Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (6)

4

При нормални обстоятелства прибирането у дома пет часа след края на работната ми смяна не би се считало за проблем, ала през последното денонощие животът ми беше всичко друго, но не и нормален. Двамата с Черил живеехме заедно.

Или поне се опитвахме, но се оказа, че аз не изпълнявах достатъчно добре своята част от задълженията по съвместното съжителство. Това беше петата ми поредна нощ, в която се прибирах късно, откакто тя се беше преместила да живее при мен. Освен това в два от последните три уикенда ме бяха викали на работа.

Запознах се с доктор Черил Робинсън преди около четири години. Тогава бях все още в списъка с кандидати за отдел „Специални клиенти“, а тя беше полицейският психолог, на когото бяха възложили задачата да оцени пригодността ми. Знам, че хората се преценяват по вътрешната им красота, но е невъзможно да се запознаеш с Черил и да не бъдеш заслепен от външната й хубост. По-голямата част от семейството й са ирландци, но тъмнокафявите й очи и гарвановочерната й коса, както и великолепната й кожа с цвят на карамел, които карат хората да се обръщат след нея, се дължат на нейната ДНК, привнесена от латиноамериканската й баба. Оказа се, че и аз бях поразен от нея мигновено.

По онова време Черил имаше само един недостатък — съпруг. Но хубавите неща се случват на тези, които умеят да чакат. И така преди около година бракът на Черил и Фред Робинсън рухна с гръм и трясък и тогава с нея се превърнахме от приятели в любовници. А след това и в онзи тип хора, които излизат заедно, но все още живеят в отделни апартаменти, защото не са сигурни дали от връзката им ще излезе нещо.

— Побързай! — повика ме тя още в мига, в който отворих входната врата на апартамента ми.

— Съжалявам, че закъснях — започнах аз. — Бях…

— Знам, знам — прекъсна ме тя. — Новините в единайсет тъкмо започват.

Седеше на дивана, облечена в черни къси панталонки и тюркоазен спортен потник, а косата й беше прибрана в конска опашка. Потупа с ръка възглавницата и аз се настаних до нея.

— Сигурно умираш от глад — каза Черил и се наведе към мен, за да ме дари с целувка.

Така си беше, но е невъзпитано да се прибереш с пет часа закъснение и най-напред да попиташ какво има за вечеря. Така или иначе не ми се наложи, тъй като Черил ми беше приготвила чиния със сирене, маслини, салса и чипс. Беше я оставила на масичката за кафе, а до нея имаше бутилка вино и две чаши. Нахвърлих се на храната като прегладнял вълк, опитвайки поне за момент да забравя за убийството на Елена Травърс.

Новинарският репортаж беше изпълнен с кадри от досегашната филмова кариера на актрисата. Показваха катастрофиралата лимузина и тялото й, проснато на червения килим, а накрая и кадър с изчезналата огърлица. А като се има предвид и фактът, че с Кайли бяхме преки участници в три от последните високопрофилни престъпни случая през последната година, репортерът беше счел за необходимо да насочи камерите и към нас. Спомена ни по име и показа как влизаме в кино „Зигфелд“, за да разпитаме Крейг Джефърс.

Репортажът завърши с кадър на тийнейджърка с мокри от сълзи бузи, която беше коленичила и поставяше букет цветя пред импровизиран мемориал.

— Ужасно е — отбеляза Черил, която също всеки момент щеше да се разплаче. — Радвам се, че с Кайли сте ангажирани по този случай. Ще го разрешите.

— Няма да е лесно — възразих. — По всичко изглежда, че е обир, който е тръгнал лошо, така че няма пряка връзка между убиеца и жертвата.

— Не бъди толкова обезкуражен. Успявали сте да разрешите и далеч по-сложни случаи.

— Знам, но това ще означава, че ще ми се налага да работя извънредно, заради което съжалявам.

— Престани! — смъмри ме тя.

Не разбрах къде точно бях допуснал грешка, но ясно си личеше, че има нещо.

— С какво да престана? — попитах аз.

— Да се извиняваш.

— Мислех си, че жените харесват извиненията — оправдах се, дарявайки я с една от момчешките си усмивки. — Особено ако са придружени от цветя или бижута.

Черил изключи звука на телевизора, което определено не беше добър знак.

— Не знам какво харесват другите жени, Зак, но на тази, с която живееш, определено не й допада да се извиняваш по команда — заяви тя.

— Не съм сигурен какво имаш предвид…

— Искам да кажа, че ти току-що се опита да ми се извиниш предварително, че ще работиш извънредно. Това е манипулативно. Опитваш се да предотвратиш евентуална негативна реакция от моя страна за следващия път, когато ще се прибереш късно у дома.

— Мислех си, че просто поемам отговорност за действията си.

— А аз си мисля, че просто си просиш извинителна бележка. Как е възможно Черил да се сърди? Нали вече я предупредих, че ще става така?

— А какво мога да кажа? Чувствам се виновен всеки път, когато оставам до късно на работа.

— И защо? Ти си ченге. Знам, че работиш ужасно много. Всъщност може би помниш, че аз съм един от хората, които ти помогнаха да започнеш тази работа.

— Е, в такъв случай какъв е най-добрият ми ход, докторе? — заинтересувах се аз. — Трябва ли да продължа с извиненията, или да падна на колене и да се моля да ми простиш за това, че съм ги изрекъл?

Това свърши работа и тя се разсмя.

— Имам по-добра идея — заяви Черил. — И двамата изкарахме цяла вечер вторачени само в смъртта. Хайде да направим нещо жизнеутвърждаващо.

При тези думи тя ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Приглуши осветлението до нежнозлатист нюанс и започнахме да се разсъбличаме. Правехме го бавно, избягвайки умишлено да се докосваме. И оставяхме точно толкова място между телата си, колкото да нарасне трепетното напрежение от това, което предстоеше.

— Още не — прошепна тя, когато се изправих пред нея напълно гол и очевидно готов. Обзе ме усещане за сладка агония и наелектризиращо очакване. Тя дръпна завивките и легна на леглото. — Сега — едва промълви.

Наведох се и телата ни нежно се докоснаха. Целунах гърдите й в мига, в който без никакво усилие се плъзнах в нея.

И така под приглушената светлина и в прегръдките на жената, която все повече започвах да обичам, бавно взе да избледнява суровата реалност на значката и оръжието, които носех всеки ден. Тревогите ми от миналото и страховете ми за бъдещето тихо се стапяха.

Нямаше думи, съществуваше само успокояващото усещане да бъда с единствения човек на този свят, който наистина имаше значение за мен. Преживяването беше наистина жизнеутвърждаващо.