Филип Финч
Лице в лице (46)

43.

Същата вечер Елис Хойл паркира „Датсун“-а на същото място, където се бе събудил преди дванайсет часа. Свали прозореца — нощният въздух беше чист и прохладен. Светлините на града се виждаха от другата страна на залива.

Беше дошъл тук, защото имаше несвършена работа — нещо, което трябваше да направи, преди животът му да може да продължи.

Известно време остана, както бе стоял снощи. Само наблюдаваше. Съвсем ясно виждаше плаващата платформа, където беше домът на Кейт, и неизгасеното осветление в кухнята. Седеше и гледаше, и знаеше, че тя трябва да е там.

Гледката на дома го караше да чувства мъчителна болка. Защото той олицетворяваше животът й без него. Елис Хойл съзнаваше, че с всеки изминал ден двамата се раздалечават, пътищата им се разделят, общите спомени и преживявания губят своята значимост и престават да ги свързват с едновремешната сила.

Ако това продължеше, изходът бе неизбежен: един ден те щяха да се погледнат през разстоянието, което бе се появило между тях, и щяха да осъзнаят, че са станали чужди един на друг. Губеше я бавно и безвъзвратно.

„Но тази нощ — каза си той — няма само да стоя и да гледам.“

Лампата в кухнята изгасна. Елис Хойл излезе от колата и се отправи към кея, после стъпи на дървения пристан за нейния дом.

* * *

Кейт Лейвин донесе последните чинии от вечерята, остави ги в умивалника и изгаси лампата.

После се върна в дневната, която сега се осветяваше само от няколкото цепеници в шведската камина в единия край на стаята.

Джон Регет застана зад нея. Хвана я през кръста, обърна я с лице към себе си и я целуна. Дълго и без да бърза.

Джон Регет. Тя се притискаше в него с цялото си тяло, а той я галеше отстрани, после прехвърли ръцете си на гърба й и бавно ги пъхна под блузата, докосвайки голата й кожа, ясно показвайки желанието си.

След бутилка и половина вино по време на вечерята тя чувстваше приятна разпуснатост, а може би и той.

Той се отдръпна малко, давайки й възможност да го погледне в лицето. Изражението върху него казваше: „Моментът дойде…“

„Е, добре — помисли си тя, — може и да е дошъл.“ Той се наведе, за да я целуне отново. Ръцете му пак се пъхнаха под блузката й и я погалиха по гърба. Големи ръце, топли и силни. Тя го целуна. Беше й хубаво, искаше това да се случи и беше готова за него. Тя прекъсна целувката и беше готова да го поведе към спалнята, когато се сети за плъзгащата се входна врата, която бе оставила отворена, за да даде възможност на нощния бриз да донесе малко прохлада.

Обърна се с намерение да отиде при вратата. И видя Елис. Стоеше отвън и надничаше през тясната пролука. Може би беше видял Джон и целувката им. Кейт не знаеше от колко време стои там. Тя пусна Джон, отдръпна се от него и се отправи към вратата, едновременно гневна, малко засрамена и доста загрижена — цял букет от емоции, появяващи се една след друга. Стигна до вратата и се изправи срещу него. Устните му се движеха, но не издаваха никакъв звук. Тялото му беше напрегнато и той едва забележимо трепереше, неуспешно опитвайки да свие отпуснатите си ръце в юмруци.

Сякаш някаква невидима сила вътре в него се опитваше да се изтръгне на свобода, а той я възпираше с последни сили.

Тя го погледна в лицето и разбра, че той не се опитваше да я задържи, а не знае как да я освободи.

Само очите му разкриваха тази истина. В тях имаше тревога и бяха пълни с болка.

— Не мога да понеса това — каза той, — не мога да го приема… то трябва да спре.

Първо й се стори, че и говори за онова, което тя си мислеше, че може да е видял — целувката, нея и Джон. Но дори това да беше част от чувствата, които го вълнуваха, тя осъзна, че става дума за нещо много по-дълбоко.

— Моля те — прошепна той. — Моля те.

— Ти не трябва да си тук — каза тя. Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе желала, и тя видя как той примижа, сякаш го бе ударила с тях. Никога по-рано не го беше виждала в това състояние — почти изгубил самообладание.

И никога преди той не я беше гледал по този начин. Тя просто физически усещаше как измъченият му поглед пронизва цялото й същество. В този момент Джон Регет се обади от другия край на стаята:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Всичко е наред — отговори тя, без да го поглежда, защото… защото не можеше да откъсне поглед от Елис.

— Ако ти досажда…

— Не.

— Кой е този дръвник? — поинтересува се Елис Хойл, поглеждайки през рамото й. Изглежда, едва сега забеляза присъствието на Джон.

— Аз ли съм дръвникът? А теб кой те покани тук?

Само това не! Тя се изплаши, промъкна се през пролуката на вратата, направи една крачка към Елис, сложи ръце на гърдите му, нежно го избута няколко крачки назад и прошепна:

— Моля те, без сцени, не ме карай да се чувствам неудобно. Не познаваше Джон толкова добре и нямаше представа как би реагирал той на молбите й. Но сега с изумление установи, че Елис, нейният Елис, е войнствено настроен.

Тя заговори бързо:

— Ела с мен, ще поговорим тук — и го поведе назад към кея, после се сети, обърна се и каза: — Изчакай ме, нали?

Джон бе дошъл при вратата. Елис я последва до кея.

— Елис — обърна се тя към него, — какво означава всичко това?

— Разбрах, че не мога да му позволя да стане — отговори той с нещастен вид. — Имам предвид края… това не бива да става.

— Но то вече е станало, Елис. Всичко е свършено.

Но той непреклонно поклати глава.

— Не може да бъде.

— Елис, моля те…

— Не може да е свършило — обясни той, — защото аз не го чувствам така.

Тя усещаше как нощта се спуска над тях и ги обгръща.

— Какво каза?

— Говоря за нас двамата, за това как трябва да бъдат нещата.

— Елис…

— Аз съм едно нищо в това състояние… Имам нужда от теб, така и не успях да разбера онова, което се случи, а и ти знаеш, че никога не сме се разделяли, така че аз просто не успях да го осъзная. Но важното е, че се нуждая от теб.

Тя докосна лицето му. Един-единствен жест, едно едва доловимо докосване по бузата и той се отпусна. Напрежението в него се стопи. Тревогата му изчезна. Остана само нещастието.

— Обичам те — прошепна той.

Зад гърба й се разнесоха стъпки. Приближаваха. Сигурно бе Джон.

— Ох, дявол да го вземе — изпъшка тя.

— Наистина — каза Елис. — Обичам те и се нуждая от теб.

— Имаше толкова много възможности да ми го кажеш тогава, когато би могло да означава нещо.

Съжали, че го е казала. Макар да говореше истината, искаше й се да я бе премълчала.

Изражението му се промени — изражение на мъка и изненада — сякаш го бе ударила.

— Сега трябва да си вървиш — каза му тя.

Той кимна , погледна Джон и победен си тръгна.

Джонатан Регет стоеше зад гърба й. Тя остана, наблюдавайки Елис да отива при колата си, да сяда, да запалва двигателя да се изтегля на заден ход и — точно когато си мислеше, че колата ще изчезне в нощта — той спря на няколко крачки от нея.

Погледна я през прозореца — личеше си, че е обиден и наранен — после натисна педала на газта и си замина.

Джон застана до нея и сложи ръка през раменете й.

И странно, това изведнъж й се стори необичайно.

Тя стоеше загледана в смаляващите се стопове на „Датсун“-а.

— Не е нужно да ми казваш — проговори той. — Трябва да е бившият ти мъж… Елис ли беше?

Беше споменавала за него няколко пъти пред Джон и дори бе разказала с няколко думи за брака и живота им.

— Да, той беше.

— Видя ми се малко възбуден.

Думите я накараха да се усмихне — тайна усмивка в тъмнината, която Джон не можеше да види.

— Такъв е в най-добрата си форма — отговори тя.

— Кой или какво е „аватар“?

„А, табелата на колата“ — досети се тя.

— Това е той, това е Елис, компютърният му псевдоним — обясни тя.

— Платени табели — каза той. — Обожавам ги, чудесни са.

— Мисля, че не разбираш — обади се тя. — Аз му ги купих… той никога не би помислил сам да го направи. — Без сама да знае защо, тя почувства нужда да го защити, не искаше някой да остане с погрешно впечатление за него. — Той е изключителен човек — поясни тя.

— Щом казваш.

Но усмивката на лицето му беше изкуствена… а може би насмешлива, забеляза тя. Той се опита да я върне.

— Не — спря го тя.

— Защо?

— Може би някой друг път.

— Нима това можа да те разубеди? — попита той насмешливо.

— Искам да остана сама — каза тя. Топлината в гласа й беше изчезнала.

Стана й неприятно да го види откъм тази му страна. Усещаше, че ако не си тръгне веднага, тя скоро ще престане да го харесва изобщо. Бързо и безвъзратно. Изглежда, и той го почувства.

— Ясно, щом така стоят нещата… Не е необходимо да ми го нарисуваш, за да разбера…

И си тръгна по кея към входа за сектор три и своята яхта. Преди да се отдалечи прекалено много, се обърна и извика:

— Ще ти се обадя.

Но тя не го чу. Гледаше към „Датсун“-а, който спря за малко на изхода за магистралата и миг по-късно се стопи сред потока коли. На път за дома. Тя не се върна на платформата веднага. Остана на кея, опитвайки се да осмисли случилото се през последните няколко минути. Когато накрая се прибра и запали лампите, почувства се сякаш изправена пред стена, сякаш нещо се бе променило и никога вече нямаше да бъде старото. Изми чиниите, унищожавайки последното веществено свидетелство от вечерята и цялата тази нощ. След това си легна, без да се съблича. Остана да лежи, без да затваря очи, опитвайки да се отърве от усещането, че е в чужд дом и чужд живот. „И какво сега?“ — мина през ума й.

Няколко минути след полунощ тя стана. Грабна чантичката и ключовете за колата си, облече сако и бързо излезе.