Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (44)

43.

Първият дъжд заваля в Гоцо в края на октомври и за две седмици привидно пустият остров бухна в зеленина.

Само красотата беше достатъчна, за да разбие сърцето на Леони. Шестте й месеца бяха изтекли и тя трябваше да замине сутринта. Караше към Шембри, за да се сбогува с тях и го правеше със съжаление. Щеше просто да им каже, както и на всеки друг, който я попита, че заминава за няколко седмици и ще се върне. Но те знаеха.

Нямаше желание да заминава, но Крийси беше неумолим.

— Сделката си е сделка — настоя той и безмълвно й връчи портфейла с билета и писмото до нотариата.

Сега, докато караше надолу по пътя към фермата на Шембри, тя просто се молеше да не се разплаче пред тях. „Ти си актриса — каза си строго. — Играй си ролята докрай.“

Сбогуването всъщност протече като сцена от режисирана пиеса, в която всички актьори си знаят ролите, без да ги осъзнават. Джоуи и Мария също бяха там. Дадоха й чаша вино и всички седнаха във вътрешния двор, гледаха как слънцето залязва и говореха неща, които обикновено хората си казват при такива несъществени ситуации. Едва накрая, когато тръгна към колата, проявиха чувствата си. Тя дълго седя прегърната с Лора, усещайки силата на тази жена, и се опитваше да почерпи малко от нея за себе си.

— Никога няма да те забравя — каза тя, притисната до лицето й. — Как мога да ти се отблагодаря.

Лора я притисна още по-силно.

— Няма да ме забравиш. На Нова година ще накарам Пол да ме заведе в Лондон. Междувременно ще ти пиша. Бог да те благослови.

На сутринта Крийси и Майкъл я откараха с джипа до ферибота. Пътуваха без да проронят нито дума. В Мгар слязоха от джипа, Майкъл взе куфара й и го подаде през рампата на един матрос, когото познаваше. После отново се върна на кея. Стояха в безмълвен триъгълник.

— Таксито ще те чака от другата страна. — Крийси погледна часовника си. — Имаш достатъчно време до полета. Благодаря ти и сбогом. Справи се много по-добре от всички очаквания.

Хвана раменете й, наведе се и я целуна по двете бузи, после отстъпи назад.

Тя се обърна и погледна Майкъл. Той бе забил поглед в земята, лицето му беше безизразно като маска.

— Сбогом, Майкъл — продума тя меко.

Той вдигна глава и тя забеляза болката в очите му. Втурна се и го обви с ръце. Бореше се с чувствата си, внушаваше си „Изиграй ролята си докрай…“. Целуна го по бузата и каза:

— Грижи се за себе си, Майкъл. Накарай ме да се гордея с теб.

После се обърна и без да поглежда назад, премина през рампата. Изкачи стълбите към горната палуба, облегна се на парапета и погледна надолу, към двамата мъже, застанали до джипа. Помаха им и те махнаха в отговор. Товареха на ферибота последните коли.

Изведнъж Майкъл се обърна към Крийси и каза:

— Ще отида с нея на ферибота. Да съм сигурен, че няма да има проблеми с таксито. Не ме чакай. Някой ще ме докара.

— Ще те чакам в „Гленийгълс“ — извика Крийси.

По време на пътуването Майкъл беше мълчалив, просто стоеше с нея до парапета и гледаше отдалечаващия се остров. В Киркева занесе куфара й до чакащото такси. Шофьорът сложи куфара в багажника и отвори задната врата. Тя се обърна към Майкъл. Той стоеше на около четири фута. Не се приближи. Просто каза уверено:

— Ще се видим отново.

После се обърна и закрачи към ферибота.