Филип Финч
Лице в лице (12)

9.

Джейн Регалия идваше в съзнание. Не изведнъж. Процесът беше плавен, на приливи и отливи, докато накрая тя окончателно премина разграничителната линия между двете състояния. И тогава се свести. Започна да попива усещания и впечатления.

Лежеше просната по очи. Лицето и ребрата я боляха в местата, където я бе удрял и ритал, докато най-сетне беше надделял при схватката в бунгалото. Намираше се в пълна тъмнина. Помръдна глава и подът я одраска по бузата. Протегна ръка, за да го докосне. Установи, че това е някаква перфорирана стомана, нещо подобно на пчелна пита.

Протегна ръка още малко напред и разбра, че „питата“ свършва само на няколко сантиметра, от мястото, където се намираше. По-нататък… нямаше нищо. Празно място там, където би следвало да има под.

И тогава си спомни къде бе виждала тази стоманена пчелна пита и то съвсем наскоро.

Едва сега усети, че нещо притиска лицето й. Вдигна ръка и напипа дебели слоеве скоч-лента, намотани през очите й. Затова не виждаше. Лентата беше толкова стегната и лепкава, че не можеше да я свали.

Недалеч от нея се чу мъжки глас:

— Обзалагам се, че е имало дни, в които си се чувствала и по-добре.

Думите прозвучаха уверено и с подигравателна нотка. Слухът й долови слабо, бързо ехо от думите му. Усещаше, че се намират в голяма стая. И че подът е далече под тях.

— Къде съм? — попита тя. Изненада се, че е в състояние да говори.

— Това няма значение.

— Какво искате?

— Ще стигнем и до това — отговори й той.

След думите му настъпи мълчание. Тя се опитваше да запази спокойствие.

Мълчанието продължи няколко секунди, може би по-дълго — тя се затрудняваше да определи.

— Страхът може да се помирише, знаеш ли това? — изведнъж проговори той.

Изпита едва ли не облекчение да го чуе пак. Звукът й помагаше да настрои загубеното чувство за място и разстояние, създаваше някаква позната сфера на съществуване в непрогледния мрак.

— Винаги съм си мислел, че това е само фраза — продължи той. — „Миризмата на страха.“ Но оказва се, че е истина. Страхът действително може да се подуши. Е, при определени обстоятелства. Установих това онзи ден. Помирисах страха.

Къса, ужасяваща пауза. После той късо се изсмя, сякаш излая.

— Не моя — поясни той. — Казвам го, за да не си помислиш такова нещо.

Нова пауза.

И този път нов шум.

Туп…

Туп… туп… Крачки.

Не само ги чуваше — чувстваше ги през стоманения под, на който лежеше.

Той идваше към нея. Тя повдигна рамене и седна, обръщайки се в посоката, от която идваха крачките.

Туп… туп… туп…

Бяха делови… не забързани, а просто отмерени крачки на човек, който знае къде отива.

Много близко до нея. После спря.

— Стани — чу се гласът му от съвсем близо. — Хайде, стани, нищо ти няма.

Тя поклати безмълвно глава в знак на несъгласие. Тогава почувства нещо студено и твърдо да я докосва по бузата и вдигна ръка, докосвайки предмета.

Пръстите й напипаха широко острие, опряно с плоската си страна върху лицето й.

— Внимателно — предупреди я той.

Пръстите й се плъзнаха по острието. Беше необикновено дълго. Разбра, че до бузата й е опряно мачете. Острието се отдръпна.

— Стани — подкани я отново той и този път тя стана. Дясната й ръка напипа нисък метален парапет. Тя се хвана за него.

— Знаеш къде си — обясни ненужно той. — Вече си била тук.

Тя добре си представяше обстановката: стоманен мост, увиснал в празното с нисък парапет само от едната страна. „Това не може да бъде“ — мина през главата й. Но знаеше, че е истина.

Коремът й се сви на топка. Почувства, че й се повдига.

— Има изход, нали разбираш — разнесе се гласът му. — Трябва да има, защото иначе няма да е интересно.

Тя стоеше неподвижна, опряна с цялата си тежест на парапета.

— Така че, върви.

Но краката й бяха като вкопани.

— Хайде, хайде — подкани я той. — Боже мой, повечето хора поне биха опитали.

Но тя беше като парализирана. Дори дишането й се удаваше с труд.

— Май имаш нужда от стимул — проговори отново той. — Добре: остани жива следващите две минути и аз ще те пусна. Сто и двайсет секунди — дявол да го вземе, можеш да го направиш. И тогава ще си тръгнеш оттук. Ако искаш, вярвай, но ти казвам истината. Единствен шанс в живота, макар да звучи като игра на думи… Другата възможност е да умреш, тук и сега. Решавай.

Тя беше сигурна, че ще я убие. Избра живота, макар да ставаше дума за някакви секунди в повече.

Обърна се, смени захвата на ръцете си върху парапета — той сега се намираше от лявата й страна — и бавно тръгна надолу по моста, отдалечавайки се от него. Държеше ръка върху парапета и я плъзгаше, докато вървеше.

След малко набра увереност и тръгна по-бързо, опитвайки се да увеличи разстоянието между двама им.

Той закрачи към нея. Чуваше го да се приближава. Наложи си да увеличи скоростта. Опитваше се да върви в ритъма на неговите крачки. Искаше разстоянието поне да се запази. Крачките му се ускориха.

Тя залитна, запази равновесие и продължи да върви. Още по-бързо.

Вече почти бягаше. Но и неговите крачки бяха значително по-бързи. Но бяха твърди и сигурни и отекваха по металния мост.

Туп Туп Туп Туп…

По-бързо. По-силно.

По-близко.

Изведнъж и мачетето започна да дрънчи. Той го държеше опряно в пръчките на парапета. Тя чуваше звънтящите удари и усещаше вибрацията през дланта си.

Чаткането се приближи. Представи си как острието се насочва към нея… хладно, остро и смъртоносно.

Настигаше я и вече се намираше само на няколко крачки от нея.

Ето го, беше тук, на една ръка разстояние. Чуваше дори дишането му…

Тя се хвърли напред. Втурна се презглава, отчаяна, готова на всичко, само да не попадне в ръцете му.

Изглежда, ходът й го беше изненадал, защото чаткането на мачетето спря… да, тя наистина вече не го чуваше зад себе си.

Тя тичаше с все сили…

… тичаше и обувките й тупкаха по моста…

… тичаше, докато в един момент левият й крак не срещна опора под себе си, нито стомана, нито каквото и да било… просто стъпи във въздуха и тя полетя напред… превъртайки се презглава… загубвайки пълен контрол… пропадайки…

В нищото.

* * *

Убиецът я видя да полита в празното пространство в далечния край на моста.

Помисли си колко забележително е всичко това. Как бе тичала с последни сили, как бе продължавала с надежда до момента, в който под краката й бе престанало да има под. Ето това не би могло да бъде фалшиво. Даже във филмите каскадьорът за миг се стяга, походката му леко се променя, преди да скочи в бездната.

„Има, изглежда, нещо в човешката природа — разсъждаваше той, — някакво неволно трепване, което ти пречи напълно да се отдадеш на гравитацията. И то се проявява, ако знаеш какво ще направиш, ако виждаш къде се насочваш, ако чувстваш какво ще се случи в следващия миг. Но ако не знаеш, ако тичаш слепешката и ако полетиш надолу…

Да, това си струва да се види.“

Ооо!… Как бе тичала право към края си. Как бе скочила през ръба, без да осъзнае нищо до най-последния миг! Как бе изпищяла и как размахваше ръце, преди да се скрие от погледа му!

„Не, това не може да се изиграе. Това не можеш да видиш никъде другаде, при никакви други обстоятелства. Това е изключително рядко изживяване. Има нещо в играта на убийство.

Тя е истинска.“

* * *

Тя падаше, падаше и падаше.

Носеше се надолу в неизвестното, досещаше се, че когато отново срещне земята, я очаква агония, а може би и нещо още по-лошо. Падането продължи само секунда или две, но моментът й се стори безкрайно разтегнат във времето.

И тогава дойде ударът. И отново болката, болката и увереността, че по един или друг начин краят й всеки миг ще дойде.

Падна на циментов под. Нещо експлодира в нея и редуващи се червени и нажежени до бяло вълни на нетърпима болка прорязаха съзнанието й и след малко започнаха да се размиват. Тя се гърчеше, но не беше в състояние да стане. Лежеше така, агонизирайки и отстъпвайки пред болката. За миг се сети за него, питайки се какъв ли ще бъде следващият му ход. Но в съзнанието й нямаше място за други мисли. Остана да лежи така известно време, но нямаше представа колко дълго. Накрая отново чу стъпки. Приближаваха. По някакъв начин той бе слязъл на нейното ниво. Където и да се намираше тя.

Крачките спряха до главата й.

— Последната стъпка беше много коварна, нали? — попита я той.

После я хвана под мишниците и я изтегли някъде настрани. Тялото й отново потъна в пристъпите на режеща болка и тя изпищя толкова силно, че едва не оглуша. Намираха се на някакво стълбище. Усещаше твърдите ръбове на стъпалата да се забиват в гърба й, докато той я теглеше нагоре по него. В един момент усещанията станаха прекалено силни, прекалено непоносими и мозъкът й изключи.

* * *

Когато се свести, лентата върху очите й я нямаше.

Наоколо беше светло. Няколко насочени право към нея мощни лампи на стативи я заслепяваха. Опита се да повдигне ръка и да си направи сянка. Но усилието се оказа прекалено много за организма й. Ръката само леко се помръдна и падна немощно на пода.

Беше в стая, гола стая с циментови стени, под и таван. И той беше тук, надвесен над някакъв предмет, закрепен на триножник. Тя едва не изпита съжаление към него, когато видя какъв беше този предмет.

Видеокамера.

„Колко трогателно — мина през ума й. — И колко отвратително…“

Дрехите й бяха нахвърляни на куп на пода и изглеждаха като разкъсани по време на събличането. Осъзна, че е чисто гола. Съзнанието й регистрира този факт някак между другото. Незначителна подробност. Която не би могла вече да я развълнува.

Тя не реагира дори когато той остави камерата, отиде до ъгъла на стаята, после се обърна и дойде при нея.

Отново държеше мачетето.

Пристъпи последната крачка, която ги делеше.

После го вдигна и замахна. Острието проблесна, спускайки се към главата й, и това бе последното, което тя видя.