Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (8)

7.

Сенатор Джеймс С. Грейнджър винаги пристигаше в бюрото си във Вашингтон преди осем сутринта и работеше без прекъсване до един следобед. Тази сутрин директният му частен телефон иззвъня точно в девет. Чу пукащото включване за презокеански разговор. Гласът отсреща каза:

— Локърби, 15 май.

Сенаторът погледна ролекса си. Прозорчето показваше дата 25 май.

— Продължавай — каза той.

— В десет часа куриер на Ди Ейч Ел, чието име е Хари Уайт, ще донесе в офиса ви пакет: ще настоява да ви го връчи лично. Пакетът е от мен. Не позволявайте този пакет да премине през обичайните проверки за сигурност. Отворете го, когато сте сам. Той съдържа доказателството, за което помолихте, и още нещо. Ще ви се обадя до две-три седмици.

Телефонът замлъкна.

В десет и четири се обади секретарката му и каза, че куриер на Ди Ейч Ел с пакет чака във външния офис заедно с човек от охраната. Нареди й да ги доведе.

Куриерът беше едър и плещест, охранителят — дребен и хилав. Сенаторът попита по-дребния мъж:

— Проверихте ли самоличността му?

— Да, сенаторе, той е Хари Уайт.

Куриерът държеше метално куфарче. Постави го върху широкото бюро на сенатора и после остави отгоре му някакъв лист. На листа бяха написани шест номера.

Сенаторът погледна куфарчето. Имаше две ключалки с три цифрови комбинации. Придърпа го към себе си, нагласи цифрите и го отвори. Вътре имаше две дебели рула от стодоларови банкноти, прихванати с ластичета, малка метална кутия и изписан на машина лист.

Той взе листа и зачете.

Срещнах се с Джо Ролингс и възстанових сто и шейсет хиляди от вашите пари. Оставих му десет хиляди от „отупаните пари“ — ако не знаете израза, попитайте някой сериозен покерджия. Трябваше да го размажа, но това щеше да предизвика разследване, което и за двама ни не е необходимо. Прилагам и доказателство за истинската му самоличност. Накарайте приятелите си от ФБР да го проверят, както и отпечатъка ми върху чашата в сейфа ви. А също и отпечатъка върху този лист.

Подпис нямаше.

Освен парите и писмото, в куфарчето остана само малката метална кутия. Сенаторът я взе, но веднага я изпусна. Беше леденостудена. За миг се поколеба дали да не извика охраната, после се протегна, завъртя ключето и вдигна капака. Бяла мъгла обгърна куфарчето и сенаторът залитна към тежкия си стол. Мъглата бавно се разсея, остана да виси малко над самата кутия. Сенаторът надникна вътре. Видя бяло парче плат, а върху него — човешки пръст. По плата имаше кръв. Гледа като хипнотизиран няколко секунди, после щракна капака и се пресегна към телефона.

 

 

Апартаментът на сенатора във Вашингтон също показваше вкуса на Хариет към разкоша. Тежки европейски мебели, персийски килими и картини от неуспели велики стари майстори. Преди няколко дни беше решил да продаде това жилище и да си купи нещо по-семпло.

 

 

Къртис Бенет, заместник-директор на ФБР, пристигна точно в шест часа следобед. Беше стар и точен приятел, висок и ръбест, с дяволити очи. Носеше куфарче.

Без да пита, сенаторът му наля сухо мартини.

Седнаха пред камината, фалшив „Тюдор“ с фалшив огън.

— Е, разказвай, Къртис — подкани го сенаторът.

Бенет отпи от питието си и облиза устни с одобрение, после отвори куфарчето си и извади папка.

— Отпечатъците върху чашата са на Крийси, наемника. Мъртвият наемник, сенаторе. — Той потупа досието. — Тук имам копие от смъртния акт, издаден от известния професор Джовани Сата. Следобед говорих с професор Сата по телефона в болница „Кардели“ в Неапол. Той потвърждава смъртния акт. Лично посетил пациента, който умрял от ужасни рани, получени по време на престрелка с мафията в Палермо, Сицилия, преди няколко години.

Хвърли поглед към сенатора и каза:

— Джим, прочутите доктори рядко грешат.

Сенаторът сви рамене.

Бенет погледна книжата пред себе си и продължи:

— Ако този приятел е умрял преди пет години, как може да има негови отпечатъци по чашата от сервиза, който ви подарих за Коледа преди две години? А според хората от лабораторията, това са пресни отпечатъци… от преди две седмици. Какво става, Джим?

Сенаторът вдигна ръка.

— Почакай, Къртис. Какво ще кажеш за пръста?

Бенет леко се усмихна. Потупа досието.

— Първо, момчетата от лабораторията казаха, че е отрязан от жив човек…

— Чий е пръстът?

Мъжът от ФБР извади лист от досието.

— На някой си Джоузеф Дж. Ролингс, американски гражданин, роден в Айдахо, петдесет и една годишен. Бил е забъркан в наемническите кръгове от години, в Европа и Африка. Занимава се предимно с мошеничество, издирван е заради сериозни обвинения в углавни престъпления чрез измама. Местонахождение — неизвестно.

Затвори досието и го пъхна обратно в куфарчето. Вдигна мартинито си и отпи голяма глътка, после внимателно огледа сенатора и отново попита:

— Та какво става, Джим?

Сенаторът застана с гръб към фалшивите пламъци. Впери поглед в приятеля си.

— Не ме питай, Къртис. Рано е. След време ще ти кажа всичко, което знам.

Мъжът от ФБР въздъхна, наведе се и потупа куфарчето.

— Джим, предоставих ти тази информация, защото сме приятели. Поисках дори одобрението на директора, което беше рисковано, но мина… Но той задава въпроси, Джим. Какво да му отговоря?

Сенаторът се усмихна.

— Кажи на това МК^[1], че оценявам жеста му. Кажи му го отново, когато наближи комисията за гласуване на бюджета на ФБР.

Сега Бенет се усмихна.

— Окей, но не можеш ли да ми кажеш поне нещо като на приятел?

Сенаторът поклати глава.

— Бъди търпелив, Къртис, ще ти кажа когато мога.

Бенет също се изправи и му подаде празната чаша.

— Тогава поне ми налей още едно мартини. Двете неща в този живот, които правиш най-добре, Джим, са начинът, по който сипваш мартинито и че си държиш езика зад зъбите.

Сенаторът се ухили. Докато бъркаше мартинито за госта си и „Чивас“ с вода за себе си, Бенет го попита:

— Това има нещо общо с Хариет, нали?

Сенаторът го погледна, но не отговори.

Бенет въздъхна.

— Джим, зная колко много я обичаше. Любов е дума, която не може дори да изрази това, което ти изпитваше. Зная изявлението на Джордж Буш, че когато със сигурност се разбере чие дело е това, Съединените американски щати ще го предадат на правосъдието. Зная също, че то бе риторично. Който и да е поставил бомбата, а ние скоро ще го открием, почти сигурно държи американски заложници в Ливан. Така че предаването му на правосъдието ще бъде почти невъзможно.

Сенаторът подаде чашата на Бенет и не каза нищо, само отпи от уискито си.

Бенет отново въздъхна.

— Джим, караш ме да гадая. Стигам до извода, че си предприел нещо самостоятелно. Просто се надявам да не правиш нищо неразумно.

— Аз неразумен човек ли съм, Къртис?

Мъжът от ФБР бавно поклати глава.

— Не, Джим, не си, но от голяма скръб човек може да направи странни неща.

Сенаторът кимна мрачно.

— Вярно е, преди няколко седмици наистина направих нещо неразумно. — После докосна рамото на приятеля си. — Но, Къртис, сега не правя нищо неразумно… кажи ми, как върви разследването?

— Мисля, че ще има резултат — каза мъжът от ФБР. — Говорих с Бък Ревъл, който поддържа връзка с шотландската полиция. Там началник е Питър Флеминг. Упорит, целенасочен и страхотен детектив. Вече знаем, че бомбата е поставена в самолета във Франкфурт или е транспортирана през този град, знаем възможностите, дори и вероятностите. Мисля, че до няколко месеца този човек ще посочи името на терористичната групировка и ще има доказателства, с които да го потвърди.

— И тогава нашият президент ще изпрати морските пехотинци.

Мъжът от ФБР красноречиво вдигна рамене. Той довърши питието си, взе куфарчето и каза:

— Трябва да вървя.

— Почакай за минутка, Къртис — спря го Грейнджър. — Ти си запален покерджия. Чувал ли си някога израза „отупани пари“?

Бенет изглеждаше изненадан.

— Да, но това е израз на професионалните покерджии. Те играят с фиксиран залог, с всичко, което имат, освен дрехите на гърба си. Всички са с еднакви залози. Може да са стотици хиляди. Ако загубят залога, излизат от играта. Наричат го „отупване“. Означава, че си напълно разорен. После играчите, останали в играта, дават по малко пари, така че „отупаният“ да има за храна. Това са „отупани пари“… Да не си се увлякъл по покера, Джим?

— Може би — усмихна се Грейнджър. — Благодаря ти за всичко, Къртис. Оценявам го.

— Пак си добре дошъл и ти го знаеш. — След като огледа сенатора от горе до долу каза: — Слабееш, Джим. Не ядеш достатъчно. Ще се уговорим следващата седмица да дойдеш вкъщи. Мери ще приготви нещо от любимите ти гозби.

— Непременно… почакай секунда, Къртис.

Бенет се обърна. Сенаторът се беше замислил дълбоко. Най-сетне каза:

— Този човек, Крийси… ако е жив, как би го определил?

Отговорът на Бенет също бе обмислен.

— Откакто поиска информация за него, аз лично също много се заинтересувах. Получих доклади от френското Сюрте^[2] за времето, което е прекарал в легиона. Имам доклади и от белгийците, и от англичаните за престоя му в Африка. Имам доклади и от ЦРУ за пребиваването му във Виетнам, Лаос и Камбоджа. Скоро ще получа кратък доклад от италианската сигурност за това какво е правил в Италия, когато, според добрия професор Сата, е умрял… Джим, ще ти изпратя докладите и разчитам, че и ти ще ми изпратиш кратка информация… за да не се чувствам като куриерче… Ще се видим другата седмица. Ще ти звънна.

Ръката му вече беше върху дръжката на вратата, когато гласът на сенатора отново го спря.

— Къртис, ако е жив… опиши ми го в едно изречение.

Бенет не откъсваше поглед от дръжката. Стоя замислен половин минута, после отвори вратата и се обърна.

— Казах ти, че съм получил досиетата на човека и всички доклади. Не съвпада точно с шаблона. Ясно е, че е бил наемник през по-голямата част от живота си. Ясно е, че е перфектна машина за убиване. Но имам смътното усещане, че въпреки наемничеството, парите никога не са били единственият му мотив.

— Къртис, събери ми го в едно изречение — настоя сенаторът.

Мъжът от ФБР вдигна рамене.

— Ако е жив… и ако има мотив… този човек е смърт в студена нощ.

Прекрачи прага и затвори вратата след себе си.