Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (1)

Пролог

Той не беше като другите. Докторът от импровизираната морга веднага забеляза това. Наведено над двете тела, лицето на мъжа не изразяваше нищо. Никаква скръб. Никакви сълзи. Той погледна към четиригодишното момиченце, чието тяло бе съвсем невредимо. То лежеше на масата, сякаш потънало в сън. Дори косата му, дълга и тъмна, беше вчесана. Безизразното лице на мъжа се обърна към тялото на жената. Чаршафът бе дръпнат до врата й. Мъжът протегна ръка и го отметна. Тялото беше голо и ужасно обезобразено.

Докторът промълви:

— Станало е много бързо, сър, въпрос на секунди.

По-късно докторът се почуди защо бе нарекъл човека сър. Нямаше навика да го прави. Приближи се униформен полицай с лист в ръка. Погледна тялото на жената и се извърна. Подаде листа и химикалката на мъжа и каза:

— Ще имате ли нещо против, сър?

Мъжът сложи подписа си върху листа, кимна на доктора и на полицая и излезе покрай редицата от други тела. Докторът и полицаят го проследиха с поглед. Беше висок, едър мъж, с късо подстригана сива коса. Имаше странна походка: външната част на стъпалата му първа докосваше земята. Двамата мъже завинаги щяха да запомнят лицето му. Очи, сякаш лишени от какъвто и да е израз, раздалечени и разположени дълбоко на квадратното лице. С тежки клепачи и свити, сякаш да избегнат цигарения дим, макар че той не пушеше. Имаше един вертикален белег над дясното око и друг, широк и дълбок, от ябълчната кост до брадата, но докторът беше наясно, че те са отдавнашни. Когато излизаше от вратата, полицаят каза:

— Не показа кой знае каква скръб.

— Не — поправи го докторът. — Не показа нищо, абсолютно нищо.

После дръпна чаршафа върху смазаното тяло на жената.

Фостър Дод беше емоционален човек, макар че през целия си живот на фермер беше свикнал с трудностите. Отглеждаше овце върху сто и петдесет акра ниски хълмове близо до шотландското градче Локърби. Когато джъмбо-джетът на „Пан Ам“ се взриви на трийсет хиляди фута^[1] височина, много от телата паднаха върху неговите поля, сред неговите овце, заедно с почти невредимия носов конус на самолета. Така започна нощта на ужаса, която щеше да остане с него до края на живота му.

Два дни по-късно във фермата дойде мъжът. Придружаваше го млад полицай с тъжно лице. Както и мъжете в моргата, Фостър Дод забеляза, че този е различен. Другите, а имаше много други, бяха в състояние на шок и абсолютна скръб. Всички до един плачеха, и Фостър Дод и жена му плакаха с тях.

Мъжът не плачеше.

Полицаят ги представи един на друг и попита:

— Бихте ли му показали къде сте намерили момиченцето? Онова, със светлочервения гащеризон?

Те извървяха половин миля^[2] сред полето. Беше студено, духаше северен вятър и фермерът и полицаят бяха облечени топло под дъждобраните. Мъжът беше със сиви джинсови панталони, вълнена блуза на квадратчета и дънково яке. Дрехите изглеждаха така, сякаш бе спал с тях. Напред в далечината вървеше дълга колона войници, всеки от които внимателно оглеждаше земята.

Доближиха до групичка храсти. Фермерът посочи:

— Намерих я тук. В храстите. Видях червената й дрешка. — Той понижи глас: — Трябва да е станало моментално. Сигурно не е почувствала нищо.

Мъжът оглеждаше поляните.

— Сигурно е било голям удар за вашето животновъдство — промълви той.

Това беше началото на разговора, който завинаги щеше да живее в мислите на Фостър Дод. В продължение на десетина минути те говориха за овце и фермерство. Човекът беше наясно. Говореше с лек американски акцент и с дълбок, равен глас. Фермерът на няколко пъти го огледа. Тъмносивите дълбоки очи нито за миг не се отместиха от групичката храсти. Изведнъж Фостър Дод отново си представи яркочервеното петно, спомни си как пълзейки из храсталака намери момиченцето. Понеже по тялото му нямаше наранявания, той си бе помислил, че може още да е живо, вдигна го и побягна през ливадите към къщата. На чакащия доктор му трябваха само секунди да го погледне и да поклати глава. Фермерът никога нямаше да забрави спокойствието върху детското лице. Споменът предизвика сълзи в очите му и гласът му заглъхна.

Мъжът сложи ръка на рамото му и нежно го обгърна, после бавно тръгнаха обратно към къщата.

По-късно, през нощта, отпуснат в леглото си, Фостър Дод каза на жена си:

— Той ме успокояваше.

— Кой? — попита тя.

— Бащата на момиченцето с червената дрешка. Загубил е детето и съпругата си, а успокояваше мен… и каза, че съжалява за овцете, които измряха.

Питър Флеминг си беше устроил временен офис в един празен цех, собственост на някаква химическа компания. Беше старши офицер и понеже полет 103 на „Пан Ам“ се разби в неговия район, той бе поставен начело на операцията. През последните два дни успя да си открадне само няколко часа сън. Тялото му беше уморено, костите и разумът му бяха безчувствени. Неговият район по принцип беше спокоен, един от районите с най-ниска престъпност във Великобритания, но никой полицай в страната не притежаваше такава целенасоченост и упоритост. Сега очите му внимателно проучваха списъци: списъци на пътниците, на най-близките роднини, идентификации — списък след списък. Той вдигна поглед, когато полицаят доведе мъжа до бюрото му, после се изправи, за да се запознаят. Докато се здрависваха, той каза:

— Ужасно съжалявам. Сигурно вече са ви казали, било е толкова бързо, че не вярвам да са разбрали какво става.

Мъжът кимна.

— Сигурно не са.

Флеминг посочи стола. Мъжът седна и младият полицай се отдалечи.

— Някаква представа какво е станало? — попита мъжът.

Флеминг поклати глава.

— Твърде рано е — отвърна, — останките са разпръснати върху огромна площ. Предполагаме, че на около двеста квадратни мили. Ще минат много седмици, докато намерим всички части и ги съберем.

Гласът, който дойде от другата страна на бюрото, беше равен и студен.

— Било е бомба.

Не твърдението прикова вниманието на Флеминг, а гласът. Нисък, дълбок и вибриращ. Гласът на увереността. Флеминг погледна в очите на мъжа и каза:

— Още не можем да знаем това и не можем да твърдим нищо, преди да имаме факти.

Мъжът кимна и се изправи.

— Било е бомба — каза той. — Това е, към което ще ви насочат в крайна сметка всички факти.

Флеминг също се изправи.

— Ако е било бомба, моя работа е да открия кой я е поставил и да го предам на правосъдието.

Двамата мъже се гледаха един дълъг миг, после Флеминг каза:

— Надявам се, че ще предявите иск за телата до четирийсет и осем часа. Междувременно, мога ли да направя за вас нещо друго?

— Бих искал да получа списък на всички пътници и имената и адресите на най-близките им роднини.

— Надали е възможно.

— Защо не?

Полицаят сви рамене.

— Процедура. В моя район досега не се е случвало такова нещо.

— Да се надяваме, че никога няма да се случи отново. Както и да е, от съображения за сигурност най-близките роднини трябва да се обединят — трябва да поддържат връзка един с друг.

Полицаят кимна.

— Предполагам, че сте прав; ще се опитам да ви го подготвя преди да си тръгнете.

Те си стиснаха ръцете и американецът се обърна и тръгна покрай бюрото към вратата.

Флеминг забеляза нещо странно. Дузината полицаи и полицайки, които контролираха радиоцентралата, бяха спрели да работят и гледаха мъжа, докато вратата се затвори след него.

Флеминг извади пред себе си още един списък. Беше на най-близките роднини. Прекара пръст по него, докато намери едно име. Махна на един от сътрудниците, подаде му листа и каза:

— Обади се на Дженкинс от Специалния отдел. Помоли го да провери този човек.

Сътрудникът се отдалечи. Питър Флеминг седеше и гледаше затворената врата. Леко потрепери. Ще трябва да поръча още няколко радиатора.