Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (74)

73.

Майкъл закъсня с пет минути. Като следваше указанията, той донесе яйца, хляб и мляко, прясно пиле, картофи, моркови, половин кило говеждо филе и зелка. Носеше и две бутилки ливанско вино, които не бяха включени в инструкциите. Крийси не се разсърди за виното. След като стовари продуктите на масата, двамата мъже се прегърнаха, после прибраха храната, извадиха цялата машинария и й направиха двойна проверка. Майкъл държеше оптическата пушка като жена, прегръщаше я и я галеше, притискаше приклада до рамото си, опирайки лице в черното дърво.

Крийси го гледаше и мърмореше:

— Разстоянието е голямо.

Майкъл бавно свали оръжието върху леглото, изгледа го и го увери мрачно:

— Няма да пропусна… повярвай ми, Крийси. Няма да пропусна.

За обяд опекоха пилето и отвориха едната бутилка. Докато похапваха, Крийси разпита младия мъж за пътуването му. За хората около него. Майкъл разказа за френското момиче и за това как я беше изпъдил предишната нощ.

Крийси изглеждаше доволен. Вдигна чашата си и каза:

— Да оставим това, докато всичко свърши. Ако излезем от тук живи, ще отидеш на почивка в Кипър.

— Как преценяваш шансовете? — попита сериозно Майкъл.

— Петдесет на петдесет — отвърна отмерено Крийси. — Преценявам това съотношение като добро.

Следобед напуснаха апартамента поотделно и тръгнаха в различни посоки — Крийси към Площада на мъчениците, а Майкъл — да огледа сградата на „Ел Малек“.

Крийси гледаше работниците, които издигаха платформи за трибуните на Площада на мъчениците, където щеше да се състои церемонията. Стоеше по средата между тях и сградата на „Ел Малек“. Можеше да види ъгъла на покрива. Изглеждаше много далеч. Пресметна грубо ъгъла от върха на сградата към платформите: някъде между двайсет и двайсет и пет градуса. Щеше да е важно, когато нагласяват окулярите на пушките.

Майкъл беше в ресторанта на сградата. Доизпи кафето си и небрежно влезе във фоайето. Близо до входа имаше старо дървено бюро, зад което седеше възрастен портиер. Тирбушон Две им беше казал, че портиерът си тръгва в шест часа вечер. Входните врати не се заключваха, защото от ресторанта също имаше вход към фоайето. Срещу вратата имаше асансьор, а вдясно беше стълбището. На тавана на сградата имаше врата към покрива, също незаключена. Майкъл излезе и тръгна по улицата към Площада на мъчениците.

Крийси вече си бе тръгнал, за да измери с крачки разстоянието от подиумите до гнездото. Излезе около петстотин и двайсет метра.

Майкъл също застана между платформите и „Ел Малек“. Също пресметна разстоянието и реши, че е доста. Върна се по стъпките си обратно и после, като следваше инструкциите, измери разстоянието от сградата до бърлогата им. Засече времето. Беше малко над петстотин метра и при бързо ходене му отне шест минути.

Крийси вече се бе върнал в апартамента. Прекараха останалата част от следобеда като преговаряха процедурите, кодовите думи и непредвидените ситуации.

Тази вечер Майкъл сготви вечерята — пържоли, ориз и зеленчуци. Накрая Леони бе успяла да убеди младия мъж да не яде загоряло препечено месо. В сиропиталището яденето винаги беше загоряло и той просто бе свикнал с този вкус. Сега правеше пържолите леко сурови отвътре и си мислеше за Леони. Трябваше да се хранят солидно следващите четирийсет и осем часа. Ядяха мълчаливо. Майкъл беше гладен, спокоен и уверен. Крийси бе в особено настроение. Младият мъж го поглеждаше учудено от време на време.

Само Гуидо би го разбрал. Винаги беше такъв, преди да влезе в бой: много тих, замислен и вглъбен в себе си. Връщаше се към миналото. Мислеше за времената, за опасностите. Мислеше за мъртвите… за многото мъртви. В този момент се опитваше да не вижда Майкъл като един от тях. Знаеше, че шансовете да уцелят Джибрил са добри, но че шансовете самите те да се измъкнат живи, са нищожни. В този миг съзнаваше, че е създал машина за убийства, но тази машина бе станала част от него самия. Надя бе мъртва. Джулия бе мъртва. Леони бе мъртва. Би направил всичко по силите си, за да е сигурен, че Майкъл няма да умре. За миг си помисли дали да не остави Майкъл в апартамента, докато отиде да свърши работата сам, но бързо отхвърли идеята. Майкъл бе прав: той нямаше монопол върху отмъщението. И Рамбахадур Рай е прав: Майкъл беше по-добрият снайперист. Но ако се наложеше, щеше да даде живота си, за да спаси своето творение.