Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

II
„Аватар“ 6–7 май

12.

Лий Уейд изкачваше със своята „Краун Виктория“ стръмнините на Телеграф Хил. Дъждът струеше по предното стъкло на колата. След сухата и топла зима — малкото снеговалежи в планините Сиера даваха основания да се очаква режим на водата през лятото — през пролетта небето сякаш се бе продънило.

Уейд караше бавно, оглеждайки за място, където да паркира. Когато стигна до задънения край на уличката, едва успя да направи маневра, за да обърне. Краят на тротоара беше боядисан в червено, а това означаваше забрана да се паркира по всяко време на денонощието. Той качи колата на тротоара, възсядайки червената ивица по ръба.

След това слезе, заключи и тръгна пеша. Беше без шапка и не носеше чадър. Истинските полицаи не носят чадъри.

Близо две седмици след като получи нареждане от съда, компанията „Пасифик Бел“ предостави извлечение от архивата си на номерата, с които Доналд Траск се бе свързвал по домашния си телефон. Бяха изпратили по факса грижливо подреден компютърно генериран списък на всяко обаждане през последните три месеца.

Уейд и партньорът му си бяха поставили за цел да посетят всеки местен абонат от списъка в опит да сглобят някаква представа за личния живот на Доналд Траск и може би така да получат някакви указания каква би могла да бъде причината за смъртта му.

Повечето хора не съзнават, че телефонните компании документират всяко тяхно местно позвъняване. Доста дълго полицията, а дори и ФБР, също не знаеха за това.

Какво да се прави, телекомуникациите са пълни с подобни малки изненади.

Лий Уейд спря на тротоара, огледа къщата пред себе си, прекоси късото разстояние, което го отделяше от входната врата на Тесла Стрийт 2600, и натисна звънеца.

Никой не му отвори, а и Уейд не чу нито звън на звънец вътре в къщата, нито какъвто и да било друг шум. По лицето му се стичаха струйки вода. Косата му беше залепнала на челото.

Той отново натисна звънеца и този път го задържа за дълго. Това донесе очаквания резултат. Няколко секунди по-късно вратата се отвори. Показа се бял, някъде над трийсетте, средно висок и с нормална фигура. Изглеждаше леко раздразнен и едновременно с това някак отнесен.

Лий Уейд вече беше приготвил полицейската значка и служебната карта от черна кожа в лявата си ръка. Едновременно с отварянето на вратата той разтвори картата и каза:

— Здрасти, аз съм Лий Уейд от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско.

Наблюдаваше внимателно. Много хора реагират на тази фраза по един или друг начин и винаги е интересно да се забележи тяхната реакция на думата „убийства“, особено когато произнасянето й не е очаквано.

Но този случай бе доста по-различен. Мъжът, който му бе отворил вратата — кафяви очи, черна коса в начална фаза на посребряването, брада на два-три дни, облекло, чиято единствена цел като че ли беше да покаже на останалите колко малко го е грижа как изглежда в техните очи — този мърляч от другата страна на прага се държеше, сякаш изобщо не бе чувал такава дума. Изражението му остана непроменено.

— Търся Елис Хойл — продължи Уейд и прибра значката в джоба си.

— Е, това съм аз — призна грънджът след кратка пауза.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

Нова кратка пауза. Дъждът се стичаше по лицето на Уейд.

— Защо? — осведоми се грънджът.

— В момента извършваме разследване — поясни Уейд, използвайки множественото число, за да внуши по някакъв начин, че с неблагодарната задача се е захванала могъщата машина на неговия отдел. После допълни просто за в случай, че този тип не бе чул добре първия път: — Разследване на убийство.

Грънджът, твърдящ, че името му е Елис Хойл, се държеше като че ли думите достигат до него от безкрайно голямо разстояние. Сякаш макар тялото му да се намираше тук, на прага на тази врата, съзнанието му бе на друго, много по-интересно място.

Уейд се двоумеше дали не е прекъснал някое сериозно занимание, или го е спрял точно в момент на вземане на наркотик.

— Какво искате? — попита накрая Елис Хойл.

— Не може ли да поговорим вътре?

— Защо? — не разбра Елис Хойл. Пак.

Уейд почувства, че кипва. Обикновено беше много сдържан, вежлив и стриктно се придържаше към правилата за общуване с хората, с които се налагаше да влиза в контакт. Можеше дори да бъде добросърдечен. Но Елис Хойл и тъпото му изражение го бяха извадили от равновесие.

— Защото тук навън вали, та ще се скъса — обясни той. Не повиши тон, но в гласа му прозвуча остра нотка, която трудно би могла да остане незабелязана. — И защото приличам на шибан виетнамец в джунглата, по който дъждът се стича като по улук.

Елис Хойл хвърли поглед към небето, сякаш забелязваше дъжда едва сега.

— Да — каза той и отстъпи навътре, за да даде на Лий Уейд възможност да влезе.

Уейд го направи и веднага съжали, защото когато Елис Хойл затвори вратата, вътре настъпи истински мрак.

Мракът караше Уейд да се чувства неуверен. Да бъде в чужда тъмна стая в компанията на непознат… не, това никак не му допадаше. Колкото и странно да изглежда това някому, полицаите държат да виждат по всяко време къде се намират и какво става около тях.

— Тук няма ли осветление? — не се сдържа той.

Елис Хойл май не беше сигурен какъв е отговорът на този въпрос. Той се огледа неуверено, после пристъпи настрани, намери ключа на осветлението и над главите им светна лампа.

— Благодаря — искрено каза Уейд. — Познавате ли човек на име Доналд Траск?

— Не — отговори Елис Хойл този път почти веднага.

— Помислете.

— Няма за какво. Знам кои хора познавам.

— Той се е обаждал на телефон, намиращ се във вашата къща, цели четири пъти през март.

— Не познавам Доналд Траск.

— Може би е звънял на някой друг тук. Има ли тук лице, което приема телефонни позвънявания?

— Не — каза Елис Хойл. — Аз живея сам. — После размисли и попита: — А с кой номер се е свързвал?

Лий Уейд извади копието от разпечатката на „Пасифик Бел“, написа номера на листче от бележника си, пояснявайки, че е регистриран на името на Елис Хойл и адресът съвпада, откъсна листчето и го подаде.

Елис Хойл хвърли бегъл поглед и отговори:

— Това е една от компютърните ми линии… изчакайте.

После рязко се извърна и тръгна надолу по стълбите, които се спускаха от входната площадка. Уейд се премести на края на площадката и проследи Елис Хойл, който слезе на долното ниво и без да се двоуми, се отправи към единия от компютрите на масите пред себе си.

Единственото осветление долу беше от екраните на трите компютърни монитора. „Три компютъра“ — отбеляза наум Лий Уейд.

Цялата невероятна стая долу му приличаше на склад за електроника. Той усети, че с недоумение се пита: „Боже Господи, ама този наистина ли живее такъв живот?“

Пръстите на Елис Хойл прелетяха по клавиатурата и макар да чукаше само с двата си показалеца, те се движеха , с такава скорост, че направо не се виждаха. Никога досега Уейд не бе виждал някой да печати толкова бързо.

— От кой номер е звънял? — попита Елис Хойл, без да вдига поглед от екрана.

— Не мога да ви кажа, това е служебна тайна — отговори Уейд, макар да не казваше истината. Просто не искаше да издава повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Оо, да, полицейски дела, служебни тайни, ясно — саркастично проточи Елис Хойл. Уейд се убеди, че действително не харесва този тип. Човекът се порови известно време из бъркотията на едно от бюрата и доста по-бързо, отколкото Уейд очакваше, че може да е възможно, намери онова, което търсеше. Беше малък сребрист диск — компакт-диск.

Елис Хойл мушна диска в процепа на един от компютрите.

Чукна още няколко пъти на клавиатурата пред себе си и почти веднага изрече, без да вдига поглед от екрана:

— Това трябва да е Доналд Траск от Честнът Стрийт. — И издиктува правилния му телефонен номер.

На Лий Уейд му трябваха една-две секунди, за да смели случилото се.

— Откъде знаете? — попита накрая той.

Дискът се подаде обратно в процепа, Елис Хойл го взе с два пръста и го вдигна.

— Списък на всички частни телефонни номера по Западното крайбрежие на САЩ. Вие казахте, че сте от местната полиция, значи и той е местен. На всичко отгоре се оказа и единственият Доналд Траск за тази централа.

— Я виж ти… — изтръгна от себе си Уейд.

Но Елис Хойл изобщо не го слушаше. Беше се навел пред друга машина и пръстите му пак летяха над нейната клавиатура.

— Ще опитам да го идентифицирам по номера — каза той и преди Уейд да се поинтересува какво означава това, възкликна: — Оо, та това бил „ДийТийДюд“.

— Какво, какво?

— Идентификаторът му — „ДийТийДюд“ в една дума — обясни Елис Хойл и издиктува името по букви, допълвайки: — Така е бил известен във „Вербум“. Но също е и „ДуумДюд“… използваше два идентификатора и мислеше, че не знам, но аз се досетих.

— Нищо не разбирам — призна си Уейд.

И тогава Елис Хойл му обясни всичко за „Вербум“ и идеята за системата, като намали темпото, когато забеляза, че Уейд наистина нищо не разбира. Направи го с шест или седем изречения — точни, изчистени от излишните думи, с внимателно подбрани фрази.

О, това отнесено изражение наистина бе заблуждаващо! Тук не можеше да става и дума за наркотик. Точно обратното. Този човек доста се оживяваше, когато намереше причина да фокусира съзнанието си.

— И колко често сте разговаряли с него? — запита Уейд.

— Никога.

— Аз притежавам извлечение от телефонната компания, от което е видно, че на вашия телефонен номер е позвънено три пъти, и връзката е продължила повече от час.

— Не се съмнявам, че е така. Ако бяхте проверили и моя номер, щяхте да откриете три или четири позвънявания до него.

— Не, вие сте говорили с него шест или седем пъти — уточни Уейд.

— Неговият компютър се е свързал с моя. Моят компютър се е свързал с неговия. Аз никога не съм говорил с този човек. Той искаше да играе „Дуум“.[1] Беше побъркан на тема „Дуум“. „Вербум“ поддържа форум, където можеш да намериш партньор за всякаква игра и той често се включваше там, за да убеди някой да играе с него „Дуум“.

— Дуум… — повтори Уейд.

— Игра. Ако се играе от сам човек, звездният десантчик се изправя срещу пришълци и зомбита. Ако се играе по модем, двубоят е между двама десантчици, а пришълците и зомбитата се мотаят наоколо, за да е по-весело. Е, „ДийТийДюд“ обичаше да играе по този начин: в режим „Смъртен двубой“.

Смисълът едва не убягна на Лий Уейд. Но той схвана и за да е сигурен, че е разбрал правилно, помоли Елис Хойл да му повтори идеята отново.

Аха, „смъртен двубой“. Май така се бе изразил Елис Хойл.

— И не сте се срещали с него? — поиска да се увери Уейд.

— Не лично.

— И не сте разговаряли?

— Не съм чувал гласа му. — Елис Хойл не скриваше, че с труд овладява нетърпението си, като човек, който ненавижда да повтаря отдавна известни неща.

— И дори не знаехте името му?

— Регистрирах го като „ДийТийДюд“. Щом това е добре за него, за мен изобщо пък няма проблем.

Той гледаше Лий Уейд, без да примигва. Може би с погледа на човек, който няма какво да крие.

А може би като някой, който знае, че няма как да бъде разкрит.

Уейд бръкна в джоба си и извади визитната си картичка. На нея, на фона на герба на Сан Франциско, бяха написани името и служебният му телефон. Подаде я.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо.

— Разбира се. — Елис Уейд взе картичката.

— Така и не ме попитахте какво му се е случило — отбеляза Уейд. — Всички се интересуват. Повечето хора не могат да се спрат да задават въпроси, когато се изправя пред тях.

— Той е мъртъв, някой го е убил, а вие се опитвате да откриете кой е той. Няма други причини да сте тук. — Уейд кимна. — Толкова.

— Хм, това е само един от начините да се погледне на нещата.

Уейд тръгна нагоре по стълбището. Елис Хойл остана долу при своите машини. Когато Уейд стигна до входната площадка, Елис Хойл вече отново седеше и гледаше единия от мониторите. За него Лий Уейд вече беше излязъл от къщата му, а може би и завинаги от живота му.

Но Лий Уейд не беше свършил.

— Забравих да попитам — обади се той отгоре. — Когато двамата с него играехте, кой обикновено побеждаваше?

Елис Хойл се завъртя в стола си и погледна към него.

— Спуквах му гъза — засмя се той като дванайсетгодишен хлапак. — Всеки път.

— Всеки път? — удиви се Уейд. — Не загубихте дори веднъж?

— Аз рядко губя срещу когото и да е било.

— Значи сте добър на тази игра, така ли?

— Добър съм на всички — отсече Елис Хойл.

Бележки

[1] Много популярна компютърна игра — б. пр.