Филип Финч
Лице в лице (52)

49.

В къщата на Тесла Стрийт за първи път от близо година Кейт и Елис спяха в едно легло.

Елис се носеше някъде на границата на съня, щастливо замаян, напълно отпуснат и необременен — нещо, което не бе изпитвал, откакто се бяха разделили. Кейт се бе сгушила в него. Беше я прегърнал с дясната си ръка, притискайки я до себе си, сякаш искаше да я задържи така за дълго. Това й харесваше.

В същия момент, на няколко преки от тях, К. В. Хартмунд влезе в апартамента си на Юниън Стрийт.

Три от мониторите на Елис Хойл светеха в тъмнината на голямата му работна стая, но двамата спяха в спалнята и не можеха да ги видят. Картината на екрана на единия от тях се смени — това беше мониторът, свързан с видеоскенера, останал все така насочен към апартамента на „Стома“ на Ръшън Хил. Сивата пелена на приемания до момента бял шум се раздвижи, опитвайки се да приеме някакви очертания. К. В. Хартмунд бе включил своя компютър и видеоскенерът приемаше сигналите, излъчвани от монитора му. В спалнята на големия дом сетивата на Елис Хойл бяха способни да възприемат само топлината на лежащото до него тяло.

Мониторът продължавашеда възпроизвежда действията на Кристиян Хартмунд.

Той се включи към системата за резервации на авиолиниите, въведе парола за идентификация, даваща му определени привилегии за достъп, и въведе команда за търсене на резервация на името на Кейт Лейвин за полет до Белиз Сити.

Намери я за по-малко от минута и я анулира. Системата автоматично запълни освободената резервация с първото име в списъка на тримата чакащи, надяващи се да летят от Лос Анжелис до Белиз Сити. После се изключи и извика собствената си програма, използваща картата на града. Името, което въведе, беше:

Хойл, Елис

В този момент Елис Хойл усети, че разсънената Кейт леко го разтърсва, опитвайки се да го събуди.

— Хей, Елис, събуди се — чу я той. — Имам страхотна идея… слушаш ли ме?

Той кимна.

— Защо не дойдеш с мен до Белиз? Вземи самолета след ден-два и ще бъдем заедно там, а? Ще ми помогнеш в нещо, ако имаш настроение. Знам, че имам за какво да те използвам. Но не се страхувай, няма да е само работа, по-важното е, че няма да се разделяме, нали? — Тя се премести, прехвърли крак през него и го възседна с ръце на раменете му. — Като едно време, какво ще кажеш?

Той не отговори, но я притегли към себе си и я целуна, опивайки се от аромата й.

Екранът на монитора в дневната показваше вече картата на Сан Франциско и района на Телеграф Хил.

Малка червена точка примигваше под символа, обозначаващ Койт Тауър.

В информационното каре в долната част се четеше:

Хойл, Елис

Тесла Стрийт 2600

Сан Франциско

* * *

Последната задача на Кристиян Хартмунд, преди да легне да спи, беше да се включи към „Вербум“ и да провери електронната си поща.

Системата го информира:

Добре дошъл, Стома.

Имаш нова поща.

И наистина справочникът на директорията, в която получаваше пощата си, показваше, че е постъпило едно съобщение, изпратено вчера. Той не бе имал възможност да провери по-рано.

Беше от „Аватар“.

Той започна да го разтоварва^[1] в собствения си компютър. Програмата за обработка на електронната поща автоматично декодира и започна да извежда на екрана съдържанието на файла. Видя, че това е снимка.

Образът се появяваше ред по ред, започвайки от горния край, така че ефектът беше като от бавно падаща завеса, разкриваща намиращото се зад нея. Преди още да бе видял всичко, убиецът почувства да го обхваща пристъп на сляпа ярост. Картината му бе позната. Паркинг. Умиращият „Чаз“, нямо разтворил уста в писък.

„Аватар“ му изпращаше кадър от собствената му видеокасета.

Ръцете му хванаха ръба на масата пред него. Сърцето му лудо заби. В същия миг той разбра, че това не е само ярост.

Усещаше и паника. Картината продължаваше да се спуска и на дъното се появи явно добавеното от „Аватар“ кратко съобщение:

KBХ: Знам.

Той бързо изключи компютъра. Остана загледан в тъмния екран, опитвайки се да преодолее яростта и паниката и да помисли трезво. Случилото се просто не беше възможно. К. В. Хартмунд бе извън всяко подозрение. К. В. Хартмунд бе невидим.

И все пак първо полицаят на прага му, сега това. Налагаше се да помисли за възможността да е напълно компрометиран. Но как?

Той стана, прекоси стаята и разтвори завесите на прозореца. Оттук ясно виждаше нагоре към Телеграф Хил и Койт Тауър на самия му връх. Някъде там се намираше домът на човека, който понякога наричаше себе си „Аватар“.

„Добре тогава, и аз знам“ — помисли си той.