Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (15)

14.

Срещнаха се на вечеря в един ресторант на четири пресечки от Капитолия. Седнаха на уединена маса в задната част на залата. Сенаторът си поръча пържола с черен пипер и салата „Цезар“ за гарнитура, Крийси — „кок о вин“ с пресни картофи и карфиол.

След като сервитьорката се отдалечи, дойде друг келнер с дебела листа на вината.

— Обичате ли вино? — попита сенаторът.

— Да.

— Поръчайте каквото и да е, стига да струва по-малко от сто и десет хиляди.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се.

Няколко минути Крийси бе зает да проучва списъка с вината.

Келнерът имаше вид, който идеално пасваше на професията му: висок, мазен и с тънки, остри мустаци. Гледаше през рамото на Крийси към сочещия пръст.

Крийси затвори листата на вината и му я подаде.

— Нека да е „Ротшилд’49“.

Удоволствието на келнера се изписа на лицето му.

— Да ви го прелея ли в гарафа, сър?

— Да, моля.

Крийси погледна през масата и каза:

— Сенаторе, това погълна значителна част от сто и десетте хиляди.

— Надявам се — усмихна се Грейнджър. — Самият аз не разбирам много от вино. В легиона ли станахте познавач?

Крийси кимна.

— Оттам започнах. Хората не знаят кой знае колко за легиона. Имат романтична представа за Бо Джесте и пустинята. Нищо подобно. Това е един високо модернизиран корпус. Уникалното е, че легионерът не е задължен да се уволнява, освен ако не поиска… за мнозина той е като сиропиталище. Легионът има собствени лозя във Франция и прави свое вино. Когато някой легионер се пенсионира, той може да отиде и да работи в лозята или в занаятчийските работилници. Храната е най-добрата от всички армии в света, не само за офицерите, но и за редовия състав.

— Но са ви изхвърлили? — тихо каза сенаторът.

— Да, бях във втора бригада. Имахме един полковник, когото боготворяхме. Той беше най-смелият човек, когото съм познавал. И много обичаше хората си.

Сенаторът четеше спомените в очите на Крийси. Мъжът продължи:

— Полковникът реши да се присъедини към преврата на генералите. Дори се приготвихме за парашутен десант в самия Париж. — Той се усмихна на спомените си. — След като превратът се провали, взривихме бараките си и замарширувахме, пеейки песента на Едит Пиаф „Не, не съжалявам за нищо“… Офицерите се покриха или бяха изправени пред военен съд, Ен Це О-тата^[1] бяха изритани, а легионерите се разпръснаха по други части.

Сенаторът каза тихо:

— Да, прочетох го в досието ви. Били сте Ен Це О… щяхте ли да останете, ако не бяха ви изхвърлили?

Крийси помисли малко, после кимна.

— Предполагам да, но сега вече нямаше да се бия, щях да съм в лозята източно от Марсилия, щях да бера грозде и да правя вино. — Усмихна се. — Но не и като виното, което ще пием след малко.

Келнерът донесе виното, като държеше бутилката така, както медицинска сестра държи новородено. Той я постави много внимателно върху количката. После извади тапата и я повъртя между пръстите, преди да я задържи под ноздрите си. Кимна доволен и каза на Крийси:

— Мисля, че е добро, сър. Оцеляло е — постави тапата в чинийка пред Крийси и каза: — Сенаторе, през всичките тези години никога не сте поръчвали бутилка вино като това.

Крийси също завъртя тапата между пръстите си и я помириса. Кимна:

— Бихте ли казали на готвача да задържи поръчката ни половин час, за да може виното да подиша.

Келнерът се отдалечи с походка на хирург, който току-що е завършил сложна, но успешна операция.

Крийси носеше тъмносив костюм с бледо райе, кремава риза и кафеникава връзка. Бръкна във вътрешния си джоб, извади визитна картичка и я сложи на масата.

— Сенаторе, това е името на една банка в Люксембург. На гърба й има номер на сметка. Искам да прехвърлите четвърт милион в тази сметка през идната седмица. За разлика от Ролингс, няма да ви изпращам списък с разходите. Накрая ще получите своя остатък, какъвто и да е той. Моят четвърт милион е вече в тази сметка, ако искате да проверите, обадете се на човека, чието име е на тази картичка и му подайте кода: „Изтокът е изток и западът е запад“. Той ще ви каже всичко, което искате да знаете за тази сметка.

Сенаторът погледна картичката и каза тихо:

— Крийси, откакто ми изпратихте онзи пръст, реших да не задавам повече лични въпроси. Естествено, ще поддържаме връзка и ще си предаваме каквото знаем. Разбира се, ще искам да знам как вървят нещата и дали има нещо, с което мога да помогна.

— По-нататък вероятно ще можете — каза Крийси. — Между другото, дали вашият приятел Къртис Бенет има някаква нова информация?

— Откъде познавате Къртис?

— Питал е за мен.

— Откъде знаете?

— Това ще го запазя в тайна, сенаторе.

Грейнджър кимна замислено.

— Разбирам. Между другото, обръщението „сенаторе“ е твърде странно. Наричайте ме Джим, като приятелите ми.

— Окей.

— А аз как да те наричам?

Крийси леко се усмихна.

— Просто Крийси.

— Без първо име… да, така е, видях го в досието ти.

Усмивката на Крийси се разшири.

— Баща ми сигурно е имал чувство за хумор. Крийси ще свърши работа. Сега, какво е успял да ти даде Бенет?

— Изглежда, че подозрението пада върху две палестински групи, тайфата на Абу Нидал и НФОП-ГО, оглавявана от един тип, наречен Ахмед Джибрил. Може би ще минат няколко месеца, преди да се докаже коя от двете е.

— Имам същата информация.

Той гледаше през рамото на сенатора. Каза много тихо:

— Джим, не се обръщай. Една жена седи сама на масата зад теб. Или се интересува от мен физически, или работи за някого. След малко иди до тоалетната и я огледай.

На връщане сенаторът кимна учтиво на жената, докато минаваше край масата й. Тя се усмихна в отговор.

— Нищо опасно — каза той, сядайки. — Познавам я. Работи като следовател към комисията по правосъдието… много умна. Виждал съм я тук няколко пъти.

— Следователите от парламента могат ли да си позволят такова място? — попита Крийси.

Сенаторът поклати глава.

— Не и с техните заплати. Тя е от заможно семейство, някъде от Мериленд.

Крийси погледна жената. Беше около трийсетте, висока, с къса черна коса и много изящна шия. Интелигентността личеше на лицето й. Беше хубава, без да е особено красива. Още веднъж погледна към нея и очите им се срещнаха. Тя отмести поглед.

Храната пристигна, с нея и келнерът с виното. Вдигна винената чаша на Крийси и наля малко от бутилката.

Крийси отпи и присви очи докато вкусваше критично. Келнерът кимна гордо и наля вино първо в чашата на сенатора и после на Крийси.

— Донесете още една чаша — поиска Крийси.

Той взе гарафата, напълни чашата наполовина и я подаде на келнера.

Всички отпиха. Келнерът въздъхна със задоволство и каза:

— Благодаря ви, сър, приятен апетит.

После с чаша в ръка се отдалечи към кухнята. Крийси предположи, че ще даде на готвача да опита.

Сенаторът си тръгна пръв. Беше едва десет часът. Извини се с това, че сутринта има среща в парламента и трябва да си легне рано.

— Аз ще поостана — каза Крийси, — ще пия още едно кафе, а може и един коняк.

Сенаторът смигна.

— Желая ти късмет, Крийси, тя е хубава жена.

Крийси поклати глава.

— Не е това, Джим… просто се интересувам от следователската дейност в правосъдието.

 

 

Реши да пие коняка си в бара. Сенаторът му бе казал името на жената. Когато минаваше край масата й, спря, наведе се и каза:

— Мис Паркъс, ако имате настроение за чашка след вечеря, ще бъда в бара.

Без да й даде възможност да отговори, той се отдалечи.

Барът бе целият в махагон, със затъмнени кафяви лампи с ресни и дълбоки дивани. Крийси отиде до един диван в ъгъла и си поръча коняк. Когато келнерът го донесе, Крийси бръкна в джоба на сакото си да плати. Келнерът поклати глава.

— С уважението на мистър Хенри, сър… келнерът, който ви сервира виното.

— Моля, предайте на мистър Хенри моята благодарност.

Жената бе точна до съвършенство. Бяха минали само десет минути. Крийси погледна часовника си и реши, че ако тя не се появи през следващите две минути, няма да дойде изобщо. Тя влезе в бара две минути и половина по-късно.

Беше по-висока отколкото предполагаше, и докато вървеше, плетената й вълнена рокля се въртеше и обгръщаше прасците й. Черните велурени обувки „Бали“ с метални носове се съчетаваха с черната й велурена чантичка. Тя се доближи до дивана с дългокрака, изящна походка и седна. Не до него, а срещу него, на около пет фута разстояние. Те се гледаха, когато келнерът се приближи.

Тя си поръча „Драмбуйе“ и после каза на Крийси:

— Сигурно си важна клечка.

— Защо мислиш така?

— Сенатор Грейнджър не си пилее времето…

Крийси се усмихна.

Келнерът донесе нейното „Драмбуйе“ и отново отклони предложените от Крийси пари.

Жената отпи от питието си и каза:

— Сенаторът каза ли ви първото ми име?

— Да… Трейси.

Тя имаше нисък, почти гърлен глас. Вдигна ръка и отмести косата от очите си, пусна я долу, леко се намести на дивана. Езикът на тялото.

— А твоето?

— Крийси.

— Това име ли е, или презиме?

— Това е единственото име, на което отговарям.

Тя отново се усмихна.

— В политиката ли си?

— Не, и никога не съм бил. В пенсия съм.

— Какъв си бил?

— Бях наемник.

Тя го огледа внимателно и после зададе неизбежния въпрос:

— Убивал ли си хора?

— Не си спомням.

 

 

Каза й, че е отседнал в хотел „Хаят“. Тя отвърна, че има апартамент наблизо. Отидоха в апартамента й.

В спалнята тя съблече роклята си. Той съблече костюма на бледо райе. Тя погледна белезите по тялото му, после — белезите по лицето и после — очите му.

— Трябва да знаеш — каза той, — и да бъдеш сигурна. Аз не съм садист.

Тя се усмихна: очите й бяха почти затворени.

— Аз не съм мазохистка, но го обичам твърдо. Не грубо, а твърдо.

Имаше високи гърди и дълги хълбоци.

Когато той влезе в нея, часът беше единайсет.

 

 

Поради часовата разлика, в Гоцо беше четири сутринта и Майкъл правеше любов с жена за втори път в живота си. Този път той беше отгоре. С нежен шепот тя му беше обяснила някои неща.

Беше го научила как да се целува и беше удивена, когато той й каза, че никога преди не е целувал момиче, че никога не е докосвал момински гърди. Тя се засмя, но не на него, а заедно с него. Разсмя го. Целуваше цялото му тяло. Взе го в устата си, но само за малко.

Плъзна се по тялото му и го прие в себе си.

Беше кратко, но прекрасно. Той се притисна в нея, натискаше толкова силно, сякаш искаше да й изкара въздуха.

Накрая, когато лежаха един до друг, той я попита в мрака:

— Винаги ли е така… толкова бързо?

Тя се засмя.

— За някои мъже да, но не и за тебе, Майкъл. Следващия път ще бъде по-дълго.

Той целуна гърдите й, заспа дълбоко и тя го остави да спи три часа, преди да го събуди с целувка.

 

 

В апартамента във Вашингтон, в огромното антично легло с четири колони, Крийси гледаше лицето на жената и ускоряваше ритъма си. В стаята беше светло. Тя поиска да е така. Той стискаше гърдите й, с палци забиваше зърната им в тях. Тя извиваше гръб и шепнеше нещо дълбоко в гърлото си. Той гледаше как очите й се затварят и как се отваря устата й. Целуна отворената уста и пъхна вътре езика си. Почувства плъзналите тръпки, спазмите. Усети как дългите й елегантни пръсти дълбаят гърба му.

Знаеше кога да спре. Знаеше кога удоволствието ще премине в неудобство. Остана вътре в нея, все още твърд, но отслаби натиска, като още гледаше лицето й. Тя отвори очи и му се усмихна. Елегантните й пръсти сега галеха гърба му като пеперуди. Тя вдигна един от тях и го прокара по белега на бузата му. Тялото й леко се помести, наслаждавайки се на края, наслаждавайки се на усещането за него.

— При теб не се получи — промълви тя.

— Ще се получи… просто продължавай да се движиш така… не повече.

Той почувства как мускулите й се свиват, обхващайки го. Не помръдна въобще. През останалите няколко минути те се гледаха, лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

Тя видя как зениците му се разширяват, почувства как гръдния му кош се надига срещу гърдите й и тогава почувства течността, изливаща се в тялото й. Освен гърдите и очите му, нищо друго не бе помръднало.

 

 

В апартамента в Марсалфорн жената вдигна поглед към Майкъл.

— Помисли за нещо, което не обичаш… което мразиш.

По лицето му се изписа изненада. Той се движеше ритмично, вътре и вън от нея. Тя се натискаше в него, дишайки учестено.

— Защо?

Той също дишаше на пресекулки. Усещаше пениса си като тиктакаща бомба.

— Нещо, което мразиш — измърмори тя отново, — бързо.

Бе го обвила с едната си ръка като с менгеме, а с другата го притискаше отзад, бутайки го към себе си.

Той си помисли за спанак. Страстно мразеше спанак. В сиропиталището го принуждаваха да го яде, иначе не получаваше десерт.

Мисълта за спанака му даде само още три минути, но това беше достатъчно. Той усети вълничките по корема й, усети как дългите крака го обгръщат и стискат, усети ръцете й, стегнати около него. После и него го разтърси нещо необичайно.

— Така трябва да бъде — каза по-късно тя.

 

 

В леглото с четирите колони във Вашингтон жената гледаше как Крийси се облича.

— Трябва да го направим пак — каза тя.

Той закопчаваше ризата си. Погледна часовника си.

— Напускам Вашингтон след пет часа — отвърна той, — и страната — три часа по-късно.

— Но ще се върнеш?

— Може би. Но сигурно не задълго.

— Ще ми се обадиш, ако дойдеш.

Това прозвуча като настояване, а не като въпрос.

Той връзваше връзката си.

— Без съмнение.

Тя се усмихна, но изведнъж лицето й стана сериозно. Изтърколи се през леглото, за да бъде по-близо до него. Вдигна поглед и каза:

— Крийси, физически си супер. Беше незабравимо усещане. Някак си достигаш до всяко нервно окончание в тялото ми… но го правиш без чувство.

Той завърза връзката си. Погледна към нея, после скри очи и каза много тихо:

— Тази вечер двамата се използвахме взаимно и това беше хубаво. Ако бъдем заедно пак, също ще бъде хубаво. Но, Трейси, не търси чувство. В живота си обичах една жена. Тя умря преди няколко месеца. Моите чувства умряха с нея. Ако поискаш да стимулираш нервните си окончания, аз съм насреща, ако искаш чувство, ще трябва да го потърсиш другаде.

Тя се протегна и стисна с ръце коляното му. Гледаше го тъжно.

— Къде живеят наемниците?

Той се усмихна. Беше топла усмивка.

— Наемниците живеят в дупки, Трейси. Те са като гризачите или влечугите.

— Ще ти дам номера си — каза тя.

Той обличаше сакото си.

— Излишно е… ако се върна, ще те намеря.

 

 

Жената откара Майкъл до къщата. Беше наела един жълт джип сузуки, с който подскачаха по тесните улички на Рабат. Тя беше бърз шофьор и добре лавираше с джипа.

— Ще се върнеш ли другото лято? — попита той.

— Не — отвърна тя, — догодина ще ходя в Хонконг.

— Никога ли няма да се върнеш тук?

Тя обърна глава и му се усмихна.

— Може би, един ден. Никога не правя планове за повече от година напред.

Тя следваше пътя, който той й сочеше през Керсем, и после по черните пътища, извиващи се към върха. Паркираха по-високо от къщата, гледаха я отгоре. Беше утро: слънцето изгряваше, целият остров се къпеше в червено.

— Какъв изглед! — възкликна тя поразена. — Каква красива къща!

После се наведе, целуна го леко по устните и сложи ръка на бузата му.

— Сбогом, Майкъл. Късмет! — промълви тя.

Беше минала десетина ярда надолу по пътя, когато го чу настойчиво да вика името й. Спря открития джип и погледна назад. Той се усмихваше.

— Благодаря ти.

Тя се усмихна и извика в отговор:

— Пак заповядай.

 

 

Леони се събуди от шума на джипа. Чу разговора през отворения прозорец. Погледна будилника. Беше малко след шест. Будилникът беше нагласен да звъни в седем, когато тя обикновено ставаше и правеше закуска за Майкъл. Помисли си дали тази сутрин да не го остави да поспи и после реши, че не трябва. Крийси при всяко положение би го вдигнал и би го накарал да направи стоте дължини в басейна. Тя се обърна, потупа възглавницата и отново се унесе в сън.

Будилникът иззвъня в седем. Малко по-късно на вратата се почука и тя чу гласа на Майкъл.

— Леони, будна ли си?

— Да — обади се тя.

— Може ли да вляза?

— Да.

Вратата се отвори и той влезе с поднос в ръце. Остави подноса върху масичката до леглото. Върху него имаше кана с чай, две препечени филийки с масло и бурканче мармалад. Всичко, каквото тя обикновено закусваше.

— Какво е това? — учуди се тя.

— Нали това е, което ядеш сутрин? — попита той.

— Да, но…

Той я погледна с усмивка и каза:

— Леони. Занапред аз ще приготвям закуската.