Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
F2F, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра.Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [F2F / Phillip FINCH (1995)]. Страници: 272. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

23.

Когато Стивън Левист отвори първия лист на честитката, тя неочаквано проговори.

Неговото семейство изрече в нестроен хор: „Честит рожден ден, Стивън. Ние те обичаме, желаем ти да го празнуваш много пъти и още веднъж честит рожден ден, Стивън.“ Разнесоха се поздравителни възгласи. Той затвори картичката. И отново я отвори. И пак изслуша поздравлението. Продължи точно десет секунди — знаеше, защото засече времето с новия подарък за рождения си ден: цифров часовник. Картичката беше дванайсет на двайсет сантиметра. Но бе малко по-тежка от обикновена поздравителна картичка и дебела почти сантиметър. Не след дълго откри отвора, който му даде възможност да измъкне навън вътрешностите й: миниатюрен говорител и интегрален микрофон, свързани към печатна платка с площ около два квадратни сантиметра, захранвана от батерийка с размера на копче за дрехи. На гърба й имаше цена: $7.95. Ако се включеше и данъкът, това би означавало малко над осем долара за едно напълно завършено записващо/възпроизвеждащо устройство, притежаващо достатъчно постоянна памет, за да съхрани десетсекунден звуков сигнал с честотна лента — е, тук вече можеше само да предполага — около 11 килохерца.

Беше впечатлен. За нещастие десет секунди бяха недостатъчни за онова, което бе замислил.

И докато обмисляше дилемата, пред която бе изправен, той похапваше, без да спира, евтини бонбонки с млечен пълнеж от кутията пред себе си. Всъщност десетте секунди щяха да му стигнат, ако можеше да запише онези десет секунди, които го интересуваха. Това го наведе на една идея.

Той извади стария касетофон, който бе купил за долар и половина при гаражна разпродажба[1]. Отвори кутията и с помощта на секачките и малка отвертка свали VOX[2] превключвателя.

Записващият блок на честитката беше монтиран върху бяла пластмасова рамка. Той разпои жицата на говорителя и я съедини към микрофонен жак. После подмени контактната схема с VOX ключа на стария касетофон.

Записът сега щеше да става само когато се чуеше глас или силен шум. Тонът на една цифра при номеронабирането би трябвало също да го задейства.

След като изряза излишната пластмаса, останалата част на малкото записващо устройство, състоящо се от печатна платка, микрофон и захранване, лесно се събра в бонбонената кутия. Още повече че тя вече беше празна.

Той постави кутията до телефона, така че микрофонът да опре на него. Вдигна слушалката, бързо натисна бутоните 1-2-3-4-5 и постави слушалката обратно. В този момент вратата на стаята му се отвори. Влезе майка му.

Подаде му плик — не, в същия момент той видя, че това е твърда картонена опаковка за изпращане на дискети.

— Току-що пристигна за теб — каза тя.

После свали поглед върху лицевата страна на честитката пред него. Усмихна се. Дори не забеляза, че вече е изкормена.

— Не е ли чудесна? — попита тя. — Видях я в магазин за подаръци на „Танфоран“ и веднага ми хареса.

Поддавайки се на някакъв вътрешен импулс, тя се наведе, целуна го по темето и разроши косата му.

Не можеше да разбере защо хората продължават да се държат по този начин с него. Той вече беше на дванайсет години и два дни, но истината бе, че изглеждаше по-малък.

Краката му, раменете, гласът и лицето му бяха като на десетгодишно момче.

А защо не и на десетгодишно момиче, ако си помисли човек?

Отвратително.

Мразеше се, че изглежда като десетгодишен. Мразеше възрастните, които не можеха да се сдържат и все намираха причина да го мушкат с пръст, да го щипят и да го разрошват така, както се прави с най-малките. Майка му се усмихна и излезе.

Стивън разкъса опаковката и надникна вътре. Там имаше две дискети, надписани TRY_ME Disk#1 и TRY_ME Disk#2, заедно с листче хартия, на което беше напечатано: Страхотен софтуер!!!

Без обратен адрес. Помисли си, че може да ги е изпратил някой от приятелите му. Не от най-добрите, защото най-добрите му приятели много добре знаеха, че Стивън е надрасъл „страхотния софтуер“.

Всички, които наистина го познаваха, знаеха, че Стивън в момента е в процес на израстване до хакер и че като хакер той има нужда не от „страхотен“ софтуер, а от кодове.

Той остави дискетите встрани, извади малкото записващо устройство от кутията за бонбони и мушна кабела на изхода в съединителя на звуковата карта в компютъра си.

После включи устройството на възпроизвеждане. Екранът на монитора пред него веднага изобрази времедиаграмата на десетсекундния запис, сега вече записан на твърдия диск като аудио-файл. Пиковете във времедиаграмата показваха, че интегралният микрофон бе регистрирал звуковете през тънкия картон на кутията — всъщност кутията дори беше изиграла спомагателната роля на резонаторен бокс.

Отново прослуша файла. Този път в малкия прозорец в долния ъгъл на монитора се показаха цифрите 12345 едновременно с всеки тон.

Програмата беше анализирала тоновете и правилно бе идентифицирала всеки натиснат бутон.

Сега беше време за следващия експеримент. Без да вдига слушалката, той отново започна да натиска бутоните с нормална според него скорост. Точно на десетата секунда спря и установи, че е натиснал 24 бутона.

Опита пак, този път съвсем малко по-бързо: 26 бутона за десет секунди.

Още веднъж, сега по-бавно: 22 бутона. Всеки желаещ да проведе междуградски разговор би започнал с цифрата „1“, последвана от трицифрения зонален код и после седемте цифри на поста. Единайсет натискания на бутон. След това трябваше да въведе номера на кредитната си карта, издадена му от съответната компания, обезпечаваща връзката между дадения телефонен автомат и централата за далечно избиране — обикновено 14 цифри.

Общо 25 натискания на бутон. Десет секунди, ако се направи от човек, който бърза. А хората винаги бързат.

Иначе десетте секунди щяха да изтекат и записващото устройство щеше да изпусне последните няколко цифри.

Стивън не искаше това да се случи. Той изобщо не се интересуваше от избрания номер, който представляваше абсолютно безполезна информация. Но искаше да се сдобие с номера на кредитната карта, известен и като код за достъп. Кодове!

* * *

Стивън излезе в единайсет и половина същата сутрин.

Изчака майка си да влезе в спалнята да се преоблече. Тя беше агент по продажба на недвижима собственост и бе планирала посещения на няколко обекта за клиент от друг град. Това би трябвало да ангажира целия й следобед.

Баща му работеше към една софтуерна фирма в бюро за работа с клиенти и понеже офисът се намираше в Менло Парк, това означаваше поне половин час път след края на работното му време в пет часа.

По-голямата му сестра бе заминала за Сан Франциско с приятели и едва ли щеше да се прибере дори за вечеря.

Така че следобедът беше на негово разположение. Майка му не му беше забранила да напуска дома и той не желаеше да й дава тази възможност.

Така че бръкна в чекмеджето на сестра си, извади от там нейния уокмен и нахлузи каишката му през врата си.

После безшумно слезе по стълбите. Отвори входната врата и извика:

— Чао, мамо, приятен ден, ще се видим на вечеря, нали?

И затвори вратата след себе си. Без излишно бавене скочи на колелото си, подпряно на парапета на верандата, и се понесе надолу по хълма.

Семейство Левист живееше над градчето Пасифика, на няколко мили южно от Сан Франциско, в крайградската зона, опасваща западната част на планински превал, който от другата си страна се спускаше полегато към океана.

Наклонът беше стръмен и Стивън бързо набра скорост. Само след секунди вече бе извън зоната, в която майка му би могла да му извика да се върне, така че успокоен намали и въздъхна.

Беше свободен.

* * *

Взе автобуса на „Сам Транс“, който го откара до главния терминал на международното летище на Сан Франциско.

Влезе в него. Първото нещо, което му направи впечатление, беше, че почти всеки човек там е възрастен. Малкото деца, които се виждаха, явно бяха с родителите си. Прецени, че трябва да свърши работата колкото може по-бързо, преди някой да започне да се чуди какво прави тук едно само дете.

Мина през залата на терминала и стигна до редица от шест телефонни автомата, монтирани на една от стените. Само два от тях бяха отворени и той отиде при единия. Взе слушалката, престори се, че пуска монета — наложи му се да се изправи на пръсти, за да се добере до процепа, — натисна напосоки няколко бутона и след няколко секунди започна да говори.

Престори се, че разговаря с майка си. Докато говореше, извади бонбонената кутийка от джоба на ризата си. Остави я на рамката около основата на апарата. Краят на кутийката докосваше шасито на апарата.

— Окей, добре, прибирам се веднага — каза той в микрофона на слушалката. После я остави на вилката.

Преди да се обърне протегна ръка и натисна червения пластмасов ключ, който подготвяше устройството да се задейства при първия по-силен шум. След това се отдалечи и избра място на отсрещната пейка. Оттук можеше да наблюдава телефона.

Никой не го забеляза. Никой не обърна ни най-малко внимание на малката бонбонена кутийка.

Минаха няколко минути преди телефонът да бъде използван. Стори го жена с посивяла коса и безлична външност, което го затрудняваше да определи възрастта й. Веднага се разбра, че няма да бъде достатъчно бърза. Тя взе слушалката — това вече задействаше записващото устройство — и когато десетте секунди изтекоха, все още се туткаше, търсейки фонокартата из чантичката си. Когато разговорът свърши, той се върна при телефона, изигра малката си роля за втори път и върна записващото устройство в изходно положение. Няколко минути по-късно пред телефона застана мъж с външност на бизнесмен. Но Стивън забеляза, че той натисна само седем бутона — разговорът беше градски и за него не се изискваше карта.

Когато и бизнесменът си замина, Стивън отнесе кутийката в другия край на залата. Не искаше да привлича внимание върху себе си. Този път късметът му сработи веднага: млада жена, облечена с пола и блейзър, с кожено куфарче в ръка. Тя вдигна слушалката и изтрака по памет като картечница дълга поредица от цифри.

Бинго!

Когато си замина, Стивън прибра кутийката, вкара жака на изходния кабел в уокмена и записа избрания номер на лента. Стори му се, че тоновете звучат чисто и напълно разбираемо.

Да, това определено си беше удар!

Задържа се в терминала близо два часа, в края на които бе записал поне три или четири добри опита, заедно с половин дузина съмнителни, които даваха някаква надежда. Искаше му се да продължи още, но един от служителите на охраната май го наблюдаваше с любопитство.

Излезе от терминала и взе първия автобус за Пасифика.

* * *

Не му се удаде възможност да обработи лентата от уокмена веднага. Точно беше прехвърлил съдържанието й в паметта на компютъра и майка му се прибра. Едва успя да върне уокмена в стаята на сестра си. А за наказание, че бе излетял така бързо от дома, му беше наредено да окоси тревата в двора.

Когато свърши, вечерята беше готова. Тогава се върна и сестра му, влезе в стаята си и започна както обикновено да крещи, че й рови из вещите и така нататък, все познатата история.

Накрая Стивън се добра до стаята си, затвори вратата, седна пред компютъра и отвори звуковия файл на лентата с поредиците записани тонове на телефонни номера.

След малко на екрана се появиха първите декодирани цифри и той ги прехвърли в текстов файл. Понеже предвидливо беше оставил по няколко секунди интервал между отделните десетсекундни записи, нямаше никакъв проблем да ги идентифицира поотделно.

когато свърши с декодирането, Стивън се захвана с редактиране на числовите низове. Той изчисти очевидните телефонни номера, с които започваше всеки низ, после изтри онези записи, които не се бяха хванали в интервала от десет секунди.

Накрая останаха пет валидни и проверими кодове за достъп. Всеки от тях ставаше за не повече от един месец употреба — до момента, когато собственикът на кода щеше да отвори месечното извлечение от телефонната си сметка.

Трябваше да разкаже някому за своето постижение.

Включи модема и се свърза с „Вербум“.

Когато на екрана се появи познатото му приветствие, Стивън поспря и се подвоуми с кой от идентификаторите да се регистрира тази нощ. Имаше поне четири-пет на разположение.

Стивън Левист можеше да чете от тригодишна възраст. Беше изчел най-известните романи на Дикенс през лятото, когато навърши десет години, а през последните няколко седмици бе приключил и с Ивлин Уо[3].

Всъщност точно Уо му беше дал идеята за един от любимите му идентификатори — името на един гаден, скапан погребален агент.

Стивън, се спря на това име:

Джойбой.

После въведе и

Visit Mag

Рубриката Magna-Anime Gallery по идея би следвало да бъде посветена на японската анимация. Но през последните няколко седмици тук бяха започнали да се появяват някак между другото хакери, кракери, фрийкъри и пирати на кодове за достъп — накратко компютърният подземен свят и онези, които се смятаха за част от него.

Стивън искаше да се похвали със стореното от него днес и се надяваше получената информация да стане нещо като входен билет за елитното, но затворено общество на кракерите, които се отнасяха с презрение към дилетанти и хлапаци, но винаги бяха готови да научат нов начин да се сдобият с нови кодове.

Тази нощ обаче Стивън се озова сам в галерията.

Киберпънковете, изглежда, бяха прокудили любителите на японската анимация, след което сами си бяха обрали крушите от групата.

Стивън се изключи от „Вербум“.

Готвеше се да изключи и компютъра, когато си спомни за тазсутрешната поща.

Намери първата дискета, сложи я във флопидисковото устройство и провери съдържанието й. Веднага се ориентира, че програмата се стартира с командата TRY_ME.

Готвеше се да го направи, когато на вратата се появи майка му.

— Време е за лягане — каза тя.

— Но, мамо…

— Време е за лягане — повтори тя, този път непреклонно. Стивън се сети, че днес вече се бе отървал веднъж от истински неприятности, и реши да не подлага търпението й на изпитание.

Така че под внимателния й поглед той извади дискетата, сложи я върху машината, изключи модема, после монитора и накрая компютъра. Съблече се, облече пижамата си, изми си зъбите, отиде да целуне за лека нощ родителите си и се върна в стаята си.

Изгаси лампата и легна с намерението след няколко минути да стане и отново да включи компютъра. Искаше да види какво има на тази дискета.

Но леглото го обгръщаше толкова приятно. За пръв път от сутринта насам главата му спря да мисли и комбинира. Отказа се да размишлява за кодове и програми, за дискети и всичко останало, и заспа.

Бележки

[1] В няколко определени дни от годината жителите на всеки американски град изваждат непотребните си вещи пред гаражите и ги разпродават на безценица (смисълът е не печалбата, а разчистването на дома) — Б. пр.

[2] Задействащ се от глас — б. пр.

[3] Английски писател (1903–66) — б. пр.