Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (46)

45.

— Дунга Джусто Басне.

Майкъл лежеше проснат по корем до басейна. Обърна глава да погледне към малкия кафяв човек в тръстиковия стол на няколко стъпки от него. Той носеше сиви фланелени панталони, колосана бяла риза и силно лъснати черни обувки. Лицето му беше кръгло и гладко, с малки, черни очи. Късата му коса бе сресана прилежно. Изглеждаше, сякаш седеше в кожен стол в армейски офицерски клуб.

— Дунга Джусто Басне — повтори той. — Тези думи са библията на гуркските снайперисти. Означават „неподвижен като камък“. Оттук започва и твоето обучение. Искам да лежиш и да не мърдаш, както не би мръднал и един камък, за половин час. Трябва да накараш мозъка си да изпраща сигнали към всяка част на тялото ти, дори до върха на всеки косъм на главата ти.

Майкъл нагласи бузата си в твърдите варовикови плочи, присви очи и застана неподвижно. Малкият мъж не сваляше поглед от него. След десет секунди каза:

— Ти мръдна.

— Не съм.

— Мръдна малкия пръст на лявата си ръка, а също и десния крак. Дори такова движение би могло да е смърт за снайпериста. Стани за малко.

Майкъл стана, изправи се и дребният непалец. Той хвана Майкъл за лакътя и двамата отидоха до края на площадката с басейна. Погледнаха надолу към зелените поля, после малкият мъж посочи към небето.

— Ястребът може да е на хиляда метра височина — започна да обяснява той, — но ако мишката мръдне с опашката си и половин инч, ястребът ще я види. Снайперистът винаги трябва да помни, че е наблюдаван от сокол. Това е разликата между живота и смъртта. Днес ще лежиш неподвижен като камък половин час. Утре — час. На следващия ден — два часа. Ще лежиш върху камъни и клони, ще ти бъде крайно неудобно. Ще остана тук трийсет дни. Един ден преди да си тръгна, ти ще лежиш Дунга Джусто Басне от зори до залез. Ако не успееш, ще съм се провалил… а също и ти.

— Ще стрелям ли въобще с пушката? — попита Майкъл със следа от сарказъм.

— Да. След като можеш да лежиш Дунга Джусто Басне повече от четири часа.

Малкият мъж беше пристигнал предишната нощ. Крийси го посрещна на ферибота. Запозна ги вкъщи.

— Това е синът ми Майкъл. А това е моят приятел капитан Рамбахадур Рай. Последен от 2-ра/10-та гурки. Той ще бъде твой учител.

По време на вечерята, Майкъл скришно бе огледал малкия мъж. Не би му дал повече от четирийсет и пет. Той седеше изправен на стола си и всичките му движения, докато ядеше, бяха отмерени и контролирани. Крийси му каза, че Рамбахадур Рай е награждаван седем пъти от британците, по време на малайската комунистическа война през петдесетте, и в северно Борнео, когато воювал с индонезийците, в началото на шейсетте. Медалите включвали сребърен кръст с лента.

Сега Майкъл отново лежеше върху варовиковите камъни и тренираше разума и тялото си да не мърдат. Беше само по плувки. В Гоцо мухите хапят по-силно от комарите.

Една муха кацна на дясното коляно на Майкъл. Кракът му трепна.

— Ти мръдна!

— Мухите ме жилят — обади се Майкъл предизвикателно.

— Жилят по-лошо от куршум? — попита Рай.

После стана и отиде до групичката млади дървета. Отчупи от едно от тях дълъг, тънък клон и обрули листата. Дръпна стола си близо до Майкъл с гъвкавия клон в дясната си ръка. После седна и произнесе:

— Дунга — скъсявайки „библията“.

Майкъл стоя неподвижен няколко минути, но отново го ухапа муха по левия лакът. Той потръпна неволно. Секунда по-късно изскимтя, когато пръчката изплющя по задника му.

— Дунга!

Крийси стоеше незабелязан на балкона пред кабинета си и наблюдаваше сцената. Усмихваше се. Преди двайсет години той си бе мислил, че е отличен снайперист, обучаван във флотата и във френския Чуждестранен легион. После срещна Рамбахадур Рай и разбра, че е аматьор. Подложи се на същото обучение, което Майкъл сега започваше.

През следващите десет минути клонът изплющя още три пъти, докато Майкъл не се изви, седна и каза ядосано:

— Това е невъзможно.

Крийси слезе по стълбите, мина покрай басейна към градината и вдигна три големи варовикови камъка. После отиде до двамата мъже и нареди камъните до Майкъл, с около фут разстояние между тях. Извади от задния си джоб пачка банкноти, отдели десет и ги остави под един от камъните. Кимна на Рамбахадур.

Гурката стана и свали ризата си. Сгъна я внимателно и я сложи върху плетената маса наблизо. После си свали панталоните, като внимаваше ръбовете да са точно изравнени, и ги остави до ризата. После и обувките, и чорапите, които също прилежно нареди под масата. Остана само по бели шорти. Приближи се до камъните и легна върху тях. Единият беше под брадата му, другият — под слънчевия сплит и третият — под чатала. Очевидно му беше крайно неудобно да лежи така.

— Седни, Майкъл, и го наблюдавай внимателно. — Крийси посочи стола. — Ако се премести поне с един милиметър през следващите два часа, ти получаваш стоте лири под този камък. Ще можеш и да го удариш с пръчка. Ако не помръдне, той взима парите и има право да те удари с пръчка. Шест пъти. И повярвай ми, той удря дяволски силно.

Младият мъж се ухили, седна и взе пръчката. Наведе се напред и напрегнато се втренчи в легналия по очи човек. Крийси отиде в кухнята, взе бира от хладилника и се качи в кабинета си. Първо написа дълго писмо до сенатора Джеймс Грейнджър, после още едно до Тирбушон Две и накрая трето до Блонди. Надписа трите плика и ги сложи всички заедно в по-голям, който адресира до един номер до поискване в Брюксел, откъдето щяха да бъдат разпратени. Тъкмо беше запечатал плика, когато отдолу чу изплющяване и скимтене. Вдигна глава и зачака. Когато чу второто изплющяване и второто изскимтяване, започна да се усмихва. Докато преброи до шест, той вече се хилеше широко. След втория стон не последваха други. Погледна часовника си. Бяха минали два часа и няколко минути. Когато слизаше по стълбите, Рамбахадур вече влизаше в спалнята и носеше дрехите в едната си ръка и обувките — в другата. Майкъл стоеше до басейна и разтриваше задните си части. Крийси се приближи и ритна средния камък настрани. Парите още бяха там.

Погледна Майкъл, който се усмихна печално и каза:

— Не искаше да ги вземе. Каза да ги оставим под камъка трийсет дни. Тогава, ако е доволен, ще бъдат мои, но аз трябва да похарча част от тях, за да отидем всички в най-добрия ресторант.

Крийси вдигна крак и търкулна камъка обратно върху парите.

— Никога не бих повярвал — додаде смаян Майкъл. — Той лежа там като един от тези камъни.

— Знам — каза Крийси. — Дунга Джусто Басне.

Майкъл вдигна поглед с изненада.

— Ти говориш гуркали?

— Не — поклати глава Крийси, — но знам тези три думи. Те бяха набити в задните ми части преди двайсетина години. — Той кимна към къщата: — Бях обучаван от Рамбахадур по същия начин.

— Той наистина ли е на шейсет? — попита Майкъл. — Не му личат.

— Да, наистина — отговори Крийси. — И ще ти разкажа една история за него, която чух от един дори по-стар британски полковник, който командваше 2-ра/10-гурки по време на индонезийската война. Комунистическите метежници правели набези в местните ферми и селата за храна. Имало една голяма, изолирана птицеферма, близо до границата с Тайланд. Британците получили информация, че една партизанска група ще я нападне. Разположението й било такова, че било невъзможно да се постави засада. Партизаните вече наблюдавали от съседните хълмове. Полковникът изпратил Рамбахадур и още един гурка във фермата през нощта. Те дали инструкции на фермера и неговата жена и поставили картечница в кокошарника, в най-отдалечения от вратата ъгъл. После зачакали. След време пилетата се успокоили и престанали да им обръщат внимание, но ако мръднели, птиците биха се разтревожили и партизаните биха чули шума и щели да са предупредени.

— Колко дълго са чакали? — попита Майкъл.

— Три дни и три нощи. И през това време не помръднали с милиметър. Пилетата започнали да кацат по главите, по раменете им и по дулото на картечницата. Те били Дунга Джусто Басне.

— Как са кензали и пикаели?

— Не са кензали въобще. Те постили три дни преди операцията, а когато пикаели, правели го в крачолите си. И това било само първия ден. След това вече нямали какво да пикаят. По средата на деня температурата в тази пилешка барака била повече от сто и двайсет градуса^[1]. Партизаните дошли на третата нощ. Вързали фермера и семейството му, после влезли в бараката да хванат пилетата. Били осмина, когато Рамбахадур открил огън с картечницата. Свалил всичките осем и един военен кръст.

Майкъл се замисли, загледан в къщата. После се усмихна.

— Сигурно е свалил и няколко пилета.

— Предполагам — отговори Крийси. — Обзалагам се, че в офицерската столова са яли пилешко през следващите два месеца.