Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (53)

52.

Блонди нанесе довършителните очни линии с много тънка четчица. После се отдръпна и критично огледа работата си. Доволна направи жест към огледалото, заобиколено от ярки лампи. Леони стана и се приближи. Погледна отражението си и ахна. Взираше се в лицето на красива жена, чиято възраст не бе повече от двайсет и седем или двайсет и осем години.

Оглежда се дълго, после се обърна и каза:

— Трябваше да се занимаваш с това професионално.

Блонди се усмихна. Собственият й грим беше на дебел слой и крещящ.

— Бях в този бизнес — подхвана тя. — Работех в Рим преди войната като статистка в пропагандни филми за Мусолини. — Тя изви дъговидно вежди. — Всъщност дори спах с него веднъж… е, не точно спах. Свърши за пет минути. Той бе такъв, знаеш ли? Имаше нужда от четири-пет жени на ден и караше по пет минути. Ако войната бе траяла само пет минути, той можеше и да я спечели.

— Какво стана след това? Остана ли в бизнеса?

Блонди вдигна рамене.

— Беше тежко време. Напуснах дома, когато бях на шестнайсет и не можех да се върна. Бях на двайсет и пет, когато войната свърши и не се произвеждаха никакви филми. Намерих си работа, търках подовете в един американски армейски стол. После забременях от един офицер. Той отказа да го признае. — Тя отново вдигна рамене. — Както и да е, то умря при раждането… беше момиче.

— Съжалявам — въздъхна Леони, — и аз изгубих дете. Какво направи след това?

Старата жена погледна часовника си и отиде до шкафа с напитки.

— Крийси и Майкъл ще се върнат след половин час. Да си налеем по чашка и ще ти разкажа. Какво пиеш?

— Уиски с вода, моля.

Блонди приготви питиетата. Леони отново се погледна в огледалото и се почуди дали не сънува. Бяха пристигнали от Лондон предишната вечер с един късен полет. На летището Крийси й бе обяснил за Блонди и „Папагала“.

— Искаш да кажеш, че ще отседнем в бардак? — попита Леони невярващо.

— Да, но от много висока класа — отговори той с усмивка. — Ако те притеснява, мога да ти запазя стая в хотел.

— Ами ти и Майкъл?

— Майкъл и аз ще отседнем в „Папагала“. Блонди е много стара приятелка. Ще се разстрои, ако разбере, че съм отседнал някъде другаде в Брюксел.

— Ами Майкъл? Ще го заведеш в бардак?

— Не се тревожи за Майкъл. Ще го наблюдавам. Освен това трябва да се запознае с Блонди и още няколко души там. Не се тревожи, ще ти намеря някой добър хотел наблизо.

Тя помисли и после поклати глава.

— Не, ще дойда с вас… при условие че тази Блонди няма да ме хване за работа.

Крийси обеща тържествено:

— Няма да направи това, но ще направи нещо друго с теб.

— Какво?

— Ще видиш… Ще ти хареса.

Взеха такси до „Папагала“. Докато минаваха по улиците, Майкъл непрекъснато се въртеше, за да разглежда сградите. Същото беше и в Лондон. Животът му в Гоцо не го бе подготвил за големите градове. Бе поразен от уличното движение, от хората и от всичко наоколо. Едва когато отиде да види футболния мач между „Тотентъм Хотспър“ и „Челси“, възстанови самочувствието си. Като повечето младежи в Гоцо, той жадно следеше успехите на английските отбори. Крийси и Леони знаеха твърде малко за футбола и сред ревовете на трийсет хиляди запалянковци, той им обясни по-съществените правила на играта. Същата вечер Леони го заведе да гледа „Звезден експрес“. Тя познаваше някои от актрисите и в антракта му показа живота на театъра зад кулисите. Той направо загуби дар слово, когато Леони го запозна с няколко прекрасни момичета с лъскави костюми.

Докато обикаляха улиците на Брюксел, тя се чудеше какво ли се върти в ума му. Тези няколко дни бяха като калейдоскоп от впечатления. А сега няколко нощи престой в напълно автентичен бордей. В интерес на истината, собствените й мисли бяха в пълен безпорядък. Първо, Крийси предложи тя да отлети от Лондон направо за Малта, докато той и Майкъл отидат до Брюксел за няколко дни по работа.

— Ще го направя, ако настояваш. Но предпочитам да остана с вас. Обещавам, че няма да се пречкам. Освен това, този път не искам да се връщам в Гоцо сама. По-нататък нямам нищо против, но сега за мен е важно да се върнем всички заедно.

Той се съгласи учудващо лесно.

Така тя се озова зад вратата на някакъв луксозен бордей и бе представена на една жена, която сякаш бе изскочила от филм на ужасите. Но след няколко минути се поотпусна. Бе представена на Раул, бияча, и на някои от момичетата, които тъкмо си тръгваха за вкъщи. Беше като да пристигнеш на парти, което току-що е свършило. Отидоха в бара, Раул им наля питиета и качи чантите им нагоре по стълбите.

Обяснението на Крийси беше кратко.

— Това е Леони, съпругата ми, и Майкъл, синът ми… това е Блонди, стара приятелка… тя е собственичка на това място и, Майкъл, ако не се държиш добре, тя ще те халоса така, че няма да се събудиш до Коледа.

Майкъл се усмихна, разглеждайки разкошните мебели и интериора.

— Бихме искали да останем две нощи — каза Крийси на Блонди. — Утре следобед аз и Майкъл трябва да се срещнем с Тирбушон Две и после да отидем до едно друго място. Ще се върнем към шест часа. — Той посочи Леони: — Ще се погрижиш ли за нея? Обещах, че няма да я хващаш за работа.

— Разбира се, че няма — обеща Блонди.

— Но има нещо, което искам да направиш с нея — каза Крийси сериозно.

— Какво?

— Утре, докато ни няма, я направи да изглежда с десет години по-млада и, ако е възможно, дори по-красива.

Леони го погледна с учудване, но преди да успее да каже нещо, старата жена я хвана нежно за брадичката и леко дръпна лицето й към светлината. Разгледа го внимателно и после отново го завъртя.

— Мога да сваля годините и мога да направя красотата й по-ефектна, ако това искаш — усмихна се Блонди.

— Това е, което искам.

Блонди донесе питиетата. Настаниха се на два удобни стола и старата жена продължи историята си. След като изгубила детето си, тя навлязла в проституцията. Но било доста трудно. Тя вече не била млада, а дори когато била млада, не била красива. В Италия имало много млади и красиви жени. Един ден друга проститутка, с която работела, й казала, че вербували момичета за известния бордей на Чуждестранния легион в Алжир. Работата щяла да бъде тежка, но парите — стабилни.

Работата наистина се оказала трудна. В бордея имало над двеста момичета и той бил управляван като военно поделение. Всяко момиче разполагало с миниатюрна кабина и легионерите идвали и си отивали по часовник. Тя описа на Леони как момичетата работели на смени, понякога по осем часа дневно. Било безумно и понякога — болезнено.

— Там ли срещна Крийси? — попита меко Леони.

— Да, но не в бордея. Той не ходеше в бордеи. Срещнах го в болницата.

— В болницата?

— Да, тогава той беше сержант. Старши сержант. Един от мъжете в неговата рота, испанец, дойде в бордея и го изпратиха в моята кабина. Беше пиян и се държеше като животно. Всички имахме бутони в кабинките си, както сега при мен, в случай на неприятности. С това копеле аз си имах неприятности. Той извади нож, а аз бавно се пресегнах към бутона. Легионерите, които играеха ролята на бодигардове, закъсняха. Бях ранена лошо в стомаха и гърдите и се озовах в болницата. Испанецът бил върнат в ротата на Крийси. Осъдили го на две години в наказателен батальон, но преди това Крийси го пребил почти до смърт. Обаче разбрах това едва по-късно.

Междувременно Крийси я посетил в болницата. Бил силно притеснен от това, което направил един от неговите подчинени. Донесъл й цветя и шоколад.

— Така се запознах с Крийси — заключи тя с усмивка.

Леони се изправи, когато вратата се отвори. Тя заглади синята, дълга кадифена пола и изпъна тежката златиста блуза от китайска коприна.

Крийси й се усмихна с одобрение. Майкъл гледаше слисано.