Филип Финч
Лице в лице (33)

30.

Кейт Лейвин бе пренасрочила оперативката за филма с ягуара — в нея трябваше да вземат участие тя самата и още трима от основните участници в този проект — за 10 часа сутринта в понеделник.

Синтия Фрейн, помощничка на Кейт, щеше да бъде делегиран продуцент. За нея това бе заслужено издигане, а, от друга страна, командироването й в Белиз щеше да помогне на Кейт да държи под контрол снимачния период, който заплашваше да протече хаотично и обещаваше да струва скъпо.

Сенди Уейл — режисьорка на свободна практика — беше над трийсетте. Тя неведнъж бе работила успешно за Кейт и знаеше как да се помести в сроковете на натегнат график.

Луис Маркам трябваше да бъде главният оператор и по съвместителство техник. Той беше от екипа на студиото. Но тази сутрин закъсняваше. Появи се едва в 10:45.

Беше висок мъж с дълга коса, стегната в опашка.

— Извинявам се. Знаете как се кара понеделник сутрин — каза той и сгъна дългото си тяло в последния свободен стол край бюрото на Кейт.

Кейт се опита да бъде кратка. Започна с това, че крайният срок е непоклатим и филмът трябва да бъде напълно готов за деветдесет дни. Обясни, че не могат да си позволят разточителство в разходите, но нивото трябва да е високо.

Каза, че Синтия и Сенди трябва да вземат самолета за Белиз Сити до два дни и да се захванат с предснимачната подготовка; Кейт разполагаше със списък от хора, които можеше да бъдат наети като евентуални помощници, включително с адреса на водача, от когото се очакваше да намери ягуара в дивата джунгла.

Нареди на Луис да изчака няколко дни след тяхното заминаване, за да имат време да обсъдят заедно с него как да снимат котката нощем и на познат за нея терен.

След това ги подкани да започнат свободна дискусия относно концепцията за филма и как да го направят.

Ако обстоятелствата позволяха, такива дискусии трябваше да има поне още няколко пъти, преди да започнат снимки, а и след това. Това бе единствено правилният начин концепцията да приеме форма и да се запази достатъчно дълго в съзнанието на половин дузина талантливи кинодокументалисти.

Кейт имаше правило за протичането на подобни обсъждания: на всяка нова идея се даваха пет минути живот, преди някой да каже нещо срещу нея. Това бе начин да се окуражат свежите идеи.

Но понякога той удължаваше работните съвещания. И ето че днес Кейт нетърпеливо поглеждаше часовника върху бюрото си.

11:22.

11:28.

Но това бе само един непознат. Лице без особено значение в живота й: та нали само преди три дни по това време тя дори не бе подозирала за съществуването му. И той сигурно скоро щеше да изчезне завинаги.

11:36.

11:40… А Сектор три на кея се намираше на пет минути път с кола.

Тя стана и каза:

— Добре, продължете сами.

Те се спогледаха изненадани. Кейт рядко претупваше подобни съвещания.

— Излизаш ли? — попита Синтия. Знаеше, че Кейт няма други планирани срещи за днес.

— За малко. — Не бе нужно да им обяснява, нали все пак тя беше шефът тук. — Ако приключите преди да се върна, на добър път. Починете си довечера и утре, защото очаквам да се хванете активно на работа, когато стигнете. В случай че се появи нужда от нещо, обадете ми се тук.

В този миг се обади Луис Маркам.

— Мислех да звънна на Елис за тези нощни снимки. Да видя дали няма да предложи нещо оригинално.

Само допреди няколко дни Кейт би казала без замисляне: „Разбира се, поговори с него и действай.“ Самото предложение би й допаднало, защото означаваше, че Елис ще се ангажира с нещо полезно.

Но сега си спомни, че се опитва да скъса с него… и някак не вървеше Елис да се появява около нея в подобен момент.

— Елис вече не работи тук — каза тя.

— Знам, затова питам.

— Защо държиш да намесваш Елис в този проект? Нали на теб плащам да вършиш тази работа.

— Елис е по-умен от мен — призна Луис Маркам.

Е, срещу това не можеше да каже нищо. После осъзна, че сроковете, в които трябваше да се вместят, са критични, така че всяка помощ отвън би била добре дошла.

— Добре тогава — съгласи се тя и допълни: — Но се погрижи да му бъде заплатено, защото отсега нататък той ще работи на договор като всеки друг външен сътрудник.

И излезе, спирайки за миг пред огледалото в коридора.

Беше свалила гюрука на „Миата“-та. Денят беше топъл.

Запали и излезе от паркинга, завивайки по Бриджуей — магистралата, по която се стигаше до кейовете.

Часовникът й показваше 11:47.

Движението по Бриджуей беше натоварено. Проклетите туристи бяха плъзнали навсякъде.

Беше 11:51, когато отби в паркинга на трети сектор.

Той бе там, подпрян на един стълб на входа за паркинга, зачетен в книга, по джинси и пуловер без яка. Тя спря недалеч от него и зачака, без да гаси двигателя.

Той вдигна поглед от книгата.

Усмихна й се непринудено. Равни бели зъби, разбъркана коса, широки рамене.

През главата й мина мисълта, че тъй, както стои облян от слънчевата светлина, изглежда златен.

Той се отмести от стълба и без да бърза, се отправи към нея. За един кратък миг тя успя да зърне заглавието на книгата, преди той да я напъха в джоба на якето, което носеше преметнато през ръка.

Поезия. Уилям Карлос Уилямс.

„Господи — помисли си тя, — при тази външност той дори чете!“

— Съжалявам — проговори тя, — не можах да се откъсна по-рано. Знам, че закъснях.

— Така ли? Не си нося часовника. Забутал съм го някъде из багажа.

Той седна на седалката до нея.

Няма часовник. Беше ли възможно някой да живее без часовник?

В този момент тя се сети, че пет минути по-рано или по-късно едва ли имат някакво значение, когато човек се движи с пет възли из морето.

Но за нея времето представляваше среда, от която не можеше да се измъкне. Спомняше си дълги, направо безкрайни дискусии в монтажната кабина дали да се използва още един-единствен кадър от заснетата видеолента, или не — спор относно една трийсета част от секундата.

„Нищо чудно, че този мъж се движи така спокойно“ — мина през ума й.

Той определено можеше да я научи на някои неща.

Очакваше да се виждат поне още няколко дни. Цялата сутрин, а и предната нощ, се бе надявала да е така.

Отново изкара колата на Бриджуей, този път в северна посока. Искаше да го заведе на ресторант на кея в Тибурон.

Стоповете на колата пред нея светнаха. Тя изключи от скорост и натисна педала на спирачката. „Миата“-та спря. Няколко секунди по-късно, опитвайки се да изглежда съвсем спокойна, тя попита:

— Какво става с генератора?

— Тази сутрин го размених за ремонтиран. Днес-утре ще монтирам новия.

— Кога планираш да отплаваш за Мексико?

— Никога не съм имал твърд план — обясни той. — По-скоро заявих намерението си да го направя.

Тя се обърна да го погледне.

— Какво, по дяволите, означава това?

Той също се обърна към нея и спокойно посрещна погледа й.

— Означава, че засега няма да пътувам никъде.

Колите пред тях отново потеглиха. Тя кимна веднъж и включи на скорост. „Миата“-та се понесе по магистралата.