Филип Финч
Лице в лице (45)

42.

Убиецът се върна в ранния следобед на същия ден, носейки със себе си голям син сак. Влезе по начина, по който беше излязъл — надолу по железните стъпала край бетонната стена. Осветлението беше изгасено, но той знаеше, че така трябва да бъде, защото генераторът беше свършил горивото си. Държеше в ръка малко фенерче. Генераторната стая се намираше вляво от него на влизане откъм входната шахта. Той напълни резервоара от един от бидоните и натисна бутона за запалване на двигателя.

После взе със себе си сака и се отправи по коридорчето. Подмина склада от едната му страна и кланицата от другата и накрая се изкачи в горния край на стълбището. Беше мислил върху начина, по който „Джойбой“ трябваше да умре.

Но не очакваше това с особено нетърпение: по-скоро гледаше на него като на работа, отколкото като на изживяване, което да му донесе очакваната тръпка. Мразеше „Джойбой“ за това. „Джойбой“ бе измамил очакванията му.

Отвори ципа на сака и извади от него тежкия чук. Беше със скъсена дръжка — не повече от две педи дълга, — така че можеше да замахне с него с една ръка. Най-обикновен инструмент.

Но щом се налагаше…

Излезе на площадката. Виждаше през мрежата висящия мост и той беше празен. Значи „Джойбой“ беше долу на пода.

Убиецът слезе обратно по стълбището, все така носейки чука, отвори червената врата, мина през нея и стъпи в огромната зала.

— Време е — каза той в тишината.

* * *

Стивън Левист видя лампите да светват и разбра какво означава това.

После чу стъпките. Маниакът идваше.

* * *

Убиецът се огледа. Не можа да види „Джойбой“. Макар залата наистина да бе огромна, тя беше напълно открита и не предоставяше възможности за скриване. „Джойбой“ трябваше да е тук. Убиецът прекоси пода, поглеждайки към моста над главата си. Хлапето беше изчезнало. Макар че трябваше да е тук. Стигна до дъното на шахтата.

И в този момент — макар още да не го виждаше — той разбра къде се намира „Джойбой“.

Малкият пикльо имаше глава на раменете си. Сгъваемата стълба беше подпряна на отсрещната стена на шахтата. Високо на тази стена, почти под тавана, се виждаше вентилационният отвор на въздухопровода, който минаваше под целия таван. Отворът трябваше да бъде защитен с решетка. Но тя лежеше в основата на шахтата.

„Джойбой“ се беше изкатерил там, бе съумял кой знае как да свали предпазната решетка и — голямата изненада! — по някакъв начин бе успял да се вмъкне през отвора. Той беше съвсем тесен, но и хлапакът беше много кльощав. И в никакъв случай не бе глупав. Сега се намираше някъде във въздухопровода. И докато се криеше там, нямаше как да бъде стигнат. За щастие нямаше как и да слезе — въздухопроводът се спускаше отвесно през шахтата. Там горе имаше още три вентилационни отвора, точно като този. Те бяха единствените възможни изходи. Нямаше да бъде никакъв проблем да ги запуши. Имаше време за това.

* * *

Стивън Левист седеше кръстосал крака във въздухопровода само на няколко метра от отвора, през който беше влязъл преди един-два часа. Трудното беше да проникне, но щом се оказа вътре, той видя, че сечението е близо метър, което му оставяше предостатъчно място. Имаше храна и около един галон вода.

Алуминиевият материал на тръбата донесе до него отчетлив звук. Стивън различи скърцането откъм сгъваемата стълба в шахтата.

Нима маниакът беше решил да се качи по нея?

Дори луд би осъзнал, че не може да се вмъкне през онзи отвор. Стивън изпълзя натам, към вентилационния отвор, през който проникваше светлина. Внимателно проточи врат и надникна. Гледаше надолу в шахтата, към дъното и малко встрани. Лудият не се качваше по стълбата, а я издърпваше встрани. Първото й стъпало сега беше безкрайно далеч.

* * *

Убиецът разрови купчината метални отпадъци, търсейки тънкия ламаринен лист. Помнеше, че трябва да е там.

Наряза с ножицата за метал парчета, които щяха да станат за запушване на вентилационните отвори.

Остави онзи в шахтата — „Джойбой“ можеше да го използва, когато пожелаеше, и Бог да му е на помощ! — но затвори другите.

Когато закрепи и последния импровизиран капак, вече беше сигурен, че „Джойбой“ няма къде да избяга.

Малкият хитрец сигурно си мислеше, че никой не може да се добере до него. Но по този въпрос съществуваха и други мнения.

Убиецът предпочиташе да гледа на ситуацията по друг начин: за него „Джойбой“ беше прибран на сигурно… до момента, в който щеше да му потрябва.