Филип Финч
Лице в лице (27)

24.

Същата нощ Чарлз Обенд паркира своята „Камаро“ в паркинга пред комплекс А на международното летище в Канзас Сити. Излезе от колата си и се отправи към бетонното стълбище, представляващо единствения изход за пешеходци от зоната на паркинга.

После влезе в Сградата на комплекса. Тя беше почти празна — беше само минути преди полунощ. Чарлз Обенд отиде направо пред видеоекрана с информация за пристигащи полети на „Ю ~Ес Еър“. Полет 540 от Сан Франциско трябваше да пристигне по разписание в 0:18 часа. Това означаваше, че разполага с около двайсет минути.

Всички ресторанти бяха затворени. Но Обенд намери сергия за вестници, откъдето си купи шоколадче „Сникърс“. После избра място и седна на пейката за посрещачи пред стъклената врата на изход 9.

Разопакова сладкиша и започна да го яде, без да откъсва поглед от вратата.

Щом видя самолета да рулира към ръкава за пътници, Обенд стана и оправи синьото си бейзболно кепе.

След минута-две се появиха и първите пътници: двама мъже над петдесетте в измачкани делови костюми…

Колежанка в одърпани джинси, която изтича в прегръдките на очакващото я момче на същата възраст… Обенд стоеше и наблюдаваше, докато останалите пасажери забързано минаваха покрай него.

Не бяха много — двайсет или най-много трийсет. Самолетът беше пристигнал едва ли не празен.

И толкова. Потокът пътници секна. Никой повече не се виждаше в ръкава, свързващ самолета с изхода.

„Изпуснах я — помисли си той. — Тя е тук някъде.“ И се огледа. Но не видя никой, който да му напомня 32 годишна жена, висока един и седемдесет, червенокоса…

Обенд изчака още една-две минути. Появиха се трите стюардеси. Той бързо се отправи към лентата за багаж. Знаеше, че това е безсмислено — нейното намерение бе да се отбие, колкото да се видят, и едва ли щеше да взима багажа си.

Наистина я нямаше и тук. Обенд се върна при изхода, но всички си бяха отишли. Той се обърна, напусна сградата на комплекса и тръгна надолу по бетонното стълбище.

Слезе и се отправи към „Камаро“-то. Гаражът беше полупразен и притихнал. Наоколо не се виждаше никой.

Не… десетина клетки пред него някой излизаше от синя кола с четири врати. Мъжът беше облечен в черно палто, носеше черни ръкавици и тъкмо изваждаше черен калъф за камера от колата си.

Но в лявата си ръка вече държеше малка видеокамера. Това се видя доста странно на Обенд.

Непознатият стоеше и наблюдаваше приближаващия се към него Чарлз Обенд. Обенд вдигна поглед към лицето му: беше грубо, някак на буци, с мустаци и огромни космати вежди.

За да стигне до колата си, Обенд трябваше да мине покрай него. Той отмести поглед от лицето на мъжа.

— Хей, Чарли — обади се той. — Знам, че това си ти. Обенд не отговори. Трябваха му няколко секунди, за да схване какво става.

— Чарлз С. Обенд, Брус Стрийт, Лий Съмит, Мисури — уточни непознатият.

— Е, и какво? — попита Обенд.

— Изпраща ме Сюзи — отговори мъжът.

Бръкна в калъфа за камерата и измъкна голяма стъклена бутилка от портокалов сок, пълна с някаква прозрачна течност — определено не беше портокалов сок.

Бързо се отправи към Обенд, направи само три-четири големи крачки и двамата се оказаха непосредствено един срещу друг. Едва сега Обенд забеляза, че бутилката е отпушена. Както си вървеше, непознатият изтегли ръката си назад, изстреля я напред и движението беше толкова бързо и ловко, че Обенд изобщо не успя да реагира. Можа само да остане замръзнал на мястото си, безпомощно наблюдавайки струята белезникава течност, излетяла от бутилката.

Миг преди да го облее, Обенд подуши течността. В следващата секунда тя го обля, прониквайки през дрехите му. Очите го засмъдяха. Запалителна течност за въглища. Смесена с бензин.

Чарлз Обенд се извърна от непознатия и опита да избърше очите си с ръкав, но това не му помогна. Ръкавът също беше подгизнал от течността. Непознатият отстъпи една крачка и хвърли бутилката в краката на Обенд. Тя се счупи и остатъкът от течността се разля по пода на гаража.

Знаеше, че трябва да бяга. Разбираше, че се налага да направи нещо. Но не можеше да помръдне. В съзнанието му се блъскаше фразата „парализиран от ужас“ и нещо му говореше, че това не са само думи.

— Идиот — изрече непознатият.

Обенд се обърна в посока на звука и погледна мъжа през сълзящите си очи. Човекът щракна запалка Bic. В другата си ръка държеше смачкана хартиена топка и Обенд машинално отбеляза, че и тя сигурно е намокрена с нещо, защото когато непознатият поднесе запалката към нея, топката мигновено пламна.

После той я хвърли към Обенд и светът около него експлодира.

Обгърнаха го пламъци, скриха го под себе си, запалиха дрехите му, косата му, кожата му. „Боже, аз горя“ — регистрира факта Чарлз Обенд. Едва сега краката му се раздвижиха и той се опита да се махне от пламтящото езеро на пода. Но вече беше много късно. Циментът беше станал плъзгав. Той се спъна и падна тежко.

През пламъците Обенд забеляза, че непознатият замахва към него с втора бутилка. Бутилката излетя във въздуха, описвайки дъга. Всичко се развиваше някак извън него. Той забеляза като в забавен каданс бутилката да се превърта във въздуха, но този факт му се струваше несъществен, несвързан с него. Единственото, което чувстваше в този момент, беше неописуемата изгаряща го болка, която не само покриваше цялото му тяло, но беше проникнала и в гърлото му и с всяко вдишване се приближаваше към дробовете.

В следващия миг бутилката се удари в цимента и се пръсна на парчета.

И Чарлз Обенд изпищя с вик, който се изтръгна от вътрешностите му, с писък, който той самият не успя да чуе, защото беше погълнат от рева на пламъците.

* * *

Камерата вече записваше. Убиецът отстъпи назад и я вдигна пред лицето си. През визьора се виждаше огнена топка и той се зачуди как ли щеше да излезе това на лентата и дали не трябва да направи нещо за блендата.

Продължи да снима, отстъпвайки към колата си. Стараеше се да държи камерата насочена към пламъците, докато сядаше зад волана. После потегли бавно, без да сваля камерата.

Чарлз Обенд вече беше спрял да пищи.

Изходът на паркинга се намираше на долното ниво в другия край на огромния гараж. Служителят на пропуска не можеше да забележи от кабинката си нито пушека, нито огъня, а още по-малко можеше да чуе някакъв звук. Той взе билетчето заедно с двата долара и вдигна бариерата пред убиеца, който плавно потегли към междущатска магистрала 29.

Докато караше, дръпна от лицето си фалшивите мустаци и вежди и свали пластичния грим, който бе използвал, за да промени формата на брадичката и скулите си. Събра всичко и го сложи в хартиен плик.

Избра втория изход на юг от магистралата и отби в паркинга пред малък пазарен комплекс. Магазините бяха затворени. Той спря пред контейнер за боклук и изхвърли в него плика, калъфа на камерата, палтото и ръкавиците. После прибра камерата в алуминиевата кутия, която извади от багажника.

Потегли отново и спря малко по-надолу по пътя пред денонощна закусвалня. Влезе и избра нещо от менюто за закуски. Не беше много гладен, така че само порови с вилицата из чинията. Поръча си второ кафе, после плати и излезе.

Вече беше два часът през нощта.

Върна се на аерогарата. Освободи наетата кола, взе камерата със себе си и отиде в комплекс C пред изхода, където ставаше качването на заминаващите с „Юнайтид“. Беше директен полет за Сан Франциско, откъдето бе излетял тази сутрин. Подаде билета си на служителката в мига, в който за последен път поканваха пътниците да се явят.

На билета му пишеше „Коруин Стърмър“.

Мястото му беше до прозореца. Самолетът вече се насочваше към пистата за излитане, а той не откъсваше поглед от зданието на комплекс А. И докато наблюдаваше, видя една пожарна кола да напуска сградата на паркинга.

Той извърна поглед, отпусна глава на облегалката и затвори очи. Спа през цялото време на полета до Сан Франциско и се събуди малко преди колелата на самолета да докоснат пистата.

Оставаха още два часа до разсъмване. Убиецът намери колата си — беше товарен микробус „Додж“ в тютюнев цвят — и потегли право за дома си.

* * *

Рано сутринта на същия ден един-единствен лист изпълзя от процепа на факс-машината в ъгъла на помещението в Съдебната палата на Брайънт Стрийт, където се разполагаше отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско.

Той остана да стърчи докато не дойде първият служител, който го забеляза и го откъсна от рулото хартия.

Служителят го погледна бегло, после втори път, вече по-внимателно. Никога преди не беше виждал такова нещо. Странно беше и че липсва номерът на изпращащия факс. Нямаше заглавна страница, не можеше да се разбере кой е подателят и за кого е предназначено съобщението.

Самият текст не изглеждаше свързан със служебните дела.

Първата мисъл на полицая бе, че това е някаква грешка. Случваха се и такива неща при огромното количество факсове, циркулиращи напред-назад по всяко време на денонощието. Хората често набираха грешен номер и в резултат изпращаха факсовете си на грешен получател.

Дявол да го вземе, хората просто започваха да отвикват да разговарят по телефона.

Съобщението гласеше:

Мийтуер версия 3

5–7

Взет: 17029 21067

Убит: 17029 21067

Некадърници

Безпомощни некадърници

Служителят помисли малко, после забоде листа на таблото за съобщения. Не беше изключено това все пак да е предназначено за някой от колегите.

Листът остана там около час. Тогава в стаята влезе Лий Уейд. Беше неделя сутринта, но винаги когато стигнеше до задънена улица по някой от случаите, който разследваше, той продължаваше да работи по него и в извънработно време, без да очаква някой да му плати.

Уейд съблече палтото си, окачи го на закачалката и отиде да си налее чаша кафе.

Тъкмо разбъркваше захарта, когато случайно вдигна очи към таблото. Погледът му пробяга по текста. Стори му се познат… беше виждал вече нещо подобно.

— Мамка ти — прошепна той, сещайки се за какво става дума.