Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (2)

1.

Беше тъмно и женският доберман не виждаше, не чуваше и не подушваше нищо. Усети само една остра, жилеща болка в хълбока. Изръмжа озадачено и скочи на крака, като успя да направи само няколко крачки покрай басейна и тогава краката му се огънаха и се търкулна на една страна. Тялото на кучето потрепваше около половин минута и после замря.

Трийсет ярда^[1] по-нататък облечена в черно фигура се спусна с въже от върха на високата градинска стена. Няколко минути тя стоя приведена в очакване. Мярнаха се само някакви отблясъци от далечни улични светлини. Накрая фигурата се надигна, приближи се до плувния басейн, спря за миг над кучето и после продължи към задната част на къщата, обгърната от тъмнината.

Мигел гледаше телевизия: някакъв стар епизод на „Аз обичам Люси“. Мигел беше очарован от испанския акцент на Деси Арназ и го оприличаваше на своя. Тъкмо по средата на един дълъг кикот чу щракването на вратата. Обърна се изненадано. Кикотът затихна. Видя мъж в черно. Видя огромен пистолет, който се вдигаше. Чу кратко свистене: почувства убождане в гръдния си кош. Надигна се с ужас на лицето — една ръка опипваше гърдите му. Мъжът в черно потъна в мъгла. Мигел чу нисък и вибриращ глас:

— Не се тревожи. Не е опасно. Само ще заспиш.

Мигел се свлече. Заспа, преди да докосне килима.

 

 

Вечерята беше скучна, но необходима. Нямаше как Джеймс С. Грейнджър, главен сенатор на щата Колорадо, да я избегне учтиво. Когато губернаторът даваше вечеря за щатския секретар по отбраната, неговото присъствие беше желателно.

Закъснял, както обикновено, сенаторът беше пил твърде много. Твърде много уиски преди това и твърде много вино по време на вечерята. Но знаеше, че никой от дванайсетте души на масата не беше забелязал нищо. Само Хариет би забелязала, защото имаше трийсет и две годишен опит в това отношение.

Джеймс С. Грейнджър бе интелигентен и практичен. По време на вечерята мълча. Никой от гостите не очакваше друго. Тръгна си пръв. Никой от гостите не се изненада. Губернаторът го изпрати до вратата. Хвана го за лакътя и каза:

— Джим, моля те, помисли пак. Бих искал да оглавиш този финансов комитет.

В коридора спряха. Сенаторът отговори:

— Крейг, дай ми няколко дни да си помисля… това е ужасно много работа.

Губернаторът го изгледа със съчувствие. През последните месеци съчувствие имаше в очите на всички.

— Джим, може би тежката работа е най-добрата терапия.

Сенаторът вдигна рамене:

— Може би. Дай ми няколко дни… чуй, Крейг, пийнах малко повече тази вечер. Би ли наредил да ми извикат такси? Няма да е добре, ако сенатор бъде спрян от уличен патрул.

Губернаторът се усмихна и погледна часовника си:

— Няма проблем, шофьорът ми чака секретаря, за да го откара на летището, а той сигурно няма да тръгне по-рано от час и още четири брендита.

 

 

Сенаторът влезе в къщата си, която можеше да бъде наречена и дворец. На младини беше натрупал богатство от сделки с недвижимо имущество и макар самият той да не беше претенциозен, Хариет, въпреки всичките си качества, проявяваше вкус към пищността. Докато вървеше по мраморния коридор, той отново се зачуди дали да не продаде огромното жилище и да си намери нещо по-малко. Веднага се отказа от тази мисъл. По някакъв начин Хариет все още присъстваше в къщата. Тя беше работила с архитекта и със строителите. Това беше нейната къща.

Отвори вратата към гостната. Лампите светеха. Мигел беше забравил да ги угаси. Беше елегантна стая в европейски стил. Кристални полилеи, тежки, удобни фотьойли и канапета и едно бюро ала Луи XIV, което Хариет никога не му позволи да качи в кабинета си. Стаята беше голяма и в самия й край, след значителен спор с Хариет, той беше вградил махагонов барплот с четири черни, тапицирани с кожа високи столчета. На едно от тях седеше човек. Беше едър мъж, облечен в черни военни панталони и черно поло. В ръката си държеше питие. По лицето му имаше белези. Късо подстригана коса. Средна възраст.

Очите на сенатора зашариха из стаята. Нищо нередно. Махмурлукът го напусна. Застана нащрек. Преди да успее да си отвори устата или да помръдне, мъжът каза:

— Сенаторе, съжалявам, че се натрапвам, нямам лоши намерения. Трябват ми само десет минути от вашето време и после ще си тръгна.

Очите на сенатора се спряха върху телефона на бюрото. Сякаш извинявайки се, мъжът каза:

— Прекъснал съм го.

В говора му се долавяше лек акцент. Гласът беше дълбок, идваше от корема.

— Кой, по дяволите, си ти? Мигел ли те пусна?

Мъжът поклати глава.

— Мигел е в стаята си. Ще спи спокойно до сутринта.

Джеймс С. Грейнджър не беше от най-безстрашните. Беше воювал в Корея, беше раняван и носеше белезите от това. Като видя мъжа, се уплаши, но сега страхът беше изчезнал. Докато вървеше към бара, попита:

— Защо, по дяволите, не поискахте среща?

— Звъннах на секретарката ви преди три дни. Тя ме попита за какво става дума. Казах, че е лично. Оставих си номера, звънях и на следващия ден два пъти. Обясних й, че е спешно. Зная, че утре заминавате за Вашингтон.

Сенаторът се приближи до бара. Подпря се на лакът. Височината беше абсолютно точна. Така го беше проектирал. Стоеше срещу мъжа.

— Как се казвате? — попита.

— Използвам името Тейлър.

— Мисля, че си спомням съобщението — кимна сенаторът, — но аз съм зает човек, мистър Тейлър.

— Също и аз.

— За какво става дума? — Гласът на сенатора звучеше спокойно.

— „Пан Ам-103“.

Двамата мъже се гледаха. Сенаторът беше по-стар с десетина години, по-нисък и слаб, сивокос, но във форма. Всяка сутрин плуваше седемдесет дължини на басейна си. Басейнът беше дълъг петдесет стъпки. Докато си наливаше голям скоч, попита:

— Как влязохте тук?

— Сенаторе, имате изключително сложна охранителна система. Преди да си тръгнете, ще ви кажа как да я усъвършенствате.

— А доберманът?

— Вън е, до басейна — вдигна ръка. — Не се безпокойте. Само е заспал.

Сенаторът погледна чашата на мъжа. Беше почти празна.

— Какво пиете?

Тейлър кимна към рафтовете отзад:

— Малко от вашата превъзходна „Столичная“.

Сенаторът се пресегна край него към бутилката, наля щедра порция, свали капака на кофичката за лед и напълни чашата с ледени кубчета. На бара имаше половин бутилка сода. Мъжът доля чашата си и я надигна. Сенаторът също вдигна чаша:

— Какво за „Пан Ам-103“?

— Жена ви е била в него.

— Е, та?

— Моята също, с дъщеря ми.

Настъпи тишина, после сенаторът попита:

— На колко години беше жена ви?

— На двайсет и девет.

— А дъщеря ви?

— На четири.

Сенаторът ненадейно за себе си запита:

— Как се казваха?

— Надя и Джулия.

Отново настъпи тишина, след което сенаторът тихо каза:

— Съпругата ми се казваше Хариет. Беше на шейсет и три. Нямахме деца… не можехме да имаме… бяхме само ние двамата.

Мъжът доля чашите.

— Нека излезем — каза той, — кой знае защо мисля по-добре близо до водата.

Сенаторът взе чашата си и плъзна встрани френските прозорци. Тръгнаха покрай басейна към кучето. Мъжът се наведе и сложи ръка под долната му челюст. Подържа я малко, после се изправи.

— Тя е добре — каза. — Ще се събуди при изгрев-слънце и то в много лошо настроение.

— А как се справихте с Мигел?

— По същия начин, сенаторе… в края на краищата всички сме животни.

Обиколиха заедно басейна. Мъжът попита:

— Какво ще правите сега с Хариет?

Направиха още две обиколки, преди сенаторът да отговори.

— Вие какво ще правите с Надя и Джулия?

— Ще убия копелетата, които го сториха.

Направиха още два кръга в пълна тишина, после сенаторът предложи:

— Да влезем вътре — усмихна се криво. — Имам съвсем същото намерение. Вече съм пуснал топката да се търкаля.

— Как?

Сенаторът беше прецизен човек. Той погледна датника на ролекса си:

— Преди три седмици наех човек. Специалист.

— Специалист по какво?

— Специалист убиец.

— Американец?

— Да.

— Мога ли да знам името му?

Сенаторът бавно поклати глава:

— За съжаление, не. Това бе част от условията в договора.

Мъжът въздъхна:

— Тогава биографията му, дори част от нея.

— Бил е наемник.

— Къде?

— В Конго, в Биафра и къде ли не другаде.

— Кажете ми, сенаторе, кого трябва да убие убиецът?

Сенаторът вдигна рамене:

— Целта все още не е напълно идентифицирана, но ще използвам връзките си за достъп до временните доклади на ФБР и ЦРУ. Вече са сигурни, че палестинската група на НФОП^[2] или НФОП-ГО (Главен отряд), или групата на Абу Нидал, или дори Хизбула^[3]. Очакват да получат пълната идентификация след няколко месеца.

— Е, а какво прави вашият убиец сега?

— Подготвя операция за проникване в Ливан или в Сирия, в зависимост от това коя ще е окончателната мишена.

— Има ли опит в Средния изток?

— Да, солиден.

— Как го намерихте?

— Той ме откри. — Сенаторът се усмихна. — Накарах ФБР да извади досието му от Интерпол. Те имат централна база с данни за всички познати наемници. Всъщност това е интересна история. Разказа ми я, преди да се свържа с ФБР. Преди пет години изфабрикувал собствената си смърт. ФБР потвърди, че бил убит. Човекът си беше капия, един от малкото американци, служили във френския Чуждестранен легион.

Мъжът попита много меко:

— Кога е било това?

— Не знам точно, но се е бил за тях по време на алжирската освободителна война.

— Знаете ли в кой батальон? Колко му платихте… какъв аванс?

Сенаторът се замисли отново, после каза:

— Уговорката беше за един милион — двайсет и пет процента предварително, двайсет и пет процента, когато мишената бъде напълно идентифицирана, а останалото — когато убийството бъде извършено.

Настана тишина. После сенаторът внимателно се обърна към мъжа:

— Вие подобно предложение ли щяхте да ми направите?

Мъжът поклати глава:

— Не. Имам нужда от помощта и връзките ви, както и от достъп до информация. Проверих родословното дърво и връзките на всички пътници от този самолет. Вие притежавате това, от което се нуждая… пари и власт, те ви дават достъп до информация чрез ЦРУ и ФБР. Имам собствени пари, но недостатъчно. Такава операция би струвала около петстотин хиляди. Аз ще дам половината, а вие — другата половина.

— Мисля, че сте закъснял.

— Не, сенаторе, не съм закъснял.

— Какво имате предвид?

— Личността, която описвате, наистина е служила в парашутен батальон и във френския Легион. Беше изхвърлен след Бунта на генералите^[4] и стана наемник. Той наистина е участвал във войните, които описвате, и в още други. Наистина е изфабрикувал смъртта си преди пет години.

— Е?

— Но той не е човекът, с когото сте говорили. Не е човекът, на когото преди три седмици сте дали четвърт милион. Измамили са ви, сенаторе.

Сенаторът усети надигащия се в него гняв.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Мъжът, когото описахте, сега седи срещу вас, на този бар и пие от чудесната ви водка. Бях единственият американец, служил във френския Чуждестранен легион, в парашутния батальон по време на алжирската освободителна война.

От почуда челюстта на сенатора увисна. Мъжът видя златните пломби в дъното на устата му.

— Как е истинското ви име? — попита накрая.

— Крийси.

Челюстта щракна.

— Разбира се, можете да го докажете?

— Онзи мъж е дошъл да ви види. Да предположим, че е успял да преодолее секретарката ви по-добре от мен. Опишете ми го.

— Беше горе-долу на вашата възраст, със средно дълга, поддържана коса, прошарена по слепоочията; имаше мустаци и белег на челото, тъмно лице, силен загар. Сигурно е висок към шест фута и носеше делови костюм, бих казал от добър шивач.

— Акцентът му?

— От Средния Запад, но не силно изразен… нещо като вашия, като че дълго е бил извън Америка.

Мъжът се усмихна иронично.

— Сенаторе, това е Джо Ролингс… измамник. Къде ви каза, че отива, след като му дадохте парите в брой или ценни книжа?

Лицето на сенатора беше бледо.

— В Брюксел. Трябвало да се срещне с някакви хора и да вербува още двама. Каза, че трябвало да го направи тъкмо там.

— Поддържате ли връзка?

— Не, каза, че ще се обади след месец. — Той отново погледна часовника си. — Това е след седмица.

— Остави ли ви някакъв адрес?

Сенаторът направи гримаса:

— Остави адрес до поискване в Брюксел и още един в Кан, Южна Франция.

— Наистина сте бил измамен, сенаторе. Измамата ще продължи по следния начин. След седмица Ролингс ще ви се обади и ще ви каже, че ще получите пълен доклад. Докладът ще пристигне заедно със списък на разходите… които ще бъдат доста големи, както и със списък на различни наемници, вербувани от него, плюс най-разнообразна скъпа екипировка, която вече е купил, заедно с фактурите. Щом като бомбаджиите от „Пан Ам-103“ бъдат идентифицирани, вие ще го осведомите чрез двата адреса до поискване. Тогава ще поиска втората вноска. Ще получите доказателство за всичко това до няколко дни.

Той посочи празната чаша пред себе си:

— Отпечатъците ми са върху тази чаша. Сложете я в сейф. След няколко дни ще получите друг отпечатък, от Джо Ролингс. Помолете приятелите си от ФБР да ги потвърдят. След известно време ще получите писмо от мен. Откъснете празната част в долния десен ъгъл на листа. Изпратете го на приятелите си във ФБР. Върху него ще бъде моят отпечатък. Правете същото с всяка кореспонденция, която получавате от мен. Ако някога ви се обадя по телефона, ще започвам с думата „Локърби“ и с дата отпреди десет дни.

Той разкърши рамене, лицето му беше уморено. Лицето на сенатора — също.

Тогава сенаторът се изправи и каза мрачно:

— Ще тръгнем след копелетата, които ни донесоха толкова мъка. — Прониза го една мисъл: — Сам ли ще тръгнете или ще вербувате някого от старите си приятели?

Крийси поклати глава.

— Не. Това е лично. Но ще прибавя нов елемент, нещо, от което ще имам нужда. Ще прибавя младост. Ще се опитам да продължа нещо от миналото си в някой по-млад… и по този начин да го свържа със себе си. Ще бъде нещо като застраховка. Не знаем колко дълго ще трае идентифицирането на мишената… може да отнеме месеци или години.

Грейнджър се усмихна дружелюбно:

— Бих искал да имам годините и уменията ви. Бих дошъл с вас. Моля се на Бога да мога да дойда с вас.

— От тази нощ вие сте с мен. От тази нощ не съм сам, както преди… и това важи и за мен. От тази нощ имам приятел… ще живеем заедно със скръбта си. — Той хвана Грейнджър за раменете за миг, после каза: — Сенаторе, ще се опитам да върна част от парите ви… ако е останало нещо. А сега трябва да вървя. Нека хвърлим един бърз поглед на охранителната ви система и отново да свържем телефона.