Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (5)

4.

Отец Зерафа не спа добре. Тъкмо преди да си легне в скромната стая, го прониза една мисъл. Мисъл, която разтревожи съня му и го разбуди няколко пъти.

На сутринта позвъни на епископския секретар и си определи среща за три часа следобед. После преразпредели деня си. Точно в един часа вече караше очукания си двайсетгодишен хилман надолу по пътя към фермата на Пол Шембри по склоновете, които водеха към Надул. Знаеше, че Пол Шембри, като всеки фермер, се е върнал от нивите по пладне и сега довършва обилния си обяд.

Беше точен до секунда. Когато бутна мрежата за комари и мина през вратата, фермерът и синът му Джоуи тъкмо отопяваха с парчета хляб последните капки сос в чиниите си. През вратата на кухнята се виждаше съпругата на Пол, Лора, която миеше съдовете. Не беше ги виждал от деня, когато беше службата за Надя и Джулия. Пол беше дребен, чернокос и жилав, някъде към петдесетте. Жена му беше по-млада и по-едра. Висока, красива жена. Синът приличаше на майка си: също висок, но жилав като баща си и с приятно, открито лице. Гледаха свещеника леко изненадани.

Пол побърза да нареди:

— Джоуи, донеси малко вино за отец Мануел.

Посочи стола и свещеникът седна.

— Ял ли си?

— Да, благодаря.

Докато момчето беше в кухнята, свещеникът каза:

— Пол, трябва да говоря с тебе. Насаме.

— За какво?

— За Крийси?

Фермерът познаваше свещеника от много години. Той кимна, бутна последното парче хляб в устата си, стана и извика:

— Джоуи, дай виното вън с две чаши.

Свещеникът и фермерът седнаха във вътрешния двор, който гледаше към морето, и заговориха тихо, като си наливаха от голямата бутилка вино собствено производство.

Когато станаха, фермерът каза:

— Мисля, че си прав, отче. Само това може да е. И двамата знаем какъв човек е. Никога не би се оженил толкова бързо, дори изобщо не би се оженил, ако не беше това.

Двамата мъже изглеждаха мрачни.

— Да говоря ли с него? — попита фермерът. — Утре е неделя. В неделя винаги идва на обяд и стои до вечерта. Какво ще кажеш?

Свещеникът бавно поклати глава.

— Не, Пол, благодаря ти.

Той не беше човек, който често иска съвети, но познаваше този фермер и неговата мъдрост.

— В три часа имам среща с епископа. Да му спомена ли? Имам предвид това, за което мислим, Пол. Трябва да получа одобрението му за осиновяване, преди да е минало през комисията.

Фермерът помисли малко и леко се усмихна.

— Отче Мануел, епископът е добър мъж и свят човек, с много грижи. В края на краищата, ние само предполагаме.

Свещеникът пресуши чашата си, протегна се и я сложи на масата.

— Правиш добро вино, Пол. И силно.

 

 

В четири часа същия следобед отец Мануел Зерафа пристигна в дома на американеца. Отклони поканата за питие.

Когато седнаха под зеления навес, мъжът попита:

— Говори ли с епископа?

Свещеникът кимна:

— Да, всичко е наред, няма да се забави.

— Говори ли с момчето?

Свещеникът поклати глава:

— Не, ще говоря с него, след като си тръгна оттук, ако съм удовлетворен от това, което ще ми кажеш.

Американецът седеше срещу него, от другата страна на масата, и го гледаше, без да мигне.

— Но днес говорих с Пол Шембри. Той е съгласен с мен.

— Съгласен е с теб?

— Че мислиш да използваш момчето — въздъхна свещеникът.

— Как да го използвам, как?

Свещеникът прокара ръка през лицето си.

— За отмъщение!

Американецът стана, отиде до басейна и погледна надолу. Беше бос, само по бански. Свещеникът стана от стола си и го огледа. Белезите. Отново въздъхна. Беше ден на поличби. Заговори меко на белязания гръб:

— Уомо, зная какво си правил онези години в Италия. Това е безбожие.

Мъжът не се обърна. Стоеше прав, съвсем неподвижен, вперил поглед в басейна. Свещеникът продължи:

— Отмъщението принадлежи на Бога. Да, били са зли хора, но Господ не ти дава право да ги убиваш.

Мъжът се обърна и погледна свещеника.

— Ако има Бог — каза той, — тогава просто може би от време на време той дава по някое разрешение.

Свещеникът вдигна вежди.

— На безбожниците?

Мъжът се усмихна само с устни.

— Какво значение има? Ако старата ти кола се развали, какво те притеснява повече — дали механикът е добър или е безбожник?

Свещеникът скръцна със зъби. Старият му хилман често се повреждаше, а Паулу Зарб беше най-добрият механик в Гоцо. Винаги го поправяше. Познаваше го като свое дете. Паулу Зарб беше от малкото хора в Гоцо, които никога не ходеха на църква и я заобикаляха отдалеч. Американецът много добре знаеше кой поправя колата на свещеника.

Отецът бавно поклати глава.

— Крийси — тъжно каза той, — нищо не може да върне Надя и Джулия.

Американецът отиде до масата и седна.

— Точно така. Но, отче Мануел, като изключим вярата в Господ, не вярваш ли в справедливостта?

— Отмъщението не е справедливост.

— В моята книга е — мрачно отвърна мъжът.

Двамата се гледаха през масата, после свещеникът каза:

— Ти ще използваш момчето като оръдие.

— В случай че се наложи.

— Но то е само на седемнайсет… и ти самият не си ли все още оръдие?

Мъжът с белезите вдигна рамене.

— Да, но това оръдие остарява. Момчето е само на седемнайсет, но ако почувствам нужда от неговата помощ, това няма да бъде нито идния месец, нито дори идната година. Отмъщение… дори справедливостта е търпелива! Ще е нужно време да се идентифицира мишената.

Свещеникът се обнадежди от последното изречение.

— Сигурен ли си, че изобщо някога ще бъде идентифицирана?

Американецът веднага налучка собствената си стратегия.

— Не може да е сигурно — отвърна той и поклати глава. — Това осиновяване е само за всеки случай. Може да минат няколко години.

— Момчето ще трябва да научи — каза свещеникът. — Съгласен съм само ако той знае.

Мъжът кимна:

— Разбирам позицията ти, отче. Можеш да му кажеш всичко, за което сме говорили. Той е интелигентен, както знаеш. Той е почти мъж. Нека сам реши.

Свещеникът поклати глава.

— Не, Уомо, аз ще му кажа само, че си искал да го осиновиш, и то при условие че ти ще му кажеш защо искаш да го сториш. Тогава нека реши.

— Ще приемеш ли думата на един безбожник?

Свещеникът тръгна към вратата.

— Ще приема думата ти, Уомо. Ще говоря с момчето и ако иска, ще го изпратя при теб. — На вратата се обърна и погледна американеца. — Има нещо, което трябва да знаеш, Уомо. Когато Майкъл Сед беше на седем години, една двойка от Малта поиска да го осинови. Бяха много приятни хора, които не можеха да имат деца. Според едно условие в нашите правила, ако до един месец родителите или детето пожелаят да развалят договора, това е позволено. След три дни те го върнаха в сиропиталището и не пожелаха да кажат защо. Попитах го, но той само сви рамене. Когато беше на тринайсет, друга двойка поиска да го осинови. Той беше заможен арабски бизнесмен, живееше в Рим. Тя беше италианка. Вече бяха осиновили две други деца, момче от Виетнам и момиче от Камбоджа. Бяха чудесна двойка. Той разговаря с тях пет минути и после излезе от стаята.

— Благодаря, че ми каза — отвърна американецът.

 

 

Крийси работеше в кабинета в старата част на къщата. Беше единствената стая на горния етаж, прилепена към каменната стена на склона. Таванът беше висок и с гредоред. До едната стена имаше стара маса за хранене. Върху нея — купища вестникарски изрезки и списания. Отсреща, до другата стена, бяха наредени тежки железни кантонерки. Бюрото му гледаше към голяма сводеста врата. От нея можеше да се наблюдава ограждащата стена и пътеката към къщата. Тъкмо преглеждаше пратката от списания и изрезки, които бяха пристигнали сутринта. Имаше помощници в Лондон, Ню Йорк и Бон, които сортираха материалите, всичко, което беше отпечатано във вестник или списание и се отнасяше до Локърби. През последните три месеца потокът беше понамалял, но все още беше достатъчно постоянен, за да го държи зает три-четири часа на ден. Четеше една статия в списание „Тайм“, която спекулираше с връзката между бомбения атентат и арабските терористични организации в Германия и Скандинавия. Понякога драсваше нещо в един бележник. По-често вдигаше глава и поглеждаше към пътеката, която се изкачваше от селото. Всеки път, когато го правеше, след това поглеждаше часовника си.

Един час след като свещеникът си беше тръгнал, видя далеч долу на пътя момчето да се качва бавно към къщата. Отново се съсредоточи върху статията. Беше оставил вратата отворена.

Петнайсет минути по-късно чу как вратата се затваря. Стана, заобиколи бюрото и погледна надолу. Момчето стоеше до басейна, облечено във фланелка на „Пинк Флойд“ и джинси.

— Идвам след десет минути — извика той. — Налей си нещо за пиене и виж дали има малко билтунг в шкафа над хладилника.

Отново седна на бюрото, без да откъсва поглед от вестника.

 

 

Тръгнаха да обикалят басейна, момчето вървеше от външната страна. От югозапад идваше лек вятър и шумеше в палмите. Крачиха така около половин час. Когато спряха, бяха застанали срещу къщата. Американецът каза:

— Когато умра, тази къща ще бъде твоя, ще имаш и достатъчно пари за поддръжката й.

Момчето се загледа в къщата, после се обърна към островите, после — отново погледна американеца. То кимна с глава почти незабележимо. Продължиха разходката.

— Какво стана с първата двойка, която поиска да те осинови?

Момчето разпери ръце:

— Не знам. Предполагам, че не са ме харесали.

— Ти хареса ли ги?

— Бяха симпатяги. Храната беше по-добра, отколкото в сиропиталището.

Крийси погледна момчето:

— Ами втората двойка, когато си бил на тринайсет?

Майкъл Сед вдигна рамене и каза:

— Той беше арабин.

Крийси се спря. Момчето продължи няколко крачки, после също се спря и се обърна. Погледнаха се.

Момчето леко се усмихна и каза на перфектен арабски: „Да, Уомо, добър избор направи“.

Тръгнаха отново. Говореха на арабски, който Крийси беше научил в Чуждестранния легион в Алжир. „А ти защо реши да дойдеш с мен?“ — попита Крийси.

Сега момчето се спря. То отново погледна къщата и после изгледа, простиращ се под нея. Когато се върна към английския, то простичко каза:

— Уомо, трябва да знаеш, че майка ми е била курва.

На портата Крийси бръкна в джоба си и подаде на момчето връзка ключове.

— Утре тръгвам и няма да ме има три-четири седмици. Идвай в къщата. Ще трябва обаче да спиш в сиропиталището, докато документите не минат — след около два месеца. Ще се върна с жената.

Стиснаха си ръцете и момчето тръгна надолу по пътеката, без да се обръща. Американецът стоеше на отворената врата и гледаше, докато то не изчезна в селото. Едва тогава се върна в кабинета си. Позвъни на летището да си запази място и седна да работи над купчината списания и изрезки.