Филип Финч
Лице в лице (31)

28.

Пътуването през залива Ричардсън продължи само няколко минути. Джон спря в Аяла Коув на северната страна на остров Ейнджъл, в тесния пролив между острова и полуострова, на който се намираше Тибурон.

Стигнаха до пясъчния бряг с малка надуваема лодка „Зодиак“. Точно пред тях се намираше управлението на парка — ниска двуетажна постройка, в началото на века използвана като карантинно отделение за прииждащите азиатци.

Много хора бяха дошли на пикник и се бяха разположили по тревата пред сградата. Скритият под пищната зеленина нос на острова се издигаше зад тях.

Джон привърза лодката и Кейт го поведе по пътечката, която се провираше през цялата западна част на острова. Джон вървеше до нея и тъй като пътечката беше тясна, рамената и ръцете им често се докосваха.

Усещането беше странно. Тя беше минавала по тази пътечка десетки пъти, но само с Елис. Присъствието на този непознат до нея сега правеше острова съвсем различно място. Това й допадаше. Чувстваше се освежена.

Само след няколко минути бяха оставили хората зад гърба си. Заобикаляха ги дървета. Тежка миризма на евкалипт ги обгръщаше отвсякъде. През стволовете на дърветата се виждаше Соусалито и мостът Голдън Гейт, а отвъд него Тихият океан се разтваряше в сивата мъгла. Той я хвана за ръката и тя не я отдръпна. Продължиха да вървят.

Пътеката ги водеше през склоновете на високия централен хълм Маунт Ливърмор, който доминираше над целия остров. Дърветата постепенно се разредиха и от другата страна на залива се показа Сан Франциско — кейовете, Телеграф Хил и Койт Тауър, Марина и безкрайната панорама от къщи, разположени по геометрически правилно подредените авенюта, завършващи почти в самия океан.

Под краката им хълмът свършваше в извита като шпора ивица земя, която навлизаше във водата, сочейки на югоизток, към вътрешността на залива.

В самата основа на „шпората“, на заоблено възвишение, от двете страни на което имаше плажове, се намираше равна бетонна площадка. От доста време насам на остров Ейнджъл бе имало и военни обекти — от средата на миналия век до началото на 60-те години. Свидетелствата за това — казармени помещения, пътища и полигони — все още осейваха целия остров. Площадката пред очите им беше последният военен строеж — от 1954 до 1962 година тя бе използвана от ракетна батарея.

Кейт и Джон останаха загледани няколко минути. В сините води плаваха множество лодки, слънчевите лъчи се отразяваха от водната повърхност, а по мостовете и в града сновяха безкрайни потоци коли.

— Чудесно е — проговори той. Обхвана я през кръста, без да откъсва поглед от гледката. Притегли я към себе си и тя не се противопостави.

После се обърна с лице към нея.

— Чудесно — повтори той. Но този път гледаше нея.

* * *

В ранния следобед потеглиха на дизелова тяга назад през залива Ричардсън. Кейт стоеше изправена до Джон, който с лекота насочи яхтата към кея и толкова внимателно заходи към платформата на дома й, че тя не разбра кога докоснаха гумените предпазители. Без да пуска руля, той каза:

— Трябва да се видим пак. — Гласът му се извисяваше над шума на двигателя. — Просто трябва. Ще бъде лудост да не го направим.

— Добре — каза тя.

— Тогава те каня на обед утре. Ще минеш ли покрай мен да ме вземеш? — И той кимна към Сектор три.

— Единайсет и половина — предложи тя. — Ще си бъдеш ли там?

— Че къде другаде — отговори той. Ох, тази подлудяваща усмивка!

Тя слезе от палубата, махна му с ръка, спря и го изчака да направи маневра и да завие в обратна посока. После той се насочи на юг, към Сектор три. Тя остана загледана в него. Яхтата и фигурата на нея се смаляваха в далечината като непостижима мечта. Невероятно хубава мечта.

Тя влезе вкъщи и домът й се стори пуст и чужд. Нямаше какво да прави, така че уби част от времето в ненужно чистене.

Само след час вече съжаляваше, че го е пуснала да си върви.

Вярно, че така бе решила още в началото: да се държи на дистанция, да не задълбочава нещата. Нещата, каквито и да бяха те.

Само че сега тази идея й се струваше тъпа.

Все пак знаеше къде би могла да намери малко разнообразие, поне в известен смисъл. Много постно и незадоволяващо, особено след последните няколко часа, но след като не разполагаше с компания от плът и кръв, това бе най-доброто, на което можеше да разчита. Отиде при компютъра, включи го и набра „Вербум“.

Включи се в системата и тя я поздрави както обикновено:

Добре дошла, Зиги.

Последно изключване: 17:26; 05/05/94

Тя въведе:

Visit WI

Три от постоянните — „Нанси-Т“, „Мичико“ и „Аврора“ — я приветстваха, когато системата обяви за присъединяването й към групата.

Не го бе правила от близо седмица, така че се намести по-удобно на стола и зачете какво се бе случило междувременно.

Няколко минути по-късно се появи и „Саломе“ и „Мичико“ написа:

Мичико> Още един неспокоен дух, бродещ из етера. Отдавна не сме се чували.

Саломе> Имам абсолютно извинение за отсъствието си. От поддръжката изпратиха нов техник за ремонт на басейна миналата седмица и той дойде кипящ от желание да прекара един дълъг уикенд в Санта Круз.

Нанси-Т> Извинението е прието. А какво ще каже Зиги в свое оправдание?

Зиги> Моето оправдание е работата. Както винаги.

Мичико> По този начин май никога няма да срещнеш никого.

Зиги> Да се надяваме, че бъркаш.

Аврора> Охо, Зиги май е напипала жилата!

Саломе> Я кажи, дебела ли е?

Мичико> Хайде, Зиг, казвай всичко!

Зиги> Доста симпатичен. Интересен. Определено не е като другите. Мореплавател.

Мичико> Току-що завърнал се от дълго пътешествие, нали?

Саломе> Ерген?

Зиги> Да.

Мичико> Симпатичен, казваш? Само не уточнявай, че всичко е въпрос на вкус.

Зиги> Мисля, че присъдата в това отношение е безапелационна: той определено хваща окото.

Нанси-Т> На мен ми звучи сериозно.

Зиги> Е, аз практически не го познавам.

Мичико> Само не си губи времето със стандартните презастраховки — няма кой да ти се върже!

Зиги> Признавам, интересен е.

Саломе> Тишина, всички. Тишина в знак на уважение. Нека свалим пръсти от клавиатурите и предоставим на Зиги цялата сцена… Ето, така е по-добре… Сега, Зиги, кажи ни за милото момче. И моля те, не изпускай нито една пикантна подробност…