Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (45)

44.

Ахмед Джибрил напусна офиса си десет минути след като се обади полковник Джома. Набързо се подреди въоръжен конвой от джипове и бяха дадени инструкции за изпращане на дрехи, на някои документи и компютъра му „Макинтош“. Конвоят се състоеше от два джипа отпред, бронирания му мерцедес и два джипа отзад.

Докато напускаше околностите на Дамаск, Джибрил преценяваше ситуацията. Той бе един от световните специалисти по всяване на ужас и, разбира се, осъзнаваше евентуалните последствия. Целия си съзнателен живот беше прекарал, спазвайки изключителни предпазни мерки. Научил се бе да живее с натрапващия се физически страх, че всеки момент куршум или бомба могат да прекъснат живота му.

Но това беше различно. Не можеше да определи кое е различното, но когато полковник Джома му каза някои подробности по телефона, той усети как цялото му тяло изстива. Почувства се като човек в тъмна, затворена стая, който знае, че някъде наблизо има смъртоносна змия. Затова реши да отиде в тренировъчния лагер на НФОП-ГО в Ейн Тазур, където охраната е по-стегната, отколкото в неговата главна квартира в Дамаск.

По време на пътуването умът му претегляше тактиките на защитата. Разбира се, най-добрата защита е нападението. Да напада, но къде и как? Би трябвало този Крийси да е мъртъв. Но явно не беше така. Очевидно беше също, че е способен да събере извънредно компетентни помощници и да ги насочи блестящо.

Пристигнаха привечер. Синът на Джибрил, Джихад, който ръководеше лагера, чакаше пред вратата.

Той прегърна баща си и веднага попита:

— Какво е станало, татко?

Джибрил вдигна равнодушно рамене и потупа сина си по бузата.

— Реших да прекарам известно време сред бойците. Твърде дълго седях в кабинета и сега имам нужда малко да се вдъхновя от тях.

— Те ще се вдъхновят от теб — усмихна се Джихад. — Колко дълго ще останеш?

— Не съм сигурен. Поне три седмици. Ще взема участие в обучението… надявам се да ми се отрази добре. Ще ме подмлади.

Той хвана ръката на сина си и двамата тръгнаха към широкото, подсилено бетонно укрепление, което беше мозъчният център на лагера.

Полковник Джома пристигна на другия ден следобед. Сред спокойствието в кабинета на Джихад, в който Джибрил се бе настанил, той мълчаливо му подаде една дебела папка. Джибрил я постави на бюрото, но преди да я отвори, наля кафе на госта си и побъбри на други теми, което всеки арабин с добри маниери трябва да направи. После разгърна папката и извади вестникарските изрезки и снимки. Прегледа ги внимателно. Когато стигна до снимката на почернелия, изкривен камион, обърнат на покрива си, полковникът промълви:

— Това е било Ер Пе Ге 7.

Джибрил вдигна поглед към него и попита небрежно:

— Има ли изобщо някакви следи към този Крийси?

Полковникът поклати бавно глава.

— Никакви. По-рано можехме да помолим КГБ за помощ, но сега на практика те са безполезни. — Той стана и вдигна обшитата си шапка от бюрото. — Дълго ли ще останеш тук, Ахмед?

— Колкото е необходимо.

Полковникът се усмихна и когато беше вече до вратата, каза:

— Мисля, че това е мъдро.