Филип Финч
Лице в лице (39)

36.

Стивън Левист лежеше овързан и не виждаше нищо. Ръцете и краката му бяха пристегнати с въже на гърба. Психопатът го бе вързал още в микробуса. От отвличането му бяха изминали два-три часа или поне Стивън си мислеше така, но не беше сигурен. Устата му беше залепена с широка лента, изключваща всякаква възможност да извика или дори да изпъшка. Черната качулка, която маниакът бе нахлузил на главата му и бе стегнал около шията му, също си стоеше на мястото.

Висеше увиснал в нещо, което му изглеждаше като найлонова мрежа. Нямаше представа нито на какво е окачен, нито на каква височина се намира. До момента не бе успял да направи нищо. Лудият го бе завързал за мрежата с ленти през краката и кръста, после бе затворил отвора й с някаква закопчалка — съвсем ясно бе чул щракването — и го бе тласнал да се люлее в пространството. Но преди това бе направил нещо странно. Беше разхлабил връзките на ръцете му.

Покана за бягство? Или поне за опит да го направи.

Така че докато въртеше китки, опитвайки се да измъкне ръцете си от въжето, Стивън Левист добре съзнаваше, че може би върши точно онова, което психопатът желае от него.

Но не смяташе да остава тук… Където и да бе това.

С много усилия успя да се извърне на една страна. Това сне тежестта на тялото му от ръцете и му даде възможност да се потруди върху разхлабването на връзките по-успешно. За пореден път изви китки, дръпна едната си ръка, изви я още малко, дръпна и лявата и… я освободи.

Дясната все още оставаше вързана за глезените, но щом извади едната, беше въпрос само на половин минута да освободи и другата. Той дръпна ръце пред себе си, разтресе ги и започна да ги разтрива, докато не усети живот в тях.

След това развърза качулката и я свали от главата си.

И съжали, че го е направил. Видя, че наистина се намира в някаква мрежа. Висеше в шахта с квадратно сечение и страна около три метра, на поне три етажа височина — почти десет метра.

Достатъчно дълбока, за да се нарани, дори да се убие, ако не се приземи както трябва.

Подът под него беше циментов. В дъното на шахтата имаше отвор, през който странично нахлуваше достатъчно електрическа светлина — от лампа, оставаща невидима за него, — така че ясно да вижда пода.

Дръпна лентата върху устата си. Първата му реакция беше да изкрещи с все сили.

„Предавам се — искаше да извика, — свършен съм, отказвам се… прави каквото пожелаеш.“

Но инатът, скрил се в някакво ъгълче на съзнанието му, не му позволяваше да направи това.

Той разкопча ремъка през гърдите си. Втори ремък продължаваше да държи краката му за мрежата, но както бе увиснал, още не можеше да стигне дотам.

Мрежата висеше на въже, закрепено за тавана. Две метални карабинки — аксесоар на алпинистите — държаха мрежата за клуп в края на въжето, а тежестта му беше затворила отвора в мястото на връзката.

За да я разтвори, трябваше да откопчее поне едната карабинка.

Пресегна се с дясната ръка и се хвана за примката на въжето. Това намали тежестта върху едната карабинка, така че можа да я разкопчее с лявата си ръка и да я извади от мрежата.

Половината мрежа се свлече надолу освободена, падайки от раменете му. „Грешка“ — помисли си той. Беше сбъркал карабинката. А трябваше най-напред да развърже краката си.

Опита да се изкатери нагоре по въжето с надеждата да се озове в положение, което би му позволило да освободи глезените си от мрежата. В следващия момент дясната му ръка се плъзна, той се изпусна и полетя надолу към циментовия под… за да спре с рязко дръпване. Ремъкът през глезените му го бе задържал. Половината от мрежата оставаше все така завързана за въжето, държана от втората карабинка. Сега висеше с главата надолу. Усещаше, че краката му се плъзгат през ремъка и че скоро гравитацията ще предяви правата си върху тялото му. Започна панически да се извива, после се опита да се успокои.

Ремъкът през краката беше единственото, което го спасяваше от падане върху циментовия под. Усещаше, че може да разчита само на още няколко секунди, преди да полети с главата надолу. Събра сили, пресегна се и се хвана за висящата покрай него мрежа. Глезените му продължаваха да се изплъзват, но той придърпа мрежата към себе си и се вкопчи в нея с две ръце.

Миг по-късно краката му се освободиха. Полетяха надолу, тялото му отново се обърна във въздуха, но той не изпусна мрежата.

Сега поне беше с главата нагоре и се люшкаше в шахтата. Намери с крак дупка в мрежата и започна да се катери нагоре.

Едва сега видя изумителната гледка в горния край на шахтата. Тя беше затворена от трите страни, но в четвъртата стена имаше отвор, който извеждаше в просторна, не, направо огромна стая с циментов под. Истинска бетонна пещера с високи стени.

Пресичаше я стоманен мост — без перила, — започващ от ръба на шахтата.

Вече се беше издигнал до нивото на моста и се държеше с две ръце за въжето, точно над карабинката. Залюля се, увеличавайки със засилване амплитудата, така че с всеки мах тялото му се приближаваше все по-близо и по-близо до ръба, от който започваше мостът. След малко маховете станаха достатъчно широки и той се пусна, излетя във въздуха и падна на четири крака върху стоманения под на моста. Беше се измъкнал от шахтата. Седна и се огледа. На метър-два от него по дължината на моста лежеше сгъваема алуминиева стълба, от която бяха разгънати пет или шест секции. Опита се да събере мислите си.

Циментовият под долу беше прашен. Въздухът бе застоял и в него се долавяше мирис на пръст. Това му бе направило впечатление още докато бе висял на мрежата, но тогава бе имал други грижи, за да мисли по този въпрос.

Но ако забравеше за праха и миризмата, това място му изглеждаше познато: шахтата, огромната бетонна зала, червената метална врата в другия край на стаята. Той вдигна стълбата и започна да я спуска в шахтата. Оказа се по-лесно, отколкото му бе изглеждало: алуминият беше лек, а секциите сами щракваха в необходимото положение, щом спуснеше стълбата надолу.

Когато най-сетне опря в пода, тя беше разгъната в цялата си дължина и горният й край излизаше на нивото на моста. Това означаваше, че вероятно е направил правилен ход. Но не се реши да слезе по нея веднага. Вместо това се отправи към другия край на висящия мост. Колкото повече се приближаваше до него, толкова по-отчетлив ставаше първоначално приглушеният шум на работещ двигател. Досещаше се какво е това — генераторът, обезпечаващ захранването на лампите, осветяващи залата.

В края на моста имаше клетка от метална мрежа, изградена около бетонна площадка… точно както в играта.

В далечния край на площадката се виждаше сива метална врата и стълбище, което се спускаше неизвестно къде.

Клетката имаше врата от същата мрежа. Опита я, но тя се оказа заключена. Не се беше отворила и в TRY_ME.

Висящият мост тук бе разположен много по-високо и изглеждаше много по-страшен, отколкото в играта. Но останалото съвпадаше. Вече беше убеден, че това е последното ниво в играта. А ако беше така, той знаеше как да се измъкне.

Тръгна обратно по моста към спуснатата в шахтата стълба. Беше изминал половината разстояние, когато някакъв звук го спря: леко изскърцване от мястото, което току-що бе напуснал. Обърна се навреме, за да види сивата метална врата на заградената с мрежа площадка да се затваря. Различи някаква фигура… фигура на мъж да излиза на площадката.

— Здравей, кутре — проговори лудият.

Гласът му смрази Стивън Левист, но не го парализира. Той беше подминал състоянието, когато нещо би могло да го шокира.

Маниакът напевно заговори:

— Ела тук, кучи-кучи, хайде, кутре, ела насам… — като подсвиркваше и леко пляскаше с ръце, точно както се вика куче.

Стивън заотстъпва към другия край на моста. Опитваше се да запази самообладание. Трябваше да стигне до онази стълба.

Мъжът отвори вратата на клетката и стъпи на моста. После закрачи към Стивън Левист. Бързо.

Стивън побягна. Крачките им отекваха из залата. Стивън стигна края на моста, където беше шахтата. Сграбчи горния край на стълбата, обърна се с гръб към шахтата и спусна крак назад. След малко напипа стъпало. Психопатът спринтираше към него.

Стивън бързо се спусна, повече падайки, отколкото слизайки, като се държеше за рамката и буквално пляскаше с крака по стъпалата. Тежките стъпки на маниака се приближаваха над главата му. Стивън стигна до дъното и левият му глезен се подгъна.

Все пак успя да се изправи, хвана с двете си ръце най-високото стъпало, до което стигаше, и започна да дърпа стълбата към себе си, мъчейки се да отдели горния й край от моста. С едно последно усилие успя да я наклони в обратна посока и тя се подпря в отсрещната стена на шахтата. Стъпките над главата му затихнаха. Единственият начин онзи да стигне до него беше да скочи. Лудият изглеждаше здрав и силен, но Стивън Левист се съмняваше, че може и да лети.

Опитай, задник! Стивън Левист беше на пода в бетонната пещера. Вдигна глава и видя високо над себе си маниака, който гледаше надолу към него. Той остана все там, без да помръдва, наблюдавайки Стивън, който се затича към другия край на необятната зала. Там в дъното се виждаше метална врата, боядисана в червено. Цветът беше поизбледнял и не бе така наситен както в играта. Но вратата не можеше да бъде сбъркана. Той тичаше към един от ъглите на залата. Там в пода, на няколко крачки от него, имаше решетка. Стивън забеляза, че подът има лек едва забележим наклон в посока към това място. Значи наистина ставаше дума за канализация, както вече се бе досетил. И той знаеше къде извежда тръбата.

Защото веднъж вече бе виждал това. Само преди няколко часа, седейки пред клавиатурата на компютъра си, той бе изтеглил настрани тази решетка с едно щракване на мишката. След това безстрашно се бе спуснал в тунела, който го бе извел на свобода. И ето че пак стоеше изправен над нея. Вкопчи пръсти между ребрата и дръпна. Нищо. Отново се напрегна и събирайки всичките си сили, дръпна пак. Решетката даже не поддаде. Пръстите му изтръпнаха, а ръцете го заболяха. Усети, че е на прага да се разплаче. Трябваше да може да се извади, нали така стана преди…

Маниакът над него се връщаше по моста. Стивън Левист пусна решетката и клекна до нея. Погледна внимателно и видя, че е прикрепена в ъглите с болтове, в другия край на които имаше дебели гайки. Лудият стигна до края на моста, влезе в клетката и изчезна от погледа му. Стивън Левист се опита да развие гайките, но те бяха затегнати здраво.

Тази решетка щеше да си остане на това място.

„Като мен“ — мина през главата му.

В този миг недалеч от мястото, където стоеше, нещо щракна. Червената врата. Лудият застана на прага.

— Ей, кутре — подвикна му той, — май не всичко е същото, а?

Стивън Левист не отговори.

— Нали? — отново попита мъжът, повишавайки глас. Стивън Левист пак не отговори. Гледаше покрай него към стълбището, което явно се извиваше зад високата стена от другата страна на вратата. Значи шахтата не беше единственият начин да се слезе тук.

— Нали? — изрева маниакът.

— Да.

— Обичаш ли игрите? Всъщност знам отговора. Ако не обичаше игрите, нямаше да се озовеш тук, нали? Признай сега, че много се кефиш, хайде кажи истината.

— Не — отговори Стивън Левист. — Страх ме е.

— Ами… имаш основания да се страхуваш. — Лудият замълча за по-голям ефект и продължи: — След около осем часа осветлението ще изгасне. Очаквай ме да се появя след това. Той отстъпи крачка назад и затръшна червената врата.

* * *

Убиецът заключи вратата и се изкачи по стълбището. На него имаше три площадки и то излизаше на бетонната площадка в самия край на висящия стоманен мост, на десет метра над пода. Стигна горе и спря. Отдясно имаше масивна стоманена мрежа с врата в нея. От другата страна на мрежата беше мостът. В далечния край на моста се намираше шахтата. Стълбата в нея бе единственият начин да се стигне до долу, ако се изключеше стълбището отвън. Само той можеше да го използва. Дебелата мрежа запечатваше тази част на комплекса от останалата. „Джойбой“ можеше да тича на воля от другата страна.

Убиецът се обърна наляво и отвори масивната врата зад гърба си. Зад нея беше неговото царство. Той влезе в късото коридорче, в което се виждаха вратите на три стаи — две от едната и една от другата страна.

Всяка от тези три стаи имаше своето предназначение — той беше организиран човек и обичаше нещата му да са винаги подредени.

Единичната стая от дясната страна на коридора — тя бе най-голяма от трите — беше склад за хранителните припаси. Във втората стая от лявата страна се намираше електрическият генератор, който осигуряваше енергия за осветлението. Шумът на захранвания с газ двигател беше постоянен, но тих — през по-голямата част от времето той дори не осъзнаваше, че го има.

Третата стая — тази до генератора — беше стаята за мръсните работи. Подът беше покрит със следи от засъхнала кръв. Тук бяха намерили смъртта си „Порша“ и „ДийТийДюд“.

Той влезе в складовото помещение.

То изглеждаше като място, където някой е живял: в него имаше надуваем матрак, няколко телевизора, тезгях, отрупан с електроматериали, кашони с храна, неотваряни бутилки вода, подредени до едната стена, газова печка за къмпинг, няколко фенерчета и няколко бутилки сгъстен пропан.

Място, където човек спокойно би могъл да изчака отминаването на силна буря… Всъщност той го възприемаше точно като такова. Взе няколко консерви, извади отварачка, вдигна бутилка вода. Изнесе всичко навън и го остави от другата страна на мрежата върху моста. „Джойбой“ щеше да го намери. Не искаше детето да умре от жажда. Искаше да го запази живо за известно време. Истината бе, че бе изпитал объркване, наблюдавайки детето през витрината на ресторанта. Тесничките раменца и слабичките ръце… Какво удоволствие би могъл да намери човек в тяхното унищожаване?

Но то трябваше да си отиде като другите. В края на краищата беше „Джойбой“, а „Джойбой“ бе обречен да умре.

И все пак не се налагаше да го прави веднага. Можеше да поотложи кървавия край и междувременно да остави собствената си жажда да се засили. Беше се научил как да подклажда изгарящия го огън. В голямата стая имаше видеокамера, монтирана върху триножник. Убиецът влезе в стаята, извади касетата от камерата и я взе със себе си на излизане.

Успокояваше се, че часът на „Джойбой“ наближава.