Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (63)

62.

В продължение на десет години, през шейсетте и седемдесетте, Пие дьо Уит беше агент на БОСС, прочутите с лошата си слава южноафрикански охранителни служби. Бе полеви агент, действаше предимно в Ангола и Мозамбик и от време на време приемаше платени поръчки за убийства в самата Южноафриканска република срещу ултралиберали, комунисти и всякакви други, които неговите шефове не харесваха. Всичко това свърши, когато го заловиха да се занимава и с изнудване. Изритаха го от службите и следвайки естествения развой на нещата, той стана наемник — първо в Западна Африка, а после и в Югоизточна Азия.

Беше безсърдечен и безмилостен и обичаше да наранява хората. Обичаше също и парите, а напоследък парите бяха нищожни. Единственото предложение, което получи през последните три месеца, бе да се присъедини към някаква съмнителна банда за обир на малка банка в Люксембург. Той не хареса плана и хората и се отказа.

До него беше достигнал слух, че се задава някаква работа в Париж. Ставаше дума за превземане на някакъв остров в Индийския океан. Реши да отиде до Париж и да провери. Но на летището в Брюксел промени намеренията си. Тъкмо слизаше от таксито пред залата за заминаващи, когато един мъж мина покрай него. Веднага позна фигурата. Висок и едър. Позна походката. Странна походка, при която стъпалата първо странично докосваха земята. Видя как мъжът влезе в сградата с платнена чанта. Помисли си за френския журналист Жорж Лаконт и предложението, което той му направи преди три нощи в бара на Блум.

Влезе предпазливо в сградата, очите му огледаха залата. Видя мъжа на касата за билети, дръпна се зад една колона и пусна прокъсаната кожена чанта в краката си.

Докато наблюдаваше, чувствата на Пие дьо Уит бяха объркани. Неизличима омраза. Страх. Любопитство, което го изяждаше. Омразата се коренеше в един инцидент отпреди много години във Виетнам. Страхът се коренеше в ужасния побой, който му бе нанесен от онзи човек. Счупените кости и седмиците в болница. Любопитството се коренеше във факта, че слуховете се оказаха верни — Крийси беше жив. Къде отиваше? С какво се занимаваше? В отговорите на тези въпроси имаше пари.

Почака, докато Крийси се отдалечи от касата към паспортната служба. После се доближи до същата каса. Усмихна се на жената на средна възраст, която седеше зад гишето. Беше висок мъж, с пясъчноруса коса и гъста брада със същия цвят. Усмивката му беше чаровна.

— Струва ми се, че току-що видях приятел да минава оттук. Не съм го виждал от години. Може би ще ми помогнете. Идваше от тази посока. Оттук ли си взе билета?

Той описа Крийси. Тя кимна и отговори:

— Да, за Лондон, в два и четирийсет и пет.

— Бизнескласа или туристическа?

— Туристическа.

Дьо Уит погледна към таблото за заминаващи. Освен този в два и четирийсет и пет, имаше още един полет за Лондон в четири и трийсет.

— И аз пътувам за Лондон, но в четири и трийсет. Има ли някаква възможност да ме прехвърлите на този в два и четирийсет и пет?

Тя натисна няколко бутона, погледна екрана и кимна.

— Има няколко места, но само за бизнескласа.

— Добре — съгласи се той и бръкна за портфейла си.