Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (82)

Епилог

Беше сезонът на агнетата. Фостър Дод спеше в топлото легло до жена си. Беше капнал.

Малко преди изгрев-слънце овчарските кучета отвън се разлаяха. Фостър Дод се събуди, събуди се и жена му. Той размърда схванатите си крайници и тихо изруга.

— Не се тревожи — сънено промърмори жена му. — Сигурно е лисица. Кучетата ще я прогонят.

Лаят на кучетата заглъхна в далечината. Фермерът се обърна, отупа възглавницата си и се опита отново да заспи. Но сънят му се изплъзваше. Винаги беше така през сезона на агнетата. Накрая се привдигна, навлече дрехите и ботушите си и излезе.

Кучетата вече не лаеха, но той тръгна през полето, към мястото, откъдето ги беше чул. Слънцето тъкмо изгряваше, червено над ниския хълм. Над възвишенията и долината се носеше ефирна бяла мъгла. Наоколо овцете вече бяха нагазили в росната трева, агнетата се бутаха в коремите на майките си да сучат мляко. Трите му кучета идваха към него и въртяха опашки. Лиза, умната стара кучка, спря на петдесетина ярда, седна и го загледа. Той разбра и приближи към нея. Тя се обърна и тръгна. Той я последва.

Стигнаха храсталака и Лиза застана пред него. Мъжът се приближи, надникна зад най-близкия храст и го видя: голям букет от бели и червени рози с дълги стебла върху тревата. Позна мястото. Цветята лежаха точно там, където бе открил момиченцето с червения гащеризон.

Огледа се. Наоколо не се виждаше никой. Само овцете, агнетата и трите кучета, които го гледаха.

Спомни си за момиченцето. Спомни си за мъжа, който дойде след катастрофата и който му каза, че много съжалява за загубата на овцете му.