Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (70)

68

Макс Басет зави с ленд роувъра си на изхода от шосе „Таконик“ в посока Шраб Оук и извади късмет да го хване червен светофар точно на изхода. Това му даде достатъчно време още веднъж да погледне новия брой на Ню Йорк Поуст, лежащ на седалката до него.

Ухили се. Снимката му беше на първа страница и той прочете заглавието за десети път:

Известен ловец залавя обирджията на Елена

Отгърна вестника на трета страница и препрочете първото изречение от статията:

Максуел Басет, известният с живота си в стила на Хемингуей ловец и бижутер, добави и титлата „герой“ към списъка с постиженията си, след като застреля Джеръми Невинс. Това е човекът, който стои зад убийството на актрисата Елена Травърс и брата на Басет, Леополд.

Шофьорът на автомобила зад него натисна припряно клаксон и Макс потегли на запад по шосе 6. „Аз съм герой, Лео — каза си той, — жалко, че не си наоколо да организираш някое от твоите соарета в моя чест.“

Петдесетминутното разстояние с кола от Манхатън се изминаваше лесно, но последният участък изискваше цялото му внимание. Макс захвърли вестника на пода в колата, за да се съсредоточи. Беше ранна пролет и ледът по повърхността на езерото Мохеган се беше разтопил. Въпреки това обаче петкилометровият черен път, изпъстрен с много завои, все още беше покрит тук-там със заледените остатъци от ужасно студената зима. Този път водеше до вилата му за дванайсет милиона долара с изглед към езерото.

Десет минути по-късно той спря ленд роувъра си в гаража и отиде направо в бараката за лодки. Неговият Скийтър FX-21 не беше излизал на вода от октомври, но едно телефонно обаждане до дългогодишния му помощник Том Меснер, който се грижеше за имота, беше достатъчно, за да подготви елегантната лодка с тясно и дълго шест метра и половина тяло за новия сезон. Макс отвори хладилника на борда, който Том беше заредил, и намери вътре сандвичи с телешко, термос с кафе и пури, точно както беше помолил. Както и нещо, което на училия само до осми клас Меснер едва ли се беше налагало да оставя някога преди — ръчно написана бележка.

Уважаеми г-н Басет. Сажалявам да чуа за брад ти Лео. От Том

— За браД ми ли? — засмя се на глас Макс — Е, имам добри новини, Том. БраД ми Лео никога повече няма да ме притеснява.

Макс изведе скийтъра и го насочи бавно към центъра на езерото. Замисли се за нещата, които се бяха случили от последния път, когато се беше качвал на лодката.

Всичко започна преди шест месеца на едно от свръхскъпите и суетни партита на Лео. Още щом Соня Чен пристигна с този Джеръми Невинс под ръка, Макс безпогрешно разпозна типажа му — подмолен красавец, който би изчукал всекиго, който може да му осигури достъп до богатите и влиятелните. Макс го поздрави хладно и внимателно последи как погледът на Невинс се спусна жадно към часовника на китката му — „Одемар Пиге“ от розово злато с диаманти. „Красив и алчен“, отбеляза си Макс.

Лео, естествено, не спря да точи лиги по момчето. Същата вечер двамата братя проведоха един от многото си скандали, изпълнени с крясъци, по въпроса за франчайзинг сделката с марката „Басет“. Спорът беше приключил с това, че Лео демонстративно напусна стаята, заявявайки: „Само през трупа ми!“.

Така да бъде! — реши Макс. На следващия ден покани Джеръми на обяд.

— Нека ти разясня каква е причината — започна Макс веднага щом им сервираха напитките. — Брат ми си пада по теб. Бих искал да те помоля да го поканиш на среща.

— А защо самият той не го направи? — попита напереният младеж, отпивайки глътка от коктейла си „Кир Роял“.

— Не е глупав. Ти си с трийсет години по-млад от него и си далеч над нивото му — отговори Макс.

— Така е. А защо да излизам с него, ако ти ме молиш за това? — полюбопитства Невинс.

— Защо ли? — изгледа го Макс, свали часовника си за осемдесет хиляди долара и го плъзна към отсрещния край на масата. — Мисля, че оценяваш хубавите неща в живота, и ще направиш това, което е нужно, за да ги имаш.

Максуел Басет беше преследвал слонове в Африка, носорози в Намибия и крокодили по поречието на Нил, така че поставянето на капан за един плъх беше лесна работа. Ръката на Джеръми потрепна за миг, когато взе скъпата вещ.

След това всичко беше проста игра с повишаване на залозите. И нещата вървяха безупречно, докато Лео изпадна в истерия, отказвайки да се качи в лимузината, а глупаците, наети от Джеръми, застреляха неправилния човек. Макс обаче успя да се адаптира към променената ситуация и в четвъртък вечер в кухнята на Лео всичко си дойде на мястото. Имаше само още една изпусната нишка — трябваше да намери огърлицата с изкуствените камъни преди ченгетата.

И тогава, сякаш от нищото, шансът му сам го намери. Миналата вечер получи имейл със снимка на фалшивото бижу и надпис „Продава се“, придружен от телефонен номер.

Обади се и установи, че продавачът беше самата Ани Райдър. Преговорите със сина й полуидиот щяха да са далеч по-лесни — той би се съгласил на всякаква цена, а щом Макс пипнеше огърлицата, щеше да се разплати с Теди с един куршум в главата. Джеръми обаче го беше предупредил за хитростта на възрастната жена. Тя беше прекалено умна, за да повярва, че Макс би сключил сделка без преговори. Щеше да му се наложи да се пазари, карайки я да си мисли, че е поработила здраво за парите си, и в крайна сметка да я остави с чувството, че е победила.

Трябваше му само малко търпение. И втори куршум.

Макс изключи двигателя в средата на езерото и лодката бавно спря. Дълбокомерът на таблото показваше, че разстоянието до дъното е малко под осемнайсет метра. Достатъчно дълбоко. Теди и Ани Райдър щяха да пристигнат в къщата в два следобед. До мръкване щяха да се озоват на дъното на езерото Мохеган с тежести, завързани за глезените, и разпрани стомаси, за да не могат телата им да изплуват заради отделящите се газове.

Няколко дни след това полицаите щяха да освободят тялото на Лео и Макс с опечалена физиономия щеше да се появи пред медиите в деня на погребението му. След това щеше да подпише договора с „Пресио Мундо“. А първото създадено впоследствие бижу щеше да бъде посветено на скъпия му и непрежалим брат.

Запали една от пурите, оставени от Том, облегна се удобно назад и се отпусна под лъчите на априлското слънце. Ловът беше почти към края си.