Филип Финч
Лице в лице (25)

22.

Когато остана сам, Елис Хойл отново се обърна към видеоскенера. Екранът на монитора беше празен. Помисли си, че мисис Хъджинс може да е помръднала антената по време на чистенето, но когато повторно сканира жилищния блок, от него не се излъчваха никакви видеосигнали. Изглежда, „Стома“ беше изключил монитора си по някое време през последните няколко часа.

Елис Хойл си спомни, че навремето Кейт бе купила бинокъл, за да наблюдава с него корабите в пристанището. Порови се из шкафовете и го намери. Застана при прозореца и огледа сградата на Юниън Стрийт. Бели стени. Три етажа. По четири прозореца на етаж от страната, гледаща към улицата. Искаше да е сигурен, че ще може да я намери на място.

После се качи по стълбището и излезе през входната врата.

Почувства лъчите на слънцето върху кожата си, усети галещия бриз по лицето си, но не спря да им се наслади, а тръгна надолу по хълма. Пресече Киърни Стрийт и зави по „Филберт“. Подмина голямата църква — наричаше се „Свети Петър и Павел“ и днес в нея имаше венчавка — и наближи малката детска площадка на ъгъла на Уошингтън Скуеър, където хлапетата се търкаляха из пясъка и лазеха по катерушките.

Искаше му се да бе избрал друг маршрут — такъв, по който двамата с Кейт да не бяха минавали заедно, — но не можеше да се сети за кътче из Норт Бийч, където да не се бяха разхождали, и то много пъти.

Правеха го често в съботен ден, като днес. Спускаха се по хълма и избираха някое местенце за късна закуска или ранен обед, или и двете заедно. Като например малката пекарна отсреща, от другата страна на Колъмбъс Авеню, където бяха идвали повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Бяха прекарали заедно почти половината си живот. За Елис Хойл Сан Франциско и окръг Марин бяха осеяни с предизвикващи болка в душата му места, все свързани с някакъв спомен от съвместно изживяване.

Беше обзавел къщата според собствения си вкус, така че не можеше да я възприема като място, където двамата бяха живели и се бяха обичали. Но светът навън не можеше да се промени така лесно. И той с нищо не можеше да прогони болката, когато се замислеше за нея…

Опита се поне да я потисне. Беше правил това много пъти, беше се научил да я овладява. Тя не искаше да отстъпи, но той беше по-упорит.

Извървя една пряка по Колъмбъс, пресече на червено и се озова на ъгъла на Юниън Стрийт.

Сега трябваше да измине още две преки по улицата, изкачвайки се по Ръшън Хил. Белостенната сграда бе лесна за откриване.

Както повечето други къщи в този гъсто населен район и тази се издигаше веднага до тротоара. Зад стъклената входна врата се виждаше плътна стена от пощенски кутии и табелки със звънци. Дванайсет апартамента, по четири на етаж.

По дължината на една от страните на блока минаваше къс коридор. Елис Хойл тръгна по него и видя, че той се свързва с вътрешна алея, успоредна на оставащата от другата страна Юниън Стрийт. Зад сградата имаше козирка, под която на асфалта бяха начертани правоъгълници за паркиране, маркирани с номерата на апартаментите.

Виждаше се и ниша, в която стоеше голям контейнер за боклук, над който се отваряше изходната дупка на шахта за изхвърляне на отпадъци. Елис Хойл се приближи до контейнера и погледна през ръба му. Беше пълен малко над половината. Помисли си, че шахтата без съмнение излиза в края на коридора на всеки от етажите — нали точно нея използваха наемателите, за да се отърват от боклуците.

И с тази мисъл в главата Елис Хойл взе решение да направи нещо, което не бе правил от години. Хвана се за ръба на контейнера, прехвърли се вътре и се претърколи сред отпадъците.

Беше се научил да рови из боклуците още през юношеските си години на фрийкър. Основният източник на находки бяха големите кофи за боклук зад офисите на телефонните компании: технически ръководства, разпечатки на резултатите от последните контролни измервания — все едно ключовете за цялата телефонна система. Разбира се, ако знаеш как да ги използваш.

Бързо се беше научил да претърсва отпадъците, много бързо след като бе видял какви неща изхвърлят хората.

Така че сега клекна в контейнера встрани от отвора на шахтата. Започна да издърпва един по един чувалите, да ги разтваря и да разстила съдържанието им пред себе си. Основно хартиени отпадъци, кутии от напитки, бутилки и дори един сгъваем стол.

Разнообразието не беше особено впечатляващо — изглежда, останалата част беше смляна от мелачките, монтирани в сифоните на кухненските умивалници, — но въпреки това съжали, че не носи ръкавици. Като юноша никога не излизаше на подобна акция, без да вземе чифт ръкавици със себе си.

Един от зелените пластмасови чували се оказа особено тежък. Когато го разкъса, от него изпаднаха купища списания. Името на получателя върху етикетите беше едно и също: К. Хартмунд от апартамент 1А.

К. Хартмунд се бе абонирал за „Byte“, „Computer Shopper“, „РС Graphics & Video“ — все общопризнати списания с широк профил. Но в същата купчина Елис Хойл намери и нещо, което четеше и той:

„Dr.Dobb’s Journal“ — месечно издание за програмисти,

„Morph’s Outpost“ — за разработчици на софтуер, „IЕЕЕ Spectrum“ — месечник на сдружението на електронните и електроинженери.

Но дори тези тежкокалибрени издания не доказваха, че К. Хартмунд е „Стома“. В последно време Сан Франциско беше за специалистите по мултимедия^[1] онова, което бе Лос Анжелис за сценаристите на филми. Само да търкулнеш топка за боулинг по улицата в правилно избран квартал и тя ще смачка поне трима-четирима.

Елис Хойл остави списанията настрана и продължи да изучава съдържанието на чувала.

К. Хартмунд получаваше и бюлетина на групата за помощ на болните от множествена склероза.

И каталог за санитарна медицина, инвалидни колички и протези.

Освен това и сметка за телефона за месец март — не, две сметки за два телефона — на името на Кристиян Вилем Хартмунд, на обща сума равна на базисния абонамент за притежаването на телефон, плюс добавка за поддържането на по един необявен телефонен номер към всеки от телефоните.

Номерата бяха написани на формулярите, които Елис Хойл внимателно прибра в джоба си.

Остана в контейнера още двайсетина минути. Тук никой не можеше да го види. Продължи да разкъсва други чували, но повече така и не намери нищо интересно.

Измъкна се навън, в края на редицата за паркиране се виждаше незаетото място за колата на наемателя, живеещ в апартамент 1А. На стената пред него някой бе прикрепил уличния знак, изобразяващ инвалидна количка.

Той заобиколи сградата и отново излезе отпред. Името върху пощенската кутия за апартамент 1А беше „К. Хартмунд“. Елис Хойл различи през стъклената входна врата, че въпросният апартамент е първият отляво.

Зави зад левия ъгъл и видя, че прозорецът на апартамента е на два метра над тротоара — малко височко, за да хвърлиш вътре бегъл небрежен поглед. И щорите бяха пуснати. Изглежда, имаше и други хора на този свят, които смятаха, че слънчевата светлина е само досаден блясък в екрана на монитора. Елис продължи обиколката в същата посока. На късата страна имаше втори прозорец, който трябваше да е на същото жилище. Но и той беше по-високо от човешки ръст.

Елис Хойл излезе от задната страна при контейнера за боклук, издърпа отвътре сгъваемия стол, разтвори го, отнесе го до страничния прозорец и стъпи на него. Никой не го видя. Никой не извика да го спре.

Оказа се прозорец на банята. Венецианските щори бяха затворени, но процепът между тях бе достатъчен, за да му позволи да надникне. Вратата на банята бе отворена и той можа да хвърли поглед в дневната.

На масата се виждаха два компютъра: Мак и PC^[2].

Екраните им бяха тъмни.

Но до PC-то имаше черен телефон с гъвкава антена.

Клетъчен телефон. Беше открил „Стома“.

* * *

Щом се прибра в дома си на Телеграф Хил, Елис Хойл отново пусна щорите.

После седна пред един от компютрите и взе дискетата с прочистената версия на TRY_ME, която Дейвид Хъджинс беше оставил встрани. Копира програмата на твърдия диск и я зареди от него.

Екранът просветна за миг и бавно притъмня. Намираше се на стоманен мост…