва да станат нещата — продължи той. Искаше да каже „как точно да те убия“. — В началото мислех да бъде бавно и лесно. Имам тук генератор от двайсет конски сили. — И той кимна към съседната стая, откъдето се чуваше равномерното му бучене. — Да кажем, бих могъл вместо да изхвърлям отработените газове навън, да ги вкарам в тази стая. Казват, че било като заспиване. Не бих имал нищо против — искам да кажа, не бих възразил да умреш по лесния начин, защото… дявол да го вземе, харесваш ми. Не обичам да причинявам болка, единствено ме интересува начинът, по който се възприема фактът на предстоящата смърт. Помисли сама: непредотвратимото наближава, ти няма какво да направиш, но то още не се е случило. Усещаш, че ти се приспива, бориш се с дрямката, защото знаеш, че затвориш ли очи, това ще е завинаги. Би било доста забавно да се наблюдава. Истинско научно изследване. Изпълнено с психологизъм… Е, може би прекалено тънко като замисъл. Отсъства драматичният момент, нали ме разбираш? Добре, казах си тогава, щом няма да е бавно и лесно, защо да не е бързо и гадно?

Той вдигна ръце в позата, в която се държи механична резачка, наведе се плътно до нея и забръмча с устни, имитирайки двигател. Тя трепна дори от това. Ужаси я самата мисъл.

— Не, не се безпокой — продължи той, — отхвърлих и тази идея. Усещах се способен на нещо по-оригинално… Както и да е, мислих по въпроса дълго. И когато измислих начина…

Всъщност ти сама ще видиш.

* * *

Елис Хойл знаеше какво трябва да направи. Разбираше също, че ако се провали — а вероятността това да се случи бе голяма, — той и Кейт ще бъдат мъртви още преди залез слънце. Значи полицията трябваше да знае какво става.

Само че не веднага. Използвайки телефона в дома на Кейт, той се свърза с телефонния секретар на студиото. Остави дълго съобщение за Лий Уейд, разказвайки му какво се бе случило с Кейт, какво бе научил сам, какво подозираше и какво смяташе да направи. Съпроводи съобщението с команда до компютъра да бъде изпратено до получателя след деветдесет минути. За час и половина всичко трябваше да е свършило… по какъвто и да било начин.

После отиде до кърмата на платформата — там, където бе изтеглен каякът. Спусна го във водата, слезе в него,

оттласна се от борда и загреба през залива към острова право пред себе си.

Гребеше, напрягайки сили. Вдясно от него оставаше бреговата линия на Соусалито — град, покатерил се по крайбрежните хълмове. Над тях се стелеше мъгла, която се прокрадваше до билото, поспираше там за малко и се спускаше по склоновете им.

Усети умора, но продължи, без да спира, мислейки за следобедите, прекарани заедно с Кейт в морето, и как се бе научил да блокира умората, за да издържа на темпото. Опита го и сега. Не след дълго мина през стеснението на входа на залива. Островът беше съвсем наблизо. Соусалито вече беше почти скрит под мъглата, която бавно се насочваше към него.

Погледна към Голдън Гейт. Откъм океана нахлуваше плътна стена сива мъгла и вече бе погълнала почти целия мост с изключение на върховете на стоманените кули от двете му страни. Сега вече виждаше любимото си място на целия остров: камениста плажна ивица в южния му край, където прибоят се разбиваше на пяна на петдесетина метра от брега.

Пред тази линия бе акостирала яхта — голям петнайсетметров кеч.

Елис я наближи с каяка, заобиколи я и видя, че на борда й няма никого. Така че се насочи към брега.

Мъглата бързо го настигаше. Тя го покри още докато преминаваше през прибоя, но той продължи да гребе и след малко чу дъното да стърже в пясъка. Беше пристигнал.

* * *

— Разгледай внимателно — предложи убиецът.

Беше я изнесъл през късия коридор до друга стая, в която цареше полумрак. Първото, на което се спря погледът й, бяха две кварцови лампи на стативи и две видеокамери на триножници, подредени в полукръг така, че да бъдат насочени към тежко дървено кресло. На малко бюро в ъгъла на стаята имаше компютър с клавиатура и монитор.

Той я остави на пода и щракна ключа на осветлението, за да й даде възможност да види всички подробности.

Креслото…

На него висяха найлонови ленти, предназначени да стегнат крайниците на жертвата за облегалките за ръце и за краката.

Тя неволно пое дълбоко дъх и едва не се задави. Двойка електрически кабели с черна изолация излизаха от една стена. Бяха навити на пода пред креслото и завършваха с плоски кабелни обувки. Креслото…

Той извади джобно ножче, разряза с него въжетата — глезените й останаха завързани — и я сложи да седне. Дори не й мина през ум да окаже някаква съпротива — ръцете му бяха толкова силни и решителни. После я пристегна с найлоновите ленти през ръцете и корема. Едва тогава разряза въжетата около глезените й, след което пристегна и тях. Креслото я стискаше здраво в обятията си. Той мина зад гърба й, изчезна от погледа й за малко, после се върна и застана зад нея. Хвана я за косата и се чу познатото щракване на ножици. Бързо и грубо започна да я подстригва до кожата.

През цялото това време й говореше:

— В обикновения случай нещата свършват изведнъж: дръпваш спусъка, промушваш с ножа… Каквото и да е, но това слага край на забавата. Е, да, разполагаш с известни възможности да удължиш нещата. Да кажем, смърт след хиляди малки убождания например. Но съществува опасността бързо да ти омръзне.

Той хващаше безцеремонно косата й на тънки кичури и ги отрязваше с единствено щракване на ножицата. И не спираше да говори:

— Моята цел е да изолирам същността на изживяването, да изследвам някои действително езотерични моменти, да се добера до тях. Тук изобщо не става дума за самото убийство, поне аз не се интересувам от него. Но онова, което настъпва преди убийството, целият комплекс от чувства — страхът, очакването, начинът, по който смъртта пробива черупката на живота… да, това вече е нещо съвсем специално.

Премести се и започна да реже косата й от другата страна на главата.

— А конкретно в твоя случай нещата стоят още по-особено. Исках да направя така, че да умреш — това, разбира се, не подлежи на съмнение, — и то бързо. Но да не знаеш точно кога. Нито пък аз. Ето, такъв е замисълът ми.

Той застана пред нея, огледа преценяващо резултата от работата си и доволно кимна.

След това започна да включва кварцовите лампи, кемкордерите и мониторите. Лампите бяха много ярки, но той ги нагласи така, че да не блестят в очите й. На мониторите се появиха образи. Единият показваше в общ план креслото и голяма част от стаята зад него. Другата камера бе настроена на едър план. Той нагласи триножника и екранът се изпълни с лицето й.

Кейт Лейвин наблюдаваше собствения си ужас. Тя отчаяно отклони поглед и видя на екрана с едрия план отчаянието си.

Той отново мина зад гърба й и пак се захвана с нея. В дясната си ръка държеше пластмасова самобръсначка, която прекара през местата, където беше окастрил косата й. Отстъпи крачка назад.

Скалпът й кървеше на няколко голи петна, там където самобръсначката беше минала през сухите снопчета коса.

— Не искам да кажа постепенна смърт — обади се той, продължавайки разсъжденията си. — Реших, че трябва да е внезапна. Но с елемент на неопределеност.

Той разви кабелите, опъна ги по пода, след това прекоси стаята и се изправи пред клавиатурата.

— Компютърът управлява мощен контактор — обясни той. — Превключва го и подава енергия по тези кабели. — Той направи жест към двата дебели черни кабела. Едва сега тя осъзна, че те вероятно са свързани към генератора в съседната стая. — Моментът настъпва, когато машината изгенерира случайно шестцифрено число между нула и един милион… нека го наречем парола. Още преди време написах малка програма за откриване на чужди пароли, която по случаен закон опитва числа в този обхват — не последователно, а скачайки насам-натам. Опитва число и ако с него не стане, отхвърля го и генерира следващо.

Той сложи един от кабелите в дясната й ръка, така че да го хване за гумената изолация на около педя от плоската кабелна обувка. Вдигна другия кабел и докосна накрайниците им. Нищо. Не бяха свързани.

Върна се при компютъра, чукна няколко клавиша — тя чу звука на някакво прещракване в съседната стая, където генераторът равномерно бръмчеше — и се обърна с лице към нея.

— Но когато попадне на магическото число… — Той поднесе края на кабела, който държеше, към другия в ръката й.

Изпращя огромна бяла искра и лампите примигнаха в мига, в който изводите се докоснаха.

Тя усети, че сърцето й спира и неуверено забива отново, когато той дръпна своя кабел и се върна при клавиатурата.

— Моментът ще дойде — каза той. Нови няколко чуквания по клавишите. След това се върна, удари краищата на кабелите един в друг — нищо! — и поясни: — Но не знаем кога точно. — Усмихваше се, явно доволен от себе си. — Програмата опитва 140 комбинации в секунда, при това всеки път различна. Осем хиляди и четиристотин в минута или малко над половин милион за час, значи й трябва малко под два часа, за да изпробва всяка комбинация в зададения интервал.

Той хвърли кабела на земята, излезе от стаята за малко, върна се и се изправи зад нея. Можеше да го види на единия екран.

Държеше голяма ролка изолирбанд. Вдигна кабела, който преди малко бе хвърлил и го сложи върху голото, току-що избръснато петно от лявата страна на главата й.

Кабелната обувка беше още топла — не, гореща — от прескочилата искра.

После пристегна кабела.

— Разбираш ли, налага се контролът да не бъде в мои ръце, защото ако ти си мислиш, че аз решавам кога да го направя, никога няма да си сто процента сигурна, че това ще се случи. Тази мъничка въпросителна в съзнанието ти, тази надежда, че аз мога да размисля, да получа сърдечен удар или някаква подобна дивотия — това отравя всичко.

Дръпна от ръката й втория кабел и го закрепи за голото петно от другата страна на главата й.

— Всъщност аз дори няма да бъда тук, защото не бих допуснал тази мисъл да те разсейва.

Той извади иззад компютъра CD-плейър и компакт-диск в пластмасова кутия. Сложи диска в плейъра.

— Обичаш класическа музика, нали така? — осведоми се той. Прочете текста върху кутията. — Моцарт, концерти за пиано номера девет и седемнайсет. Обща продължителност малко над час. Ако чуеш края на последната част, значи си временен победител над вероятността.

Обърна се и въведе нещо през клавиатурата. Колона шестцифрени числа запълзя нагоре по екрана, по-бързо отколкото тя можеше да ги прочете.

— Ето, започнахме.

— Моля те, не прави това — проговори тя. Мразеше да се моли някому, но сега беше готова да направи всичко.

— Нещата вече са извън моя контрол — каза й той. — Не си прави труда да крещиш. Няма да мога да те чуя.

После натисна бутона на плейъра.

Разнесе се тиха музика, първо на цигулка, след това се намеси и пианото.

— Bon voyage — завърши той, излезе от стаята и затвори вратата.