Филип Финч
Лице в лице (32)

29.

На път за дома Лий Уейд си купи пица. Живееше с жена си и двете си деца в апартамент на Таравал Стрийт. Намираше се недалеч от Оушън Бийч, в един от последните достъпни за работническата класа квартали на Сан Франциско, който бързо се превръщаше в град на новата аристокрация.

Децата по изключение се съгласиха да си легнат по-рано. Уейд напълни ваната с гореща вода и легна в нея.

Тя влезе в банята. Съпругът й лежеше до шия във вода с температура, която неясно как не го попарваше. Донесе му кутия бира, изми му косата, размачка вдървените мускули на врата му.

Той изпитваше удоволствие не толкова от докосването, колкото от това, че е приет и разбиран.

— Придвижвам се напред прекалено бавно… изглежда, не съм достатъчно умен — обади се той. — Най-противното чувство, което съм изпитвал — да съм умен само толкова, колкото да разбера, че не съм достатъчно умен.

Беше започнала да му сапунисва гърдите.

— Ти си много умен — успокои го тя. Но той само поклати глава.

След малко двамата си легнаха и не след дълго тя му помогна да забрави за проблемите си.

Беше заспал дълбоко, когато телефонът иззвъня. Обикновено отговаряше той, но този път тя бе останала от неговата страна на леглото.

Тя вдигна слушалката, послуша малко, промърмори: „Тук е“ и подаде слушалката на мъжа си.

— Обажда се Елис Хойл — проговори мъжки глас в ухото му. — От Тесла Стрийт. Говорихме днес. — Лий Уейд опита да фокусира погледа си върху цифровата индикация на електронния будилник на нощното шкафче… 12:47. — Надявам се, че не възразявате. Нали ми казахте да ви позвъня, ако ми хрумне нещо. Мислих върху следобедния ни разговор и се сетих за нещо, но тъй като факторът време може да се окаже критичен, реших да ви се обадя колкото е възможно по-скоро. — Уейд лежеше подпрян на лакът и с мъка задържаше главата си да не клюмне. — Чувате ли ме? — попита Елис Хойл.

— Да.

— Трябвало е да разгледате съдържанието на твърдия диск на компютъра на Доналд Траск. Както и всички дискети в дома му. Има голяма вероятност да бъде намерено името на убиеца някъде из дисковата памет. Или най-малкото някакви указания относно неговата самоличност. — Уейд изведнъж се разсъни. — Досетих се днес за тази възможност — продължаваше междувременно Хойл. — жертвата е била абонат на интерактивна мрежа, а, от друга страна, аз съм сигурен, че убиецът притежава значителен опит в това отношение… Добре, би могло да става дума и за обикновено съвпадение. През последните години доста хора започнаха да се ровичкат из мрежите. Убиецът може да се е спрял на Доналд Траск и по съображения, нямащи нищо общо с компютрите. А може точно те да са в основата на всичко… Та, мислих за тези неща. В съвсем теоретичен план, разбира се, така че само не започвайте отново да ме подозирате. Но стигнах до извода, че интерактивната мрежа е идеалното място, където да издебнеш от засада жертва.

Елис Хойл говореше бързо и леко задъхано. Изглеждаше възбуден. Лий Уейд си спомни, че вече го е виждал веднъж в това състояние — напълно концентриран, някак включен на пълна мощност от онова, което витае в главата му. Сякаш озарен от вътрешна светлина.

— Доколкото знам, когато полицаите разследват убийство, първите хора, към които се насочват, са тези от семейството на жертвата и приятелите. Повечето жертви са убити от някого, когото познават, нали така? В нормалния живот това предполага връзки и взаимоотношения, които лесно могат да се проследят. Знае се къде е живяла жертвата, къде е работила. По принцип е възможно да се разбере с кои хора е контактувала приживе…

В интерактивните системи обаче връзките се разпадат в мига, в който се изключиш. Това не прави предхождащия контакт по-малко реален. Когато общуваш там с някого, ти наистина общуваш с него. Сякаш и двамата сте на неутрална територия и макар да не може да се намери на никоя карта, тя е някъде там, представлява реално място и вие двамата го съзнавате много добре… Изключиш ли се, то изчезва и от него не остава никаква следа. Което не означава, че е било по-малко реално, докато е съществувало.

Настъпи тишина.

— Слушам ви — обади се накрая Уейд. — Опитвам се да го разбера.

Да проумее идеята, която Елис Хойл бе смлял — без съмнение с абсолютна лекота — още преди много време.

— Някой ден трябва да ви го демонстрирам — предложи Елис Хойл. — Тогава всичко ще ви стане ясно.

— Значи мислите, че той е записал някъде името на убиеца?

— Може би. В по-голямата си част интерактивната култура се състои от електронна поща и съобщения по форумите. Ако той е записвал на дискети някои от тях, това може да се окаже единствената материална следа от техния контакт. От друга страна, ако след прегледа на дисковете му се окаже, че разполагате с множество имена, напълно възможно е да не сте в състояние да свържете което и да е от тях с убиеца. Може дори неговото име да не е сред тях… Ще бъде къртовски труд да пресеете тази информация и да проверите всеки. Но по мое мнение това ще е много по-ползотворно за случая от онова, с което се занимавате сега. Ако, разбира се, изобщо сте взели този случай присърце.

Той рязко млъкна и се чу как си поема дъх. Когато проговори отново, гласът му звучеше извинително:

— Не исках да прозвучи толкова дръзко… Наистина. Но живеем в свят, който се променя. Така че много от старите методи за вършене на работа вече не са толкова добри, колкото в миналото.

Нова пауза. Този път, изглежда, чакаше Лий Уейд да каже нещо.

— Благодаря — проговори Уейд.

— Извинявам се, че ви обезпокоих. Но помислих, че трябва да знаете тези неща.

И Елис Хойл прекъсна разговора.

Лий Уейд се пресегна през жена си, която бе заспала, и постави слушалката върху вилката.

После се отпусна по гръб на матрака, сложи ръце под врата си и се загледа в тавана на тъмната спалня. Беше се разсънил. Плещите му отново се бяха схванали, главата започваше да го боли.

И в този миг отново изпита познатото чувство: животът сякаш излиташе от тялото му, отдалечаваше се, смаляваше се някъде в небитието, а той беше неспособен да го настигне.

* * *

Тази нощ Стивън Левист остана пред компютъра си. Играеше TRY_ME.

Играта му се струваше страхотна: много действие, добре замаскирани клопки, неподозирани трикове. Още не беше спечелил нито веднъж, но нямаше впечатление, че компютърът е непобедим. Вече беше разучил голяма част от лабиринта.

Основното препятствие беше безликият убиец, който бродеше из бетонните коридори и се появяваше пред него по абсолютно непредсказуем начин. Понякога се оказваше възможно да му се изплъзне, но в крайна сметка той винаги успяваше да намери жертвата си. Винаги. А хванеше ли те, това беше краят, нямаше начин да се избегне смъртта. Стивън Левист вече бе умирал в лабиринта стотици пъти. Той се промъкна през врата на шесто ниво и се изправи пред звяра от другата страна. Той спокойно го очакваше. Стивън помръдна мишката в опит да се изплъзне.

От дъното на хола майка му извика:

— Стивън, гаси лампата.

Стивън премести мишката напред, придвижвайки героя, в който се бе превъплътил, обратно през вратата, после заобиколи два ъгъла.

— Стивън… — в гласа й звучаха познатите му предупредителни нотки.

Той стана и изгаси нощната лампа. Екранът на монитора излъчваше достатъчно светлина.

Когато отново седна пред клавиатурата, чудовището се бе появило пак. Този път държеше в ръцете си механична верижна резачка и пристъпваше към него. Резачката запали от първия път.

През говорителите, включени към звуковата карта, се разнесе Бр-р-р-р-р-ъп, а убиецът направи още една крачка напред, форсирайки мотора до край. После поднесе резачката толкова близо до лицето му, че тя изпълни целия екран.

— И компютъра… — обади се отново майка му.

Екранът потъна в червено за момент, после потъмня и за пореден път се появиха думите:

Още веднъж? (Y)es or (N)o

В този момент майката на Стивън направи онова, което той не можеше да се насили да стори сам. Влезе в стаята му, изключи компютъра, после и монитора. Накрая го целуна по бузата за лека нощ.