Филип Финч
Лице в лице (62)

59.

Елис Хойл се качваше по каменистия бряг. Намираше се в основата на покритата с висока трева издължена като шпора извив ка на острова, подобна на опашката на запетайка. Продълговатата гърбица на ниския хълм бе широка не повече от двеста метра и бе прищипана отстрани от две тесни плажни ивици. Вече не виждаше морето, защото мъглата бе прекалено гъста. Но бе идвал тук много пъти. Съзнанието му допълваше онова, което очите не виждаха.

Знаеше, че се намира малко под мястото, което го интересуваше. Въпросното място беше в полите на големия хълм. Така че продължи да се изкачва още една-две минути, придвижвайки се към вътрешността на острова.

Скоро излезе на широка, равна, правоъгълна бетонна площадка — покривът на старата ракетна база.

Мина през нея и стъпи на малко издигнатия стоманен диск, разположен в центъра й. Дискът беше около метър и представляваше капак на люк, закрепен на масивни панти от едната страна.

В бетонната площадка се виждаха шест такива диска, подредени в права линия към края на правоъгълника. Той клекна на едно коляно, за да разгледа първия. Беше заварен за рамката — шевът се виждаше съвсем ясно.

После огледа и останалите дискове един по един. Всички бяха заварени. Беше очаквал, че ще е така — входът не би могъл да е толкова лесен. Но съществуваше, той бе сигурен в това.

* * *

Първата мисъл в главата й бе как да избяга.

Креслото я държеше здраво — тя едва можеше да помръдне тяло, — но мозъкът й трескаво търсеше някакъв шанс за спасение.

Някакво ъгълче на съзнанието й следеше монитора на компютъра и колонката числа върху него, маршируващи към комбинацията, която щеше да я убие. Числата се стрелкаха с отчайваща скорост.

Друга част от нея възприемаше залепените за главата й кабели. Те се притискаха върху черепа й с огромна сила. Знаеше, че това е игра на въображението, защото той само ги бе фиксирал върху кожата й, но въпреки това кабелните обувки сякаш пробиваха мозъка й. Цялото й същество желаеше да ги откъсне от там. Но лентите я приковаваха за креслото и също като че ли се забиваха в кожата й. Мозъкът й искаше да избяга от гонещите се по екрана на монитора числа и започваше да се парализира от страх. Не искаше да умре по този начин. Изобщо не искаше да умира.

Музиката минаваше някак покрай съзнанието й. Обожаваше Моцарт, а тези концерти бяха измежду любимите й, но в този момент в главата й нямаше място за музика. Но тя продължаваше да се разнася около нея.

* * *

Почти точно над нея, от другата страна на масивния железобетонен таван, Елис Хойл стоеше застинал в студената мъгла.

Вече бе обиколил целия периметър на площадката в търсене на вход, но не бе намерил нищо.

Веднъж, преди много години, беше посетил малкия музей към туристическия комплекс в северния край на острова. Беше видял снимка на ракетната батарея от средата на 50-те години, когато тя все още се използваше. Беше убеден, че става дума за това място.

Дисковете в бетонната плоча защитаваха силозите на шест ракети. Самите ракети стояха на хидравлични площадки, които се прибираха в укрепено подземно укритие за зареждане и сервиз. Самите ракети се транспортираха под земята през товарна рампа — знаеше това, защото бе намерил рампата преди няколко минути. Беше вкопана в земята покрай едната страна на площадката и от нея тръгваше вече полуразрушен път, свързващ я със сервизното шосе, опасващо острова.

Но входът на рампата за подземното убежище беше затрупан от свлякла се пръст.

Трябваше да има друг вход. Реши да мине още веднъж по периметъра, този път откъм външната му страна, и да потърси нещо, убягнало му при първия оглед. Мъглата заглушаваше стъпките му и го скриваше.

Късното следобедно слънце представляваше само слабо аморфно сияние на запад. Той тръгна, внимавайки да не изпуска края на площадката от поглед, за да не се загуби. Това място бе усамотено по всяко време, а при мъгла вселената се бе свила в сфера, обхващаща само няколко педи около него. Започваше да вярва, че е сам на този свят.

Но не беше сам: Кейт бе тук, някъде съвсем наблизо, а също и нейният похитител. Затова продължи да обикаля.

* * *

Долу, под повърхността, тя гледаше собственото си лице на единия от свързаните с кемкордерите монитори.

До този момент не бе обърнала особено внимание на това как изглежда — видът й нямаше значение, той определено не я представяше откъм най-добрата светлина и в никакъв случай не бе онова, върху което би искала да размишлява в момент като този. Но без да го иска, неочаквано установи, че се е загледала в лицето си на екрана, който я показваше в едър план. Изглеждаше подивяла от ужас и отчаяние. Изведнъж осъзна колко странно е чувството да наблюдаваш така разголени емоциите си.

Господи, тази камера сякаш проникваше до дъното на душата и.

А колонката числа на екрана на компютъра продължаваше да се носи стремглаво нагоре.

И музиката продължаваше да свири — втората част на концерт номер седемнайсет, отбеляза подсъзнанието й, точно както би сторило, ако бе погледнала към часовника. Бяха изтекли към четиридесет и пет минути.

Страхът и безутешността й бяха безмилостно изложени на показ.

И всичко това се записва на касета, напомни си тя, и той ще я наблюдава когато си пожелае, а на всичко отгоре получава онова, което очаква. И тогава се сети, че той сигурно я наблюдава и в този момент. Естествено. Когато бе излязъл от стаята, тя бе забравила за него, ангажирана единствено от колонката числа, камерите, терминалите и безликата смърт, която можеше да я споходи безмилостно всеки миг. Но той едва ли имаше някаква особено важна работа точно сега.

И едва ли би искал да изпусне този момент. И мисълта, че е наблюдавана, че тя утолява перверзния му глад и че й предстои да го прави безброй пъти отсега нататък, по някакъв необясним начин й помогна да се овладее.

Тя усети да я обхваща странно спокойствие. Отпусна се. Заслуша се в Моцарт: беше един тих пасаж, в който пианото постепенно отстъпваше на заден план, изпълвайки мотива, изпълняван от цигулките, с някакво скрито съдържание. Сети се колко много харесваше тази част. Позволи на музиката да проникне в нея и да я изпълни. Чудесна, великолепна музика.

Страхът напусна лицето й. „Жената на екрана може й да изглежда измъчена — помисли тя, — но вече не и ужасена.“

Осъзна, че не е в състояние да повлияе на момента на смъртта — той така или иначе щеше да настъпи, — но поне може да го направи свой.

„Спокойствие — каза си тя. — Отпусни се.“

Погледна право в камерата. И се усмихна.

* * *

Убиецът видя настъпилата в нея промяна. Седеше пред телевизор в стаичката за припаси и наблюдаваше картината, подавана от кемкордерите. Разполагаше с възможност да се превключва от единия на другия и по-късно щеше внимателно да прегледа и двата записа, но сега предпочиташе едрия план. Какво изискано изживяване! Уникален материал. Щеше да наблюдава тези кадри години наред, защото те просто не можеха да остареят и да му омръзнат.

„Не обичам да причинявам болка“, беше й казал и в определен смисъл това беше истина. Болката, физическото усещане, с което тя бе свързана, не го вълнуваше. Беше толкова лесно да бъде причинена някому — евтино удоволствие, достъпно за мнозина.

Но имаше и друг вид болка — агонията на разсъдъка. За да се издигнеш на това ниво, беше необходимо да се потрудиш, трябваше да проявиш изобретателност, но съумееш ли да го постигнеш, тогава за жертвата усещането беше точно толкова разтърсващо и мъчително, колкото би бил завъртян в корема й нож.

Вече над половин час той седеше тук и наблюдаваше ужаса, изписан на лицето й, толкова истински, сякаш бе възможно да бъде докоснат, и беше започнал да си мисли, че този път наистина е постигнал желаното съвършенство и че трудно би могъл да получи нещо по-добро. Никакви задръжки, никаква преструвка, нищо скрито.

И в следващия миг нещо в нея се промени. Видя го с очите си. Камерата улавяше всичко и точно както само преди секунда бе показвала страха й, сега показваше приемането на неизбежното. Не можеше да повярва, че това е възможно.

Жената в другата стая съзнателно прекъсваше връзката си със света. Но тя ще развали всичко! Той чак се изплаши.

На лицето й бе изписано душевно умиротворение. Тя се бе предала, но не беше победена.

— Не, няма да направиш това! — каза той и в следващия миг осъзна, че го бе изкрещял.

Сега тя гледаше право в камерата. Погледът й го пронизваше, макар да ги разделяха камера и екран. Й колкото и да му бе неприятно, той не можеше да отмести своя , поглед.

Изражението й беше спокойно, някак сдържано и почти лишено от емоции.

„Смазана е“ — мина през ума му.

И тогава тя се усмихна. Тънка усмивка, измъчена, но естествена. Истинска. Не беше предназначена за него — правеше го за самата себе си, сякаш знаеше някаква тайна, която никога не би разкрила нито пред него, нито пред камерите му, като че ли ставаше дума за нещо, което бе решила да отнесе в гроба си. После затвори очи и отпусна глава на облегалката на креслото.

Чакаше да умре. Той скочи на крака бесен от гняв. Каза си, че трябва да отиде при нея и да смачка тази тайнствена усмивка.

Да върне ужаса в очите й. Спря се.

Осъзна, че е бил на ръба да загуби контрол над себе си, да позволи на гнева да го завладее, и това никак не му хареса. Беше нетипично за него — нали той бе човек, способен да запази способността си за трезва преценка дори в най-тежкия миг.

Не можеше да й позволи да му стори това. Би могъл да опита да я изплаши, да разбие на парчета това спокойствие. Но бе толкова лесно да постъпи по този начин, когато пожелае и с когото поиска. А днес се бе надявал да получи чиста доза неподправен подсъзнателен ужас. Беше го постигнал за малко, после чувството безвъзвратно беше изчезнало.

Вече не искаше да я гледа в очите. Онова, което бе видял там, не му беше приятно. Не му харесваше и начинът, по който тя се бе променила. Достатъчно разочароващо бе, че щеше да остане записано на касетата. Не беше необходимо да го изтърпява и лично. Погледна часовника си и видя, че е минал близо час, откакто я бе завързал в креслото. Числото всеки миг можеше да се появи на екрана — всяка изтекла секунда я приближаваше по-близко до смъртта.

„Свършена си — помисли си той, — Оценявам последното ти усилие, но беше напразно.“

Време беше да тръгва. Защото разполагаше с още един кандидат, който му бе под ръка. И имаше повече от достатъчно време още един да умре както трябва тази нощ. Телевизорът показваше, че изражението й не се бе променило. Тя седеше, затворила очи, все така с отметната назад глава, дишането й бе равно и дълбоко. Той се обърна и излезе.

* * *

Отвън в коридора вдясно от него се намираше вратата за бетонната шахта, чиито стъпала извеждаха горе на повърхността.

Започна да се изкачва. На върха на стълбата имаше квадратен стоманен люк със страна към половин метър. Беше затворен отвътре с тежък катинар, който бе прекарал през халките, когато бе слязъл следобеда.

Опипа с ръка връзката ключове на колана си и пръстите му сами намериха познатия ключ. Пъхна го в ключалката, тя щракна, после той извади катинара от халките и бутна нагоре капака, за да излезе от шахтата.

Озова се навън, обгърнат от гъста мъгла.

Това беше резервният изход от укритието на ракетната батарея. Точно оттук бе проникнал долу, разбивайки ръждясалата стара ключалка, за да слезе. Оттогава влизаше и излизаше само през него.

Сам беше донесъл новия катинар. Ставаше както на халките отвътре, така и на тези отвън. Винаги заключваше с него отвътре, когато бе долу, и отвън, когато си тръгваше.

Затвори люка. Беше скрит сред храстите и човек трябваше да се спъне в него, за да разбере за съществуването му, а шансът някой да поиска да се разхожда точно тук, случайно да се натъкне на люка и да реши, че си заслужава да го отвори, бе нищожен, особено в такова време. Въпреки това заключи катинара и едва тогава тръгна.

Защото не оставяше нищо на случайността.

* * *

Елис Хойл видя убиеца да излиза изпод земята. Разделяха ги двайсет-трийсет метра, а това беше на границата на видимостта в мъглата. За момент Елис Хойл се поколеба дали да не се въоръжи по някакъв начин — голям камък, парче дърво, изобщо нещо достатъчно солидно — и да го нападне. Но наоколо нямаше нищо подходящо.

А и самата идея не му допадаше. Този тип беше висок, широкоплещест и доста здрав на външен вид.

Габаритите му бяха само едната страна на проблема. Другата бе, че досега Елис Хойл не бе удрял човешко същество. И добре съзнаваше колко нищожни са шансовете му за успех срещу някой, който е свикнал с насилието и не би се поколебал да го използва. Така че само приклекна, чу щракването, за което нямаше никакви съмнения, че е от ключалка, и се взря през мъглата, наблюдавайки отдалечаващия се надолу към брега убиец. След малко от посоката, в която беше изчезнал, се разнесе характерното тракане на двутактов двигател. Мотор на лодка.

Убиецът бе тръгнал за някъде. Елис Хойл се надигна. Така чуваше малко по-добре. Тракането на мотора постепенно заглъхваше.

Сигурно отиваше към яхтата. И действително, след минута-две — време, колкото да се премине през прибоя — двигателят замлъкна.

„Замина си“ — с облекчение помисли Елис Хойл.

А беше толкова близко до него…

Той бързо изтича до мястото, където се бе появил убиецът. Но макар да бе видял къде е, наложи му се да потърси близо минута, преди да намери онова, което му трябваше. Катинарът беше голям, масивен и съвсем истински.

Същото можеше да се каже и за стоманения люк, който бе заключен с него, макар Елис Хойл да го дръпна един-два пъти, колкото да се убеди в това. Толкова близо…

Изведнъж изви глава към брега. Напрегна слух и после погледна къде да се скрие.

Защото бе чул тракането на мотора отново. И този път звукът се засилваше.

* * *

Убиецът завърза лодката за борда на яхтата, качи се и взе онова, за което бе дошъл: голям син сак и малък електрически вентилатор, който стоеше в кабината. Взе още три бутилки газ за генератора. Бяха тежки и той ги пренесе една по една и ги пристегна за планшира на малката надуваема лодка. Накрая отвърза лодката, запали двигателя и се отправи през прибоя обратно към брега. Когато пристигна, изтегли лодката на сухо, разтовари бутилките и ги остави на пясъка.

Тръгна нагоре с една от бутилките, сака и вентилатора. Мъглата бе толкова гъста, че загуби известно време, за да се ориентира къде е шахтата. Намери я, отключи катинара, изтегли тежкия капак, отмятайки го така, че да легне на обратната си страна, и заслиза надолу по стълбите.

Вляво от него се намираше стаичката с припасите. Отдясно бе помещението на генератора. Той остави бутилката там — допря я на стената. Сака и вентилатора пусна на пода в коридора, после надзърна в работилницата и хвърли един поглед на екрана, колкото да се убеди, че още е жива и отпуснато очаква смъртта.

Музиката звучеше по-силно — при отворения вход тя сигурно се чуваше дори и горе — така че той се готвеше да влезе и да изключи CD-плейъра, когато записът свърши.

Това означаваше, че е изминал един час. Сега вече всяка изминала секунда, след която все още беше жива, й бе направо подарена: компютърът беше изгенерирал и изпробвал над половината от възможните един милион комбинации. Тази жена се противопоставяше на вероятностите.

Но когато става дума за вероятности, човек никога не знае със сигурност.

Той се изкачи обратно по стълбата. Трябваше да донесе от брега и другите бутилки.

Този път остави капака отворен, така че да се ориентира по-добре в тази мъгла по шума от генератора. Оставаше му още само една разходка до морето.

* * *

Елис Хойл взе бързо решение.

Спусна се по стъпалата на бетонната шахта към светлината и бръмчащия мотор на генератора.

Озова се в единия край на къс коридор с четири затворени врати. Две бяха отдясно — и зад едната явно се намираше работещият генератор, — третата беше отляво, а в дъното на коридора имаше четвърта тежка метална врата.

Нямаше никаква представа колко време ще отсъства убиецът, но предполагаше, че става дума по-скоро за секунди, отколкото за минути. Отиде до металната врата, подминавайки останалите три, и я отвори.

Право пред него, от другата страна на дебела метална мрежа, започваше висящият стоманен мост, познат му от играта на „Стома“.

Беше умирал на него много пъти.

В другия край на моста трябваше да се намира шахтата, в която бе падал и или бе умирал веднага, или се бе наранявал тежко.

Отдясно имаше тъмно стълбище, по което сигурно се стигаше до долното ниво. И там бе умирал много пъти.

Чу шум в коридора зад себе си. Люкът се затръшна с кънтящ звук. Той бързо се върна в късото коридорче. Отвори най-близката до себе си врата — разчиташе да се озове по някакъв начин зад убиеца и да го проследи до мястото, където държи Кейт, — влезе вътре и тихо я затвори зад себе си.

Едва сега обърна внимание на стаята, в която се бе озовал. Видя лампите върху стативите, монтираните върху триножници кемкордери, гърба на креслото…

… и лицето на Кейт върху екрана на монитора — мъртва, беше първата му мисъл, — гротескните кабели, прикрепени за главата й, неподвижната й поза…

В коридора се разнесе нов шум: стъпки, които спряха пред вратата, после дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Той се отдръпна зад нея.

Убиецът надникна, без да пресича прага. Елис Хойл видя образа си в края на екрана, хванат от камерата, която подаваше общия план. На другия екран Кейт отвори очи, примигна и Елис Хойл разбра, че е жива, макар че по лишеното й от емоции лице човек би могъл да си помисли най-лошото. Тя също погледна монитора, зърна го в него — той разбра, че го е видяла — и очите й се изпълниха с любов и нещо много повече…

— Тик-так, кучко — каза убиецът и затвори вратата. Няколко секунди по-късно тежката желязна врата в дъното на коридора с трясък се затвори.

— Елис — прошепна тя.

— Господи Боже мой, Кейт!

— Помогни ми.

Но той вече анализираше обстановката, осмисляйки значението на кабелите, пристягащите тялото й ленти, носещите се през екрана цифри, които сигурно представляваха съществен елемент в цялата постановка.

Опита се да свали с дърпане единия от кабелите, но установи, че те са здраво притиснати с изолирбанда. Намери единия му край и започна да го развива. Едва сега тя загуби самообладание и очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, помогни ми — прошепна тя.

* * *

Убиецът тръгна надолу по стълбището, носейки със себе си големия сак и вентилаторчето. Когато слезе долу, мина през червената врата и се отправи по коридора на долното ниво.

На стената в дъното от другата страна на двойната врата имаше вентилационен отвор. Той спря пред него и започна да развива капака му. Извади от сака няколко омазнени парцали и ги струпа от вътрешната страна на отвора.

После извади флакон сълзотворен газ на базата на капсиково масло — популярно средство за самозащита в тези времена на засилваща се престъпност. Пръсна няколко пъти върху парцалите, щракна запалката и я поднесе до тях.

Те пламнаха, изпускайки тежък задушлив пушек, който бавно се понесе нагоре по въздухопровода.

Убиецът добре знаеше, че именно такъв е пътят на циркулацията: засмукване от долното ниво и извеждане навън през вентилационната тръба. Още преди седмици беше запечатал по-голямата част на изхода на тръбата на повърхността, оставяйки незапушена съвсем малка част, колкото все пак да има някаква вентилация.

Димът се събираше и неохотно се издигаше нагоре. Убиецът включи вентилаторчето и го постави в отвора.

Въздушната струя подкара пушека по-енергично. „Джойбой“ се криеше някъде в горната хоризонтална част на въздухопровода. Вентилационните отвори там бяха вече запечатани с изключение на един-единствен — онзи, най-високия, през който момчето бе влязло. Нямаше никакво съмнение, че след малко — веднага, щом първите кълбета пушек стигнеха до него — то само щеше да се отправи. Този газ беше наистина неприятно нещо — полепваше по кожата, по косата и по дрехите. А когато първите му молекули попаднеха в очите, поразеният инстинктивно опитваше да ги избърше. И това бе голямата му грешка, защото по този начин в лигавицата се втриваше още от газа. А той атакуваше слъзните жлези и усещането бе като от ухапването на стотици мравки. Човек бе готов да си изчовърка очите само и само да се отърве от непоносимата болка.

А въздействието му върху гърлото и дробовете бе още по-поразяващо.

Откритият отвор беше на дванайсет метра над пода. Убиецът възнамеряваше да остане на дъното на шахтата и да изчака там „Джойбой“. Искаше да се наслади на реакцията му. Сълзотворният газ гарантираше, че жертвата ще опита всичко, само за да избяга от него. Някои биха скочили дори от дванайсет метра, ако това би им донесло глътка чист въздух.

Нещо, заслужаващо човек да се посмее. Макар останалите вентилационни отвори да бяха запушени, част от газа щеше да намери пролуки навън. В близките дни тук едва ли щеше да може да се стои.

Но той не възнамеряваше да се връща тук след тази нощ. Инстинктът му за опасност го предупреждаваше, че вече е изчерпал — доста по-бързо от очакваното впрочем — лимита от безнаказаност, с който разполагаше, и че е време да се маха. Окончателно.

Изведнъж светлините в коридора примигнаха и застрашително притъмняха. Убиецът бръкна в сака за фенерчето — беше очаквал, че генераторът ще се претовари, че защитата му дори може да го изключи в момента, когато контакторът горе се затвори. Осветлението потрепна, притъмня още и накрая се възстанови. Той прибра фенерчето в сака.

„Най-сетне“ — мина през главата му.

* * *

Сълзотворният газ се представи на Стивън Левист с парене по края на клепачите и драскане в носа при вдишване.

Той избърса очите си с ръкава, но ефектът беше като от разтриване на смляно стъкло по роговицата.

Тогава обърна внимание на дима и разбра какво става.

Веднага запълзя в обратна посока, лазейки на четири крака с максималната скорост, на която беше способен.

Видя останалия незапушен вентилационен отвор. Спря и пое глътка чист въздух.

Там долу беше лудият…

Върна се във въздухопровода и продължи към далечния му край.

От близо половин час дочуваше оттам пресекливи гласове, донасяни по алуминиевата тръба. Беше доловил освен гласа на своя мъчител още глас на жена, а сега и на втори мъж. Беше се опитвал да разбере какво се говори, но не можеше да различи нищо друго, освен тембъра. Това не можеше да му каже кои са те и какво правят тук.

А също така се бе опитвал да реши какво да прави и дали да не им съобщи по някакъв начин за присъствието си. Неумолимо преследващият го гаден вонящ облак му помогна да вземе решение. Ясно беше, че има нужда от помощ. Независимо кой би могъл да му я предложи. Така че се насочи към последния вентилационен отвор в края. Беше затворен, разбира се, но беше единственият му шанс. Стивън смяташе да помоли двамата непознати да спасят живота му.

* * *

Точно под въпросния отвор Елис Хойл сваляше втория кабел от главата й.

Накрая го хвърли на пода до другия. После развърза лентите и помогна на Кейт да стане от креслото.

Позволи си да я прегърне за миг, макар че му се искаше този миг да продължи значително по-дълго.

Неочаквано колонката числа на екрана замръзна. Мощни искри експлодираха между двата оголени края на кабелите, генераторът заглъхна, осветлението примигна. Черните кабели заподскачаха като извиващи се змии, докато накрая Елис улови единия и ги раздалечи.

— Какво чакаме? — риторично попита той.

Хвана я за ръката и двамата излязоха в късото коридорче и завиха наляво към бетонната шахта със спасителните железни стъпала, извеждащи на повърхността. В този миг във вентилационната система над главите им се разнесе някакво думкане.

Чу се тъничък предпубертетен гласец:

— Пуснете ме да изляза…

Идваше иззад правоъгълен лист стоманена ламарина, лепнат като кръпка през отвора и заварен за тръбата в четирите ъгъла.

Елис Хойл забави ход, Кейт също.

— Извадете ме оттук — настоя гласчето, този път по-остро.

Блъскането по тръбата стана още по-настойчиво. Елис Хойл спря. Ясно беше, че гласът принадлежи на дете и че то е загазило сериозно. Онова, което искаше, може би беше възможно. Кръпката не изглеждаше особено здрава, ламарината беше тънка…

Същото виждаше и Кейт.

— Ето тук някъде той държи инструменти. — Тя отвори една врата от другата страна на коридора и посочи вътре.

Елис Хойл веднага видя върху работния тезгях онова, което му трябваше.

— Окей, ти излизай — каза той, — аз ще видя какво мога да направя и тръгваме веднага след теб.

Тя потегли нагоре по стъпалата в шахтата. Елис Хойл сграбчи отвертка и ножици за метал и се върна в коридорчето.

— Моля ви, пуснете ме да изляза… моля ви — крещеше момчето с почти истеричен писък и блъскаше по ламарината с ръце и крака. Елис Хойл се захвана с кръпката, покриваща вентилационния отвор. В този миг долови движение зад себе си и замръзна.

Беше Кейт. Стъпваше обратно от последното стъпало.

— Върви — изкрещя той, надвиквайки грохота, създаван от момчето, — махай се, той може всеки миг да се върне.

Но тя посочи нагоре — към катинара през халките — и каза:

— Май ще е по-добре наистина да се върне. Защото ключовете са у него.