Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (36)

34

Върнахме се в управлението три часа след като бяхме напуснали офиса на Кейтс под мнимия предлог, че отиваме да търсим Ани Райдър.

— Капитан Кейтс сигурно се чуди защо се забавихме толкова — отбеляза Кайли и ми се усмихна глуповато.

Тайното ни отиване до апартамента на Шели и схватката на Кайли с надрусаните приятели на Спенс бяха изяли сериозна част от времето ни, а ухилената й физиономия имаше за цел да ме уведоми, че на нея не й пукаше.

— Ще ми трябват пет минути, преди да се качим в офиса й — казах аз и тръгнах пръв по стълбите.

— Какво е по-важно от това да осведомим Кейтс? — поинтересува се Кайли.

— Спасяването на връзката ми с Черил.

— Лоша идея. Кейтс ни забрани личното време. — Кайли отново ми се усмихна.

Показах й среден пръст и двойно по-бързо се затичах нагоре по стълбите към офиса на Черил. Нея обаче я нямаше. Поех на бегом обратно по стълбите към офиса на Кейтс и влязох вътре само на крачка след партньорката ми.

Кейтс беше в среща, но заряза всичко в мига, в който ни видя. Сигурен съм, че ни каза нещо, но не разбрах и дума — просто стоях на прага и зяпах другите трима души вътре. Там бяха помощният ни екип Бетанкорт и Торес, както и Черил.

Тя ме погледна и се усмихна леко. При по-внимателно вглеждане ми се стори, че по-скоро се е намръщила леко. Пристъпих в кабинета, докато Кайли вече представяше на Кейтс сбитата версия на посещението ни при Ани Райдър.

— Тя определено знае къде е Теди — отбеляза Кайли, — но е прекалено умна, за да ни отведе до него.

— Въпреки това ще изпратя екип да държи апартамента й под око — обеща Кейтс. — Наличието на каквито и да били сведения е по-добро от абсолютната им липса.

— Благодаря — кимна Кайли.

— Радвам се, че дойдохте — продължи Кейтс. — Тъкмо обсъждахме докъде сме стигнали с болничните обири. Торес, разкажи им какво пропуснаха.

— Лин Лайън не е припарвала близо до болница, откакто започнахме да я следим — обясни Торес. — Знае за нас.

— Не знае за нас — поправи я Бетанкорт. — Знае, че прикритието й е нарушено, и този, с когото е работела, също е наясно с това. Изглежда, дните й на вътрешен човек са преброени.

— И сега какво? — попита Кайли. — Няма как да ги чакаме да ударят друга болница с надеждата да се провалят.

— Напротив. Ще ги чакаме да ударят друга болница — отбеляза Кейтс, — ала този път ще бъдем вътре в болницата и ще сме готови да ги посрещнем.

— В петте квартала има над сто големи болнични заведения — отбеляза Кайли. — Не можем да покрием всички.

— Достатъчно е да бъдем само в едно и Черил има идея как да свием обсега единствено до правилната болница. Ще я оставя тя да ви обясни — заяви Кейтс.

Забележката й беше право в целта и на Черил й отне по-малко от минута, за да ни представи идеята си.

— О, харесва ми — каза Кайли, — но няма как да го направим без съдействието на Хауърд Сайкс.

— Тогава говорете с него и се върнете да ми докладвате — нареди Кейтс. — С това сегашната ни среща приключи.

Групата ни се разпръсна и Черил мина покрай мен в коридора.

— Черил, може ли да поговорим? — последвах я аз.

Тя посочи с ръка просторната открита зала наоколо, пълна с полицейски очи и уши.

— Тук не е подходящото място за разговор, Зак.

— Трябва да ти кажа само шест думи — настоях аз.

— Добре. — Тя ми направи знак да я последвам. Отвори вратата към стълбището и тръгна надолу по стълбите. Отначало реших, че отиваме в нейния офис, но на следващата площадка тя се спря и двамата се озовахме съвсем сами на празното стълбище. Това беше максималното лично пространство, което можех да получа. — Шест думи — напомни ми тя.

Поех дълбоко дъх, погледнах я в очите и започнах:

— Аз сгреших. Ти беше права. Съжалявам.

Когато бях на седемнайсет, баща ми ме беше научил на това след една голяма караница с приятелката ми в деня преди абитуриентския ни бал. Те бяха свършили страхотна работа за тогавашната ми партньорка за бала, но определено не минаваха пред Черил.

— И това ли беше? — поинтересува се тя.

— Не. Извинението е само началото. Искам да поговорим за случилото се и да ти докажа, че няма да се повтори — заявих аз.

— Няма как да стане точно тук — отбеляза тя и направи неопределен жест към тъмносивите стени на стълбището и кутията на пожарогасителя върху стената.

— Мислех си за вечеря — признах аз.

— Надявам се, че не очакваш аз да сготвя — изгледа ме Черил.

— Не, мислех си, че мога да спретна нещо приятно и за двама ни.

Тя се усмихна леко.

— Или пък може да се отбием в закусвалнята на Гери? — подразних я аз.

Усмивката й стана по-широка.

— Добре де, ще изстрелям и последния си куршум, ресторантът на Паола — заявих аз, изричайки името на любимото й заведение. — Мога да се обадя на Стефано и да го помоля даже да ни изпекат някой скромен пай за десерт.

Усмивката й избухна в неконтролируем весел смях, в който се четеше: „Този мъж е невъзможен“.

— В седем часа — съгласи се тя. — Ела да ме вземеш от моя офис.

И заслиза по стълбите към втория етаж, а аз се върнах към третия. Тази вечер нямаше да спя на дивана.