Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (73)

71

Още щом Макс осъзна, че семейство Райдър са дошли само заради признанието му, а не заради парите, той посегна към пистолета, скрит зад гърба му. Измъкна го, насочи го на сантиметри от лицето на Ани и постави показалец пред устните си.

Бавно схващащият Теди също разбра посланието и замръзна на място.

Макс внимателно повдигна долната част от пуловера й и си помисли: „Не е чудно, че старата вещица не искаше да бъде претърсвана. Била е опасана с жици!“.

После обърна пистолета към Теди и прошепна в ухото на Ани:

— Колко са ченгетата в буса?

Тя не отговори, но показа знак с два вдигнати пръста.

Максуел Басет винаги беше нащрек за деня, в който щеше да настъпи възмездието. През целия си живот се беше научил да оцелява. От десетилетия се подготвяше за този апокалиптичен миг, след който щеше да му се наложи да избяга от живота, който бе водил до момента. Във всичките му сценарии за настъпването на Армагедон той винаги си беше представял чуждо нашествие, природна катастрофа или тотален социален колапс. Дори в най-лудите му фантазии не беше допускал, че сетният му ден щеше да настъпи, когато бъде повален от хитра дърта чанта и отвеяното й синче.

Това обаче сега нямаше значение. Той беше готов. С насочения към тях пистолет Макс отиде до гардероба и извади отвътре стара и доста износена пътна чанта за сафари. Беше пълна с всичко, от което би имал нужда, за да избяга и да се скрие в крепостта, която си беше построил преди трийсет години в джунглите на Британска Колумбия.

Щеше му се да пусне един куршум в празната кратуна на Теди, ала необходимостта да пази тишина надделя над желанието за разплата.

— А сега просто седни тук и се дръж като добро момче — прошепна той в ухото му. — Ако не си добричък, се сещаш какво ще се случи с майка ти, нали?

Теди кимна и седна с каменна физиономия, докато Басет изведе Ани извън стаята и затвори вратата зад гърба си.

Щом излязоха, той разстрои микрофона на възрастната жена достатъчно, за да убеди двете ченгета, че тя се връща към микробуса. След това изтръгна рязко предавателя и го захвърли в снега.

— Качвай се! — нареди той.

Отвори вратата на ленд роувъра си откъм шофьорското място, след което натика Ани вътре и я избута до съседната седалка.

— Закопчай си колана! — заповяда й отново и запали двигателя.

Джипът му беше шумен звяр, но се надяваше, че има шанс ченгетата да са със слушалки и да се опитват да хванат сигнала от устройството на информатора си. Така и нямаше да разберат откъде им е дошло. Супермощният 6-цилиндров V-образен двигател с 340 конски сили оживя с рев.

Старият микробус беше спрял на трийсетина метра от него, а страничната му част беше идеална мишена за роувъра.

Ани вдигна ръце пред лицето си, за да се защити.

— От какво се страхуваш, бабче? — изхили се Басет. — Ти ще си в ролята на чука, а не на пирона.

— От какво мислиш, че се боя, задник такъв? Щом удариш напречно тоя бус, и двамата ще се озовем сред огромна въздушна възглавница.

— Ти да не мислиш, че съм толкова тъп? — изгледа я Басет и обърна роувъра със задната част към шевролета.

След това превключи на задна скорост и натисна газта, а джипът от два тона и половина, предназначен за всякакви терени, се спусна стремглаво назад, прекоси алеята и се заби точно в средата на стария седан.

Страничната част на микробуса хлътна навътре и возилото се плъзна по леда, а дори при скорост от петдесет километра в час въздушните възглавници на роувъра не изскочиха.

— Още един опит — извика Басет.

Изтегли колата леко напред, за да може да я засили още веднъж за втори удар. За пореден път превключи на задна, настъпи газта и се понесе назад към смачканото полицейско возило.

Този път мощният шестцилиндров двигател на роувъра си свърши работата и седанът се претърколи на покрива си, прекатури се още веднъж на една страна и се залюля на ръба на банкета. В крайна сметка гравитацията надделя и бусът се затъркаля надолу по хълма, а Басет се заслуша в приятната за ухото му музика на разкъсван метал и чупещи се стъкла.

Не отдели време да огледа по-добре делото си. Дори и ченгетата вътре да не бяха мъртви, нямаше да бъдат в състояние да го последват.

Намираше се точно на 5073 километра от убежището, което си беше създал и където щеше да прекара следващите няколко години зает в лов, риболов и пренареждане на живота си.

Погледна за миг възрастната жена на седалката до него. Тя нямаше да остане за цялото пътуване. Беше сигурен, че ще й намери вечен дом след по-малко от осемдесет километра.