Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (72)

70

— Хванахме го! — каза Кайли, когато Макс Басет призна, че убийството на Елена е било просто провалила се застрахователна измама.

— Хванали сме го само на запис — отбелязах аз, — ще се почувствам по-добре, когато го хванем и в белезници.

С Кайли се намирахме в задната част на микробуса на Теди Райдър и слушахме диалога, провеждащ се в къщата до езерото. Няколко часа по-рано бяхме сключили сделка с дявола. В нашия случай Сатаната изглеждаше като сладка възрастна дама, сякаш току-що излязла от картина на Норман Рокуел, само че притежаваше умения за водене на преговори, достойни за шеф на мафията.

Ани знаеше, че не разполагаме с достатъчно доказателства да изправим Басет пред съда, затова сама предложи да ни помогне да го сразим. В замяна искаше единствено имунитет за собствения си син. Със същия финес би могла да поиска и градът да му организира парад с мажоретки. Старши областният прокурор Мик Уилсън нямаше навика да изпуска съучастници в убийства, но в този случай се съгласи, без да му мигне окото.

Залавянето и окошарването на дребна риба като Теди Райдър щеше да бъде мимолетно отразено в медиите и нямаше да предизвика почти никакъв отзвук. Докато привличането към обвинение на известен нюйоркчанин като Макс Басет би отекнало в целия свят. Мик с радост бе готов да замени дребната риба за голямата. И съм сигурен, че в мига, в който ни даде зелена светлина за действие, беше започнал да си фантазира кой ли щеше да играе неговата роля в предстоящия филм.

Ние с Кайли трябваше единствено да арестуваме Басет с обвинение, което щеше да издържи в съда. Освен това разполагахме само с три часа, за да организираме и изпълним цялата операция. Ани вече се беше съгласила на среща в два часа следобед с Басет и ако го помолеше за отсрочка, имаше риск да събуди подозренията му.

Първото предизвикателство, с което се сблъскахме, беше да намерим подходящ полицейски автомобил. Управлението разполагаше с доста очукани микробуси за задачи под прикритие и наблюдение, но в случая ни трябваше нещо, което правдоподобно да изглежда като кола на Теди. И затова измъкнахме един микробус „Шевролет Астро“ от 1996-а от паркинга с конфискувани коли и техниците набързо го снабдиха със система за подслушване. Не разполагахме с видео, но положителното беше, че поне отоплението и спирачките на шевролета работеха.

С времето подслушвателните средства, които се закрепят по тялото, стават все по-дребни, но все още е възможно да бъдат засечени, ако информаторът бъде претърсен. Опцията да опашем Теди с жици отпадаше. Ани обаче ни увери, че Басет не би я докоснал.

— Той никога няма да заподозре, че може да съм сключила сделка с ченгетата — заяви тя. — По дяволите! Дори самата аз не мога да го повярвам!

Основните правила бяха прости — влизат, получават признанието и излизат.

— Ще ви трябва кодова дума за опасност — предупреди ги Кайли. — Ако нещо се обърка, достатъчно е да я изречете веднъж и ние ще дотичаме при вас.

— Какво мислите за помощ? — попита Теди.

— Умно разсъждаваш, хлапе — съгласи се Ани.

Ала веднага щом той остана достатъчно далеч, така че да не я чуе, тя смени кодовата дума на горещ шоколад.

Четиримата се натъпкахме в буса и около един и половина бяхме на паркинга зад търговската къща на „Ауди“ на главната улица на градчето Мохеган Лейк. Там зачакахме срещата с екипа ни за подкрепление и екип от специалните полицейски сили на Бронкс.

В два без десет ръководителят на екипа ни се обади по радиото с лоши новини. Ударили елен по „Таконик“. Двама от хората му спешно били транспортирани до болница, а камионът им бил неизползваем, докато не извадели Бамби от предната решетка. Обадил се на диспечер и поискал да ни изпратят друг екип за подкрепление най-късно до 16:00 часа.

— Не, трябва да го направим сега — поклати глава Ани Райдър.

— Не можем — възразих. — Този човек разполага с достатъчно огнестрелна мощ да защити дори военната база в Аламо. Ще чакаме подкреплението.

— Значи може да си го чакате без мен — заяви тя. — Ако му се обадя сега, десет минути преди уговорената среща, и му кажа да ме почака още два часа, той ще се досети, че се случва нещо необичайно. Просто ме откарайте там навреме, оставете ми да си свърша работата и щом изляза, можете да чакате, колкото си искате, преди да нахлуете в укреплението му.

— Ани… — понечих да възразя аз.

— Говоря съвсем сериозно, детективе — прекъсна ме тя. — Разговаряла съм с този човек по телефона снощи. Той е прекалено страхлив и предпазлив. Трябва или да влезем сега, или сделката изобщо да не се състои.

Тя блъфираше. Беше готова да направи всичко необходимо, за да измъкне детето си от затвора, но аз не можех да си позволя да рискуваме. Погледнах към Кайли и от пръв поглед беше достатъчно да се разбере къде витаеха мислите й.

— Да го направим — каза тя накрая и Теди потегли от паркинга, за да изминем последния участък от пет километра до вилата на Басет.

След по-малко от двайсет минути Ани си свърши работата. Беше успяла да изтръгне признанието на Басет. Сега оставаше единствено да чакаме двамата ни информатори да излязат от къщата.

В този момент Теди, който беше предупреден да не се обажда, изрече: „Чухме достатъчно“.

— Теди май току-що каза на Басет, че са получили признанието, заради което са дошли — реагира веднага Кайли.

— И на мен така ми прозвуча — съгласих се аз. — Но пък само ние знаем какво означава. Въпросът е дали Басет ще се досети?

Зачакахме Ани да попита Басет дали може да й приготви чаша горещ шоколад, но не го направи. В този момент тя каза само:

— С Теди ще отидем да вземем огърлицата.

— Излизат. Готов ли си? — попита Кайли.

— Няма ли да чакаме подкреплението?

— Твърде е рисковано. Ако тя не си тръгне веднага, той ще се досети, че сме тук, и ще изгубим елемента на изненадата. Веднага щом Ани и Теди са в безопасност, ти покриваш задния вход, а аз влизам отпред и ще го арестуваме.

От подслушвателната уредба се разнесоха стъпки, докато Ани и Теди се придвижваха из къщата. Веднага щом входната врата се отвори, сигналът започна да се губи.

— Микрофонът се трие в плат — отбеляза Кайли. — А тук навън е дяволски студено. Вероятно Ани е скръстила ръце пред гърдите си.

Шумът от припукващо статично електричество в ефира продължи още малко, след което сигналът изчезна напълно.

— Изгубихме я — отбелязах аз.

— Няма значение — каза Кайли. — Двамата с Теди се връщат към микробуса, а Басет вероятно седи в дневната си със заредена пушка за лов на слонове и чака да докопа…

Ударът беше потресаващ. Имах чувството, че микробусът бе пометен от влак. По-късно разбрахме, че е било всъщност също толкова смъртоносен удар от ленд роувър.

Страничната част на стария ни седан се огъна навътре и цялото возило се плъзна по замразената почва. Нито Кайли, нито аз бяхме очаквали сблъсъка и двамата се строполихме рязко върху твърдия метален под.

Преди да осъзная какво ставаше, чух рева на двигателя отвън, а ленд роувърът продължи да притиска микробуса ни. Последвалият втори удар беше по-силен от първия. Седанът се преобърна на една страна, заклатушка се за миг, след което се затъркаля надолу по стръмния банкет край пътя, падайки ту на колела, ту на таван, докато не се удари в нещо голямо, вероятно дърво, и спря на място.

Ако не беше релсата, закрепена здраво за тавана, за която бях успял да се хвана, щях да бъда размятан като парцалена кукла в пералня. Въпреки това лявото ми рамо и дясното ми коляно отнесоха най-сериозните наранявания.

Кайли не беше извадила такъв късмет. Тя се беше държала само за задната част на шофьорската седалка и сега погледът й блуждаеше, а по лицето й се стичаше кръв.

— Трябваше да изчакаме подкреплението — промълви тя.