Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (32)

30

Лео Басет стоеше зад завесите и надзърташе дискретно през прозореца с изглед към Западна двайсет и първа улица, докато детективи Джордан и Макдоналд потегляха.

— Отидоха си — произнесе той на глас.

— Ще се върнат — отговори брат му.

— Може би още най-много два или три пъти — добави Лео и направи жест на досада. — Последния път ченгетата едва си направиха труда да говорят с нас. Не се притеснявай, тези двамата скоро ще се откажат. Винаги става така.

Винаги става така. Макс затвори очи и се замисли над това колко невинно глупав можеше да бъде понякога брат му.

През последните двайсет и две години братята Басет бяха ставали жертва на три предходни обира. Всеки един от тях беше безупречно планиран от Макс и изпълнен от професионалисти. Нито един от случаите не беше разкрит и застрахователните претенции по всеки от обирите, отправени към различни застрахователни компании, бяха изплатени изцяло. Възлизаха на обща стойност деветнайсет милиона долара. Макс беше преработил откраднатите скъпоценности и беше продал камъните им поотделно.

— Лео — започна спокойно Макс, — тези две ченгета няма да се откажат. Ще се връщат отново и отново, и отново. Знаеш ли защо?

Лео сви рамене.

— Защото имат да се занимават с убийството на онази проклета филмова звезда! — не се сдържа и изкрещя Макс. — Предупредих те от самото начало, че това е лоша идея. Банта и Бъркхарт са в затвора за следващите трийсет години, а аз какво ти казах? Да не насилваме късмета си! Да не пробваме това с някой новак! Но не, ти се закле, че Джеръми можел да се справи и щял да намери двама безупречни заместници! Безупречни ли? Единият е мъртъв, а другият е избягал и сега ченгетата имат и снимка от охранителна камера, на която е цъфнало твоето приятелче. По-добре да намериш Джеръми и огърлицата ни преди тях или ще се окаже, че сме загазили здраво! Изобщо не знам защо ти позволих да ме убедиш да участвам в това.

— Да те убедя ли? Я не ми излизай с тия! Какъв друг избор имахме? — избухна и Лео. — Та ние пръскаме пари с лопати. Ти наясно ли си колко си похарчил по твоите ексклузивни сафарита из Африка и откачените ти изследователски експедиции в открито море? — настоя той. — Освен това само Бог знае колко милиона си налял в къщата на езерото.

— А ти, от друга страна, си тих и скромен като пенсионирана църковна мишка! — не му остана длъжен брат му.

— Макс, аз съм работил здраво цял живот. Заслужил съм си мъничко късче от „ла долче вита“.

— Малко късче ли? — изсумтя Макс. — Ти си най-себичният и хедонистичен тип на света. През септември нае самолет за трийсет души, които закара в Париж, настани ги в петзвезден хотел за четири дни, плати храната, напитките и…

— Млъквай! — изпищя Лео. — Това беше шейсетият ми рожден ден. Така е, знам, че похарчих много пари, ала изобщо не съжалявам за това! Non, je ne régrette rien, mon frère.^[1] Ще харча сега, докато съм жив, а ако не ми достигат, ще изляза и ще намеря още!

— Искаш още пари, така ли, Лео? Всичко, което трябва да направиш, е да подпишеш проклетия договор с „Пресио Мундо“ и ще разполагаш с всички пари, от които имаш нужда, за да се изхранваш до деня, в който умреш.

— Никога! Лео Басет е бижутерът на звездите, а не някой продажник на евтини дрънкулки за още по-евтини квартални мексикански курви.

— Продажник ли? Ще бъдеш партньор с една от най-богатите корпорации в света. А те не са никак евтини! Те са за масовия пазар, което ще рече, че половин милион жени може да носят нашите бижута вместо само една мъртва актриса.

— Какво намекваш, Макс? — попита Лео и отстъпи крачка назад.

— Не намеквам нищо. Директно ти заявявам, че вината за смъртта й е твоя. Ти трябваше да си на задната седалка до нея. Ти трябваше да я успокояваш и да я убедиш да предаде огърлицата без съпротива. Това можеше да бъде единственото най-важно нещо, което да направиш в целия си живот, Лео, а ти го прецака. И то само защото не искаше да минеш по червения килим вонящ на рибен сос!

— Съжалявам за актрисата, но кражбата на огърлицата беше правилното нещо — настоя Лео.

— А защо не го напишеш в една малка мила саморъчна бележчица до родителите на Елена? Скъпи мамо и татко, съжалявам за дъщеря ви, но ми трябваха парите. Подпис, Лео Басет, бижутерът на звездите.

Максуел Басет знаеше добре кои лостове да натисне, за да предизвика брат си, и още по-добре — че този беше последният.

Лео се обърна и му показа среден пръст, след което се завъртя демонстративно и побърза да напусне стаята.

Горкият Лео — помисли си Макс, — наистина ли си мислеше, че ще оставя ти и Джеръми да отговаряте за кражбата на огърлица за осем милиона долара?

Усмихна се. Нещата вървяха дори по-добре, отколкото беше запланувал.

— Същото важи и за мен, Лео — прошепна съвсем тихо той. — Non, je ne régrette rien, mon frère.