Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

18.

— И хич не се притеснявай от него — каза Роберта Хъджинс. — Той се държи малко официално, но не е такъв. Важното е, че ще можеш да поработиш на машините. Питах го и той каза „Окей“. Така че не се безпокой.

Петнайсетгодишният й внук Дейвид Хъджинс седеше до нея в таксито на път за Телеграф Хил. Дейвид не отговори, но цялото му същество излъчваше съмнение.

Роберта Хъджинс също имаше известни съмнения, но не искаше да ги показва пред Дейвид. Най-важното от тях бе съмнението дали Елис Хойл ще си спомни, че днес тя ще заведе и момчето. Беше му споменала последния път, че има внук, който иска да се поупражнява на компютри, и плахо го бе попитала дали ще даде на Дейвид да използва един от неговите, когато дойде следващия път.

„Ама да, разбира се“, беше казал той.

Но с такъв като него, знаеш ли? Можеше ли този човек да запомни нещо за следващия ден и — а това беше най-важното — как да се разбере какво наистина мисли по даден въпрос?

Таксито с лекота се провираше през съботния трафик. Не след дълго вече се изкачваха по Телеграф Хил. Роберта Хъджинс забеляза „малкия“ да си чопли кожата около нокътя на палеца и го плесна през ръцете.

— Не се прави така — сгълча го тя. — Опитай се да бъдеш вежлив, но с мярка. Отговори му, ако те пита нещо. Ама да не се разбъбриш.

Но тя знаеше, че Дейвид е умно дете. С добри оценки отгоре-додолу. Много добри оценки по математика и @наука. Само му трябваше малко практика на компютри. В колежа „Макклаймъндс“ децата прекарваха три часа седмично в компютърната лаборатория. Но всъщност учебните часове бяха по петдесет минути, а и на компютър се падаха по двама.

Дейвид имаше нужда от нещо повече, отколкото колежът можеше да му обезпечи. И самите му преподаватели го признаваха. Беше чувала да разказват, че в добрите колежи даже първокурсниците получават още в началото на първия срок заедно с учебниците и компютри. А дяволските машини се оказваха нужни, за да постъпиш къде ли не. Бяха истинска магистрала за бъдещето. И Дейвид не трябваше да изпусне пътуването натам, ако тя можеше да направи нещо.

Точно затова се бе обърнала към Елис Хойл.

Толкова компютри около него, а човек не може да работи едновременно на повече от един, нали? Затова го бе попитала: „Имам внук, който е побъркан на тази тема, ще имате ли нещо против, ако следващия път поседи и опита един от тях, докато аз шетам?“.

Не й беше лесно. Мразеше да иска услуги от хората, които й плащат.

Но той бе казал: „Ама да, разбира се, няма проблем“. Сякаш наистина не ставаше дума за нищо особено. Изглежда нямаше нищо против. Но знае ли човек с такъв като него?

Таксито зави по Тесла Стрийт.

Тя взе внук си за ръка.

„Не, момченце, ти ще извървиш целия път — мислеше си тя. — До самия връх.“

— Я седни изправен — скара му се тя.

* * *

Елис Хойл бе работил на видеоскенера през цялата нощ и съботната сутрин. Работата беше уморителна, защото антената трябваше да се завърта малко по малко, да се спира, да се настройва приемането на сигнала и да се продължава нататък, след като разбереше, че не е попаднал на онова, което търси.

В един момент слънцето изгря в очите му. Работата се забави още повече, защото се появиха паразитни сигнали:

СNN, сутрешните блокове анимационни филми за деца, включването на някой досаден ранобудник към „Америка он-лайн“ или „Интернет“[1], който, изглежда, не си представяше за възможно да започне деня си по друг начин. Екраните на града постепенно се събуждаха за живот. Но той упорито продължаваше.

Удоволствието от работата го бе крепило през часовете на нощта. А сега се държеше само благодарение на силата на навика. Програмирането го бе научило, че успешният край на всяка работа обикновено изисква да се пребориш с умората. Дори най-гениално написаният софтуер в крайна сметка се свежда не толкова до гениалност, колкото до твърдоглавата упоритост да влагаш едно и също усилие — тъпо и непрестанно.

Никога няма да получиш добър резултат, престанеш ли да блъскаш в стената.

Така че той продължаваше, без да обръща внимание на слънцето в очите си и на събуждащия се около него град. Натискаше бутоните на дистанционното, поглеждаше от екрана на монитора към пейзажа на града и преместваше антената — бавно и систематично. Задачата изискваше същия интелект като работа на конвейер.

Смътно чу завъртането на ключ в ключалката на вратата. Не се обърна да погледне.

Защото мониторът пред него показваше поредния прехванат сигнал. Този път не беше анимационен филм. Нито СNN.

Пред него се виждаше компютърен екран, показващ справочник на директория със седем файла, чиито имена бяха изписани със системния шрифт на компютър IBM PC. Под имената се четяха редовете[2]:

24 file(8) copied
DISCONNECT
DISCONNECT АТ 04:26.42
CONNECT ТIME 00:14.23
copy c:\cap\*.* b:

вратата се отвори.

Елис Хойл бързо отиде до стария компютър, в който бе пуснал „Стома“ да влезе преди няколко часа. Той все още работеше. Списъкът от файлови имена на екрана съвпадаше с този на скенера. Завършваше с редовете:

24 file(s) copied
DISCONNECT

Той се върна при триножника. Това беше важно.

— Здрасти — неуверено се обади един глас зад него.

Той не се обърна. Гледаше накъде сочи антената. Към един жилищен блок отвъд Норт Бийч, някъде в основата на Ръшън Хил.

Това вероятно беше Юниън Стрийт, на около две преки над Уошингтън Скуеър.

В тази сграда се намираше компютърът, на който бяха копирани файловете от неговия стар 286.

Там беше и „Стома“.

* * *

— Здрасти — пак се обади мисис Хъджинс и този път той се обърна.

Стоеше облян от лъчите на утринното слънце. „Животът е пълен с чудеса“ — мина през ума й.

Беше стигнала до средата на стълбището и бе спряла там. Редом с нея стоеше Дейвид. На лицето му се четеше изумление от гледката в голямата стая. Тя не го бе подготвила за нея, защото бе смятала, че не би могла да я разкаже с думи, достойни за нея.

— Добро утро — каза тя. После се наклони към Дейвид, за да му покаже, че е неприлично да се втренчва така.

— Добро е наистина — съгласи се Елис Хойл.

Тя отново тръгна надолу, водеше Дейвид за ръка.

— Това е внук ми Дейвид — поясни тя.

— Разбрах — каза Елис Хойл. После се отправи към тях и се ръкува с момчето.

— Разказах му за вас. Споменах му, че ще му позволите да използва една от вашите машини и…

— Но, разбира се, Ей сега ще те оправим, Дейвид.

Изглеждаше страшно изморен.

Но някак доволен.

Тя докосна челото си и го погледна въпросително.

— Наред ли е всичко?

— О, не би могло да бъде по-добре — отговори Елис Хойл.

Бележки

[1] Две от големите компютърни мрежи; всъщност „Интернет“ е считана за „мрежа от мрежи“ и към нея са включени няколко милиона компютри. Разнообразието от поддържани рубрики трудно може да се изброи дори в отделна книжка. — б. пр.

[2] Смисълът е следният (по редове):

— съобщение колко файла са били копирани;

— команда за прекратяване на връзката;

— съобщение за часа, в който е изпълнена командата;

— съобщение за общото време на връзка;

— команда за копиране на файлове от твърд диск на дискета.