Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (52)

50

Бях подценил Кайли. Смятах, че цял ден ще е заета да обмисля решението си да се откаже от спасяването на Спенс, но грешах. Тя се държеше мило, беше продуктивна в работата си и смяната ни премина неусетно.

Най-напред се срещнахме с Хауърд Сайкс.

— Проведох един дълъг разговор с Фил Ландсберг, изпълнителния директор на „Хъдсън“ — поясни той. — Няма нужда да споменавам, че не е във възторг от идеята болницата му да бъде мишена на следващия обир, но в крайна сметка се съгласи. Иска ми се да ви кажа, че успях да го убедя само благодарение на четирите десетилетия, прекарани от мен като гений в областта на бизнес рекламата, но не е съвсем така.

— Значи сега сте му длъжник — заключих аз.

— Всъщност Мюриъл му е длъжник — намръщи се Сайкс.

— Просто ще трябва да й поднеса новината, че ще бъде почетен гост на следващата им официална вечеря за набиране на средства. Свърших това, което се искаше от мен. Какво следва сега?

— И ние трябва да свършим нашата част от работата — отбеляза Кайли. — Един мамограф, който е с 40 процента по-ефективен в диагностицирането на рак на гърдата, си струва да бъде споменат в новините. Ще помолим отдела ни за връзки с обществеността да се свърже с медиите и да разпространи мълвата. След това ще се срещнем със специалните полицейски части и с началника на охраната в „Хъдсън“, за да изработим плана за провеждане на операцията. Искате ли да ви държим в течение през цялото време?

— Никой не изгаря от желание да се занимава с менажиране на дребните подробности — подсмихна се Сайкс. — Няма нужда да докладвате, докато не хванете тези типове. А сега, преди да си тръгна, трябва да ви предам едно последно съобщение от Фил Ландсберг. Той каза: „Може да пуснете тези копелета да влязат в моята болница, ала каквото и да става, не ги пускайте да излязат“.

До четири часа следобед планът вече беше напълно задействан. Трябваше само бандитите да захапят подадената им стръв и да насочат цялото си внимание към „Хъдсън“. В шест часа си тръгнахме от офиса.

— Каза ли на Черил къде ще ходим тази вечер? — попита ме Кайли, докато се влачехме бавно през натовареното движение по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.

— Не точно.

— И какво трябва да означава това?

— Споменах й, че с теб ще работим до късно, но тя не попита за подробности, така че не й разказах нищо повече. Освен това ще излиза на вечеря и театър с майка си, така че няма да се прибере у дома преди единайсет. Ако имаме късмет, дотогава ще сме се върнали.

Движението се пооблекчи след Трийсет и четвърта улица и точно в 6:35 се добрахме до центъра на Манхатън, където се намираше площадката за хеликоптери. Родриго ни очакваше на ВИП изхода.

— Щом стигнем до хотела, иди на рецепцията и попитай за ключа си — нареди той на Кайли. — Кажи само: „Госпожа Харингтън, стая 1178“. Името ти вече е въведено в компютъра.

— Нямам лична карта с брачната ми фамилия.

— Не се притеснявай, няма да ти я искат — успокои я Родриго. — Горе във въздуха става доста шумно. Имате ли някакви други въпроси?

— Само още един — каза Кайли. — Накарах моите компютърни специалисти да проследят движенията по кредитните карти на Спенс, но до момента не са попаднали на следа. По какъв начин той е успял да се регистрира в „Боргата“?

— С фирмена кредитна карта на „Силвъркъп Студиос“ — обясни кратко Родриго, който не беше от най-разговорливите. — Това стига ли? — попита той и подаде сигнал, че за него разговорът е приключил.

Кайли кимна и той ни поведе към очакващия ни хеликоптер Сикорски S-76C. Според информацията в брошурите, пъхнати в джобчетата на седалките пред нас, хотел „Боргата“ беше най-големият в Джърси, разполагаше с казино с площ от 15 000 квадратни метра, спа център, разпрострян на 5000 квадрата, и зала за конференции с 2400 места.

— Няма да е трудно да намерим Спенс — каза Кайли.

— Ще се е сврял в стаята си.

Трийсет и седем минути след излитането се приземихме на Стоманения кей в Атлантик сити. Очакваше ни кола, която да ни закара на три километра и половина от площадката за кацане до хотела. Кю беше помислил за всичко.

Още с влизането в хотела сетивата ми бяха поразени от невероятното великолепие на обстановката и от постоянно примигващите светлини и дрънчащите звуци на слот-машините.

На рецепцията имаше трима рецепционисти.

— При този вляво — насочи ни Родриго.

Кайли се приближи към него, каза му няколко думи и служителят й се усмихна широко, след което й подаде пластмасова чипкарта.

— Напълно безпроблемно — отбеляза Родриго, когато тримата се отправихме към асансьорите.

На вратата на стаята на Спенс висеше табелка „Не безпокойте“. Кайли ме погледна и устните й оформиха беззвучното: Благодаря ти. След това тя пъхна картата в ключалката и я издърпа обратно. Ключалката примигна в зелено и тя натисна рязко вратата.

Спенс беше проснат на пода в стаята, облечен само в боксерки и един-единствен чорап. Лежеше по гръб, а от ъгълчето на устата му капеше ивица повръщано, която се стичаше по килима.

Принадлежностите, с които се беше дрогирал, бяха разпръснати наоколо, а на сантиметри от неподвижното му тяло лежеше празна спринцовка.