Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (25)

24.

Тирбушон Две влезе в бара точно преди полунощ. За разлика от баща си, той попийваше от време на време. Поръча си коняк, понесе го към ъгловата маса и седна срещу Крийси. Подобно на баща си, обаче, си гледаше работата.

— Събрах всичката машинария — обясни той, — освен „Узи“-тата. Те трябва да пристигнат в началото на следващата седмица.

— Отмени бърлогата в Алжир — нареди Крийси. — Доволен съм, че обстрелната арена е Дамаск.

— Имаш късмет — отговори Тирбушон Две. — Щях да ходя до Алжир в сряда, за да подпиша договора и да уредя складирането на машинарията… спести си излишни разходи.

— Как е в Дамаск?

— Щях да отида там от Алжир. Открил съм апартамент с една спалня точно по булевард „Джамхириума“, близо до…

— Добре, след като вече знам местонахождението на мишената, искам наблизо една бърлога за подкрепление. Латакия, по крайбрежието, би било идеално. То е доста многолюдно пристанище и добра маскировка, с много пристигащи и заминаващи чужденци. Машинарията, дето щеше да я изпращаш в Алжир, трябва да бъде прехвърлена там.

Остра усмивка плъзна по лицето на Тирбушон Две.

— Това е удобно — каза той. — Машинарията за Дамаск така или иначе минава през Латакия.

— След колко време? — попита Крийси.

— След три-четири седмици… всичко ще бъде на място. Ще получа търговски лиценз и ще сключа няколко експортни и импортни сделки. Ще бъде изготвена документация. Ти ще си вицепрезидент на компанията, под името Анри Весаж. Френският ти е доста добър, за да минеш за французин с неопределен произход.

— Името не ми харесва особено — каза Крийси.

Тирбушон Две вдигна рамене и остра усмивка отново плъзна по лицето му.

— Лошо. Имам истински френски паспорт на това име с истинска биография. Ще ми трябват няколко паспортни снимки за утре, тогава ще ти дам и биографията.

— Ще ми трябва още един паспорт за деветнайсетгодишен мъж от палестински произход. Да бъде студент по археология в Сорбоната. Официален гражданин на Ливан.

— Ще трябва да е фалшификат — каза Тирбушон Две.

— Но добър?

— Разбира се… най-добрият… около трийсет хиляди.

Крийси кимна и се изправи. Не си стиснаха ръце.

— Ще се свържем след три седмици — каза Крийси. — Ако стане нещо междувременно, търси ме чрез Блонди.

 

 

Позвъниха на Леони малко след два часа във вторник следобед. Беше Джордж Замит.

— Стана злополука — каза бързо той, — с Майкъл.

— Злополука?

— Да, сериозна. Той е в болницата „Свети Лука“, в интензивното отделение.

— Какво се е случило?

На другия край на линията настана мълчание, после Джордж каза:

— Мисля, че е по-добре да дойдеш колкото се може по-бързо, можеш да хванеш ферибота в три. В Киркева ще те чака полицейска кола. Ще те доведе право в „Свети Лука“. Ще чакам. Донеси си дрехи. Можеш да останеш при Стела и мен.

— Но какво се е случило?

— Бъди на ферибота в три — отговори той.

Тя чу прещракване и линията прекъсна.

Бързо притича до спалнята и сложи малко дрехи в една чанта, после си погледна часовника. Имаше достатъчно време да хване ферибота. Обзе я нарастващо чувство на безсилие, че не може да се добере дотам по-скоро и че не знае какво се е случило.

Точно тогава телефонът иззвъня отново. Тя хукна към кухнята. Беше Лора. Добрата, практична Лора.

— Току-що разбрах — каза тя. — Искаш ли да те откарам до ферибота?

— Какво разбра?

— Само че Майкъл е претърпял злополука, че е в „Свети Лука“ и че ти ще хванеш ферибота в три.

— Нищо друго? Каква злополука?

Гласът на Лора беше успокоителен.

— Не зная, Леони. Джордж не пожела да ми каже. Каза само, че имало злополука и че може би ти се нуждаеш от подкрепа. Да те взема ли?

— Да, моля… благодаря ти.

 

 

Пристигна в болницата малко след четири часа. Беше загубила самообладание, за пръв път от много години. Джордж Замит я посрещна на входа и каза на шофьора си да откара чантата й в къщата му.

— Какво се случи? — веднага попита тя.

Лицето му беше тъжно.

— Злополука — каза той. — Още е в операционната.

— Каква злополука?

Той вдигна рамене.

— Съжалявам, Леони, доста сериозна… шансът е петдесет на петдесет.

Болницата беше викторианска. Двамата стояха в просторното входно фоайе.

— Каква злополука? — настоя тя.

Той отново вдигна рамене и каза извинително:

— Това е полицейска работа, Леони. Поверително е.

Тя го изгледа недоверчиво, после избухна.

— Поверително било! — изкрещя му. — Той е мой син… ако не по рождение, то поне по документи… а ти ми говориш за поверително.

Той погледна множеството хора, които кръстосваха залата, после я хвана за ръката и каза:

— Горе има стая на полицията. Да отидем там и да почакаме да свърши операцията. Казаха ми, че ще трае около половин час… ще ти донеса чай.

— Никъде не отивам — отсече тя и отблъсна ръката му ядосано. — Не и преди да ми кажеш какво се е случило.

— Ще се опитам да ти обясня, доколкото мога, но само насаме… това е полицейска работа, Леони.

Тя поклати глава.

— Не, за една майка не. Или ще ми кажеш всичко, или отивам направо в Ла Валета да си търся адвокат.

Той я беше виждал само бегло на рождения ден на жена си и знаеше нейната роля. Но видя такава непоколебимост в очите й, че разбра, че я е подценил. Взе решение.

— Ела горе — каза внимателно той, — ще ти кажа какво се случи.

Те седнаха в спартански обзаведения кабинет и той й поръча чай.

— Знаеш ли кога ще се върне Крийси?

— След около седмица — отговори тя, отпивайки от чая.

— Ще се обади ли?

— Да, звъни на два-три дни. Обади се вчера. Може би ще се обади отново в сряда или четвъртък.

— Ще наредя на един полицай да стои в къщата денонощно. Ако Крийси позвъни, да се обади на мен. — Джордж мрачно поклати глава. — Той ще ме убие.

Гневът на Леони се бе уталожил, но тревогата й остана.

— Какво се случи, Джордж? — попита тя.

Полицаят въздъхна, изправи се и закрачи из стаята.

— Знаеш ли каква ми е работата? — попита.

— Зная само, че си полицай — отговори тя. — С чин. Групов началник, нали?

— Да, освен това съм отговорен за сигурността на островите и ръководя нашия антитерористичен отряд. Имаме тренировъчни съоръжения във форт „Свети Елмо“. Подземни стрелбища, физкултурни салони и така нататък.

Тя отпи още малко от чая, без да усеща вкуса му, и го загледа как крачи — четири крачки в едната посока и четири крачки в другата.

Той спря, погледна я и попита:

— Знаеше ли какво прави Майкъл всеки вторник и четвъртък?

Тя поклати глава:

— Знам само, че ходи до форт „Свети Елмо“… че отива там с теб.

Джордж отново закрачи.

— Да, той тренираше с моя антитерористичен отряд… оръжия, ръкопашен бой и такива неща.

— Защо?

— Това е специална поръчка на Крийси.

— Но защо? — попита тя отново.

— Ще ти кажа за злополуката, но не мога да отговоря на последния ти въпрос… само Крийси може да отговори.

— Кажи ми за злополуката.

Джордж Замит въздъхна и поклати глава.

— Винаги има риск при такова обучение. То трябва да бъде истинско. Имахме още една злополука преди около две години. Това не е лош процент за шестте години, откакто бе сформиран отрядът…

— Просто ми кажи какво се е случило — настоя тя и в гласа й звучеше нетърпение.

— Стана на стрелбището. Майкъл и още двама тренираха с 9-милиметрови пистолети. Пистолетът на единия засякъл. Вместо да се отдалечи, както е трябвало да направи, той се опитал да го оправи на стрелбището. Бил останал още един патрон в цевта. Той беше новонает и неопитен. Майкъл се приближил да му помогне. Патронът експлодирал и ударил Майкъл в гръдния кош… много близо до сърцето. Това стана малко след един часа. Беше в операционната към един и четирийсет. — Джордж погледна часовника си. — Все още е жив. Ако преживее операцията, ще бъде в интензивното отделение след около петнайсет-двайсет минути.

Той спря да крачи и я погледна, отново вдигна рамене и каза:

— Оттам нататък думата има Господ и е въпрос на изчакване.