Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (12)

11.

Леони играеше ролята си перфектно.

Комисията се състоеше от епископа, отец Мануел Зерафа, още един възрастен свещеник и една малтийка от отдела за социални грижи. Седяха зад дълга маса в един офис на курията. Крийси и Леони седяха пред тях. Комисията вече бе прегледала необходимите документи, включително и доказателствата за финансовата състоятелност на Крийси.

По време на интервюто епископът внимателно спомена мъртвия син на Леони и попита дали Майкъл Сед ще е емоционален заместител. Тя помисли за момент, извади кърпичка и попи сълзите си. В този момент Крийси разбра, че осиновяването ще мине, но не разбра дали сълзите бяха истински. По-късно, когато излязоха, той реши да не я пита.

Бяха установили постоянен ред. Момчето идваше сутрин в седем, плуваше и се упражняваше с Крийси, докато тя им приготвеше закуска. Закуската беше една и съща. Бъркани яйца, пържен бекон и домати и купчина силно препечени филийки, заедно с прясно изцеден портокалов сок, кафе за мъжа и лимонов чай за момчето. Тя изяждаше своята закуска час по-късно и после отиваше с колата до Рабат на пазар. През останалата част от сутринта Крийси работеше в кабинета си. Тя лежеше до басейна и четеше, а понякога и плуваше.

В дванайсет часа тя му правеше лек обяд от салата и студено месо. След обяда той излизаше за два-три часа, облечен в стари джинси и джинсова риза. Казал й бе, че помага на един приятел да строи къща. Като се върнеше, смъкваше дрехите и влизаше под душа, вграден в стената до басейна, после плуваше.

Момчето идваше към пет часа и си говореха час-два с Крийси. Понякога седяха под навеса и пиеха бира, но по-често правеха безкрайни обиколки на басейна. Повече говореше мъжът. През това време тя седеше встрани, без да ги чува, или работеше в кухнята, или гледаше видеофилм. Често настройваше телевизора на италиански програми. За да минава по-лесно времето, реши да научи италиански. Бе прекарала няколко ваканции в Италия и вече знаеше малко. Реши, че докато минат шестте месеца, ще говори езика добре.

Два-три пъти седмично Крийси я водеше на вечеря. Ресторантите се редуваха. Едно малко бистро в Ксагхра с непретенциозна местна храна, ресторантът под „Гленийгълс“, където Салву готвеше в кухнята на открито, и ресторантът със странното име „Розовата пантера“, който беше имитация на английски пъб^[1], но който имаше чудесна открита трапезария в задната част.

Нощем спяха в огромното легло, широко седем фута, но през всичките нощи на изминалите седмици той не я бе докоснал нито веднъж, дори по невнимание.

 

 

След седем седмици процедурата по осиновяването мина и редът се промени. Тя и Крийси отидоха с джипа до сиропиталището, за да го приберат. Нямаше церемонии. Майкъл чакаше на входа с отец Зерафа. В краката му имаше малка спортна чанта, събрала целия му багаж.

Леони изпълни ролята си, като го целуна по двете бузи и го прегърна.

Целуна и свещеника и промълви:

— Отче, благодаря ви, че сте се грижили за него толкова добре. Сега аз ще се грижа за него.

Лицето на свещеника остана безизразно. После момчето хвърли чантата си в джипа и скочи след нея.

Тя го наблюдаваше, докато влиза в спалнята си, тази с портретите на Надя и Джулия, как хвърля чантата си на леглото, как изучава стаята, как бавно отива до портретите и ги гледа втренчено.

Крийси незабавно отписа момчето от училище и започна да го обучава лично.

След сутрешните упражнения и плуването и след обичайната закуска, те се затваряха в кабинета на Крийси и не се появяваха до обяд. Следобед двамата отиваха да работят на къщата, която приятелят му строеше, освен два следобеда в седмицата, когато Крийси отиваше сам, а при момчето идваше възрастен арабин и му преподаваше на арабски. Уроците не бяха писмени, а само устни. Арабинът се представи като Юсуф Оадер. Леони бе научила за мъжа, че той се е установил в Малта, но че е родом от някакво планинско село в Ливан.

Тя забеляза, че момчето уважава стареца и е старателно в уроците.

Забеляза и друго — че между Крийси и момчето се установяват някакви отношения на съперничество. Започна ден след като пристигнаха. Момчето дойде следобед и рече на Крийси:

— Какво ще кажеш за едно състезание?

— Колко дължини? — попита Крийси.

— Нека да са десет — след като помисли, отвърна то.

Тя седеше до масата под навеса и наблюдаваше. Накрая на първата дължина, момчето изпреварваше с два фута. В края на втората — с пет фута. В края на петата дължина — с десет фута. Тя реши, че Крийси ще бъде победен, но на шестата дължина момчето започна да изостава. Крийси плуваше кроул с постоянно темпо, без да променя размаха си. Подмина момчето на осмата дължина. Завърши десетте на около осем фута пред него. Измъкна се от басейна и седна с крака във водата. Наведе се и издърпа момчето до себе си. Седяха там няколко минути, говореше предимно Крийси. Говореше с нисък глас, но Леони го чуваше.

— Каква ти беше грешката?

Гърдите на момчето се вдигаха и отпускаха.

— Започнах твърде бързо — отговори то.

Крийси поклати глава.

— Това бе втората ти грешка. Първата беше, че отправи предизвикателство, а не беше сигурен, че ще победиш. Никога не прави това, нито при състезание, нито в живота. Никога не удряй човек, ако не си уверен, че можеш да спечелиш битката. Никога не влизай в сражение, ако не си достатъчно сигурен, че ще спечелиш войната. Никога не преследвай жена, ако не си убеден, че ще я получиш.

Настана тишина, докато момчето възприеме това, после Крийси попита:

— Бил ли си някога с жена?

Момчето отговори с нотка на огорчение:

— Не. Местните момичета са практични, а сираците нямат кой знае какво бъдеще.

— Но през лятото има достатъчно туристи.

— Да, и аз виждам момичетата по „Рамла Бийч“ и по улиците на Рабат, но джобните ми пари са петдесет цента на седмица. Казаха ми, че цената на едно питие в дискотека „Ла Гротта“ е петдесет цента, а цената на входа е седемдесет и пет.

Замълчаха, после Крийси продължи:

— Когато бъдат оформени документите по осиновяването… в деня, в който се нанесеш в тази къща, джобните ти пари ще бъдат спрени. Ще ти отпускам двайсет и седем лири седмично, което е минималната заплата в Гоцо… но ти ще си ги изкарваш, Майкъл, защото ще работиш, както не си работил никога досега.

Тя видя как момчето обърна глава, вдигна поглед към мъжа и кимна.

— Ще ги изкарвам, Уомо.

— Познаваш ли девера ми, Джоуи Шембри?

— Виждал съм го. Той донесе за мен и за още няколко момчета от сиропиталището напитки на последното тържество… разменихме няколко думи. Играл е футбол за „Гхаинселум“, но наранил коляното си преди няколко години. Бил е добър нападател.

— Окей, в неделята, в която се нанесеш в тази къща, Джоуи ще те заведе в „Ла Гротта“. Не се срамувай, че те води, било тогава или друг път, и не се прави на умник. Никога не се опитвай да измъкнеш някое от неговите момичета. Има страшна дясна ръка. Виждал съм го в действие.

В неделята, в която момчето се нанесе в къщата, Крийси го закара в Рабат, за да го срещне с Джоуи. После заведе Леони на вечеря в „Та Френк“. Върнаха се в един след полунощ, а момчето още не се беше прибрало.

Тя го чу да се връща в четири часа. Чу как се блъсна във вратата на спалнята. Чу тупването, когато се строполи на пода. Надигна се от леглото, но ръката на Крийси я спря, като я хвана за лакътя. За първи път я докосваше в леглото.

— Остави го — каза той.

На сутринта го намери проснат в леглото, облечен, да хърка във възглавницата.

Макар да не беше още изтрезнял, Крийси го накара да направи сто дължини в басейна преди закуска.

Вече бе юли, дълги летни дни и прекрасни вечери. Тя прекарваше повечето от времето си навън. Хранеха се на открито. Често вечер Крийси правеше барбекю. Той беше специалист, особено по мариноване на месото за една нощ по негова рецепта. Леони правеше своите салати, а Крийси научи момчето да приготвя хубаво барбекю, да готви различни видове месо и риба, която носеше от своите приятели — рибарите от „Гленийгълс“. Помоли я да научи момчето да прави салати и да готви зеленчуци. Момчето схващаше бързо и тя забеляза, че готвенето му харесва.

Веднъж Леони го попита как е било в сиропиталището, то направи гримаса и каза:

— Тъпчеха ни като гъски и на вкус беше отвратително.

Топлото слънце и красивият залез не придаваха идиличност на всекидневието на Леони, с всеки изминал ден тя все повече се отдаваше на завладяващата я депресия. Не само защото хората на острова продължаваха да се отнасят с нея като с прокажена, нито защото мъжът и момчето все повече се сближаваха духовно и тя се чувстваше още по-изолирана.

Беше интелигентна и умна жена. Беше също така и емоционална. Освен че готвеше, пазаруваше и обучаваше момчето как да готви, тя не помагаше почти с нищо. Никога не й задаваха въпроси и не я питаха за мнението й.

Юлските дни отминаваха и тя започна да изпитва страх от събуждането сутрин, а после стана по-лошо, като разбра, че не може да заспива. Лежеше будна с часове в огромното легло близо до мъжа, чуваше дишането му, понякога и приглушените звуци, които издаваше насън.

Мислите й бяха съсредоточени единствено върху ипотеката и очуканата й фиеста.

 

 

Беше три часът следобед. От вътрешния двор на къщата Лора Шембри гледаше в далечината как синът й и Крийси работят около стената на старата къща. Тази сутрин тя бе ходила на пазар във Виктория. Братовчедка й беше клюкарка. Тя каза на Лора, че жената, която живееше с Крийси — не я нарече негова съпруга — пазарувала в супермаркета почти всеки ден; каза с наслаждение, че тя и всички останали се отнасяли студено с нея.

— Никога не й говоря — усмихна се тя. — Нито дума. От деня, когато влезе за първи път.

В зарзаватчийницата жената зад щанда й каза същото със същото злорадство. Лора погледна още веднъж двамата мъже, които работеха в далечината. Сега синът й стоеше върху самата стена, а Крийси му подаваше стари варовикови късове. Очите й се плъзнаха по нивите, където мъжът й ореше с малък трактор.

Погледна часовника си и реши.

Влезе в къщата, взе чантата си и ключовете за ландроувъра и написа бележка на Пол.

 

 

Леони лежеше на шезлонг до басейна, когато старомодният звънец издрънча. Бе твърде рано за Крийси. Майкъл и арабският му учител бяха под навеса. Докато отиваше към вратата, през главата й мина мисълта, че освен на всичко друго, Крийси би могъл да научи момчето на по-добри обноски.

Отвори вратата и застана лице в лице с някаква жена, висока, добре сложена, почти изваяна. Имаше красиво лице и коса с абаносов цвят.

— Здравейте, вие сигурно сте Леони. Аз съм Лора Шембри — каза жената.

За миг в мислите на Леони се образува бяло петно, но жената добави:

— Майката на Надя.

Бялото петно в мислите на Леони се превърна в объркване. Тя не можа да намери думи. Жената се усмихна. Топла, приятна усмивка. Подаде ръката си.

— Радвам се, че най-после се срещаме.

Леони пое ръката й.

— Моля, влезте.

Жената поклати глава.

— Друг път. Сряда следобед е, а всяка сряда в „Астра бенд клуб“ се играе бинго. Помислих дали няма да поискате да дойдете? Това е почти обществено събитие — каза тя. — Много от тукашните жени ще бъдат там… Пийваме по някое питие между другото, после си разменяме седмичните клюки.

Тя внимателно погледна Леони и по-младата жена й отвърна с поглед, после кимна с глава и каза:

— Благодаря, с удоволствие ще се присъединя.

Лора Шембри не бе играла бинго от двайсет години, но когато влязоха в залата, която приличаше на пещера, и очите й се плъзнаха по безбройните маси и стотиците жени, тя позна всички, и почти всички я познаха. Бе известна със силния си и сприхав характер, с прямотата и почтеността си. Знаеше се, че е изгубила и двете си дъщери, едната в автомобилна катастрофа в Найпълс, а другата в самолетна катастрофа в Шотландия. Знаеше се, че ходи на църква всяка неделя. Най-малката й дъщеря беше умряла само преди осем месеца, а тя влизаше в „Астра бенд клуб“, без да носи черно, облечена в ярка червено-бяла рокля, влизаше с жената, която наскоро се ожени за съпруга на загиналата й дъщеря.

В далечния край на залата, на висок подиум седеше мъж. Пред него имаше голяма прозрачна пластмасова купа, пълна с топчета за пинг-понг с номерца върху тях. Той взе едно топче и съобщи в микрофона:

— Единайсет, топка единайсет!

Но никой не го слушаше. Главите се обръщаха, вперили погледи към входа. В залата настана тишина и после се разнесе нарастващо мърморене и шепот.

Лора хвана Леони за ръка, усмихна се и каза:

— Първо да си вземем по едно питие от бара, а после ще те запозная с някои хора.

Леони се усмихна в отговор.

— Мисля, че вече се познавам с някои от тях.

Лора поклати глава.

— Въпреки това ще те запозная.